Фашизъм и „Разсъждения за насилието“

В тази статия се разглеждат сходствата и различията между фашистките идеи и революционно-синдикалните идеи на Жорж Сорел, който Бенито Мусолини нарича идеен вдъхновител на своето движение. Авторът въз основа на книгата на Сорел „Разсъждения за насилието“ (1906 г.) анализира и разкрива противоречията между фашизма и революционния синдикализъм във възгледите за държавата, класовата борба, частната собственост (Сорел е за засилване на класовата борба и пълно унищожение на държавата, а фашистите са за класов мир и силна държавност), патриотизма (антипатриотизъм на Сорел и империализъм на фашистите). Също така се подчертават и общите моменти между двете идеологии, които се отнасят по-скоро към методите, а не към целите.

Въпреки фактите, описани в статията, не можем да не споменем и другата страна на въпроса – защо все пак Сорел се ползва с известна слава на предтеча на фашистката идеология. „Разсъждения за насилието“ са написани преди Първата световна война, която ознаменува пълния и необратим крах на либералните идеи, твърдящи за напредничавия прогрес на човечеството. Затова не е изненадващо, че „Разсъжденията“ могат да съдържат идеи, които по-късно са били дообмислени (не изменени) във връзка с изменението на историческата обстановка (това, което някои наричат противоречивост, опитвайки се да издигнат идея-монолит, не изискваща изменение). В различни исторически трудове може да се срещне информация за това, че войната се подготвя от европейските държави предварително, а не се оказва внезапна или отприщена заради убийството на Франц Фердинанд, ставащо повод за начало на войната. Готвещата се война става арена не само за пълководци, но и битка между агитатори, философи, стремящи се да оправдаят хода на историята, и битка между изобретатели – за първи път се използват танкове, авиация, боен газ, променя се войната и за царицата на полетата – пехотата – битките се превръщат в удържане на укрепени райони в окопи и блиндажи, дълго чакане и взаимни обстрели с тежка артилерия.

За пролетариата всичко това не е новина, лидерите на социалистите и профсъюзите разбират, че войната, разширение на територията, развитие на индустрията, е прекият пък към създаване на големи количества работни места, вдигане на заплатите. Затова социалистическият лагер (бел. тук и по-нататък се имат предвид всички социалистически школи) със своя интернационалистически дневен ред се пропуква сериозно – много открито подкрепят войната от страната на своите държави, други заемат пасивна наблюдателна позиция, а трети остават верни на интернационалната линия (въпреки че такива не са много – италиански, руски, немски и холандски социалисти). В действителност се случва крах – самите носители и разпространители на идеите не запазват верността си към тях – какво да говорим за другите. Ако се откажем от традиционния ляв възглед, фетишизиращ един идеален революционен пролетариат, то ще бъдем изправени пред реалните проблеми – трудещите се са доста егоистични, а социалистите успешно (до определен момент) играят по тези интереси и ги направляват в необходимата за себе си посока.

В този контекст, „противоречивостта“ на Сорел (която в действителност може би не съществувал, тъй като тактиката за действие може би не противоречи на поставените цели) и като цяло преработката на идеите от различни социалисти от това време не изглеждат странно, ако се оценява това в контекста на битка между два полюса – социалисти и буржоазия, между които няма нищо общо. В периода на написване и издаване на „Разсъжденията“ Сорел се възхищава на френския националист Шарл Морас (съдейки по преиздаването на неговите „Разсъждения“ в това време и проучванията на идеите на философа по тази тема, Сорел се възхищава от аспекти, не противоречащи на неговите социалистически възгледи) на страниците на известното италианско революционно-синдикално издание „Divinire Soziale“; през 1912 г. се среща с тогавашния още интернационалист-социалист Бенито Мусолини, а по-късно подкрепя болшевишката (формата от 1918 г., когато болшевиките още имат идеи доста близки до неговите) и фашистката революция (което конкретно в рускоезични източници не се споменава, но се посочва, че в края на неговия живот той се разочарова и от двете движения). По този начин, не трябва еднозначно да се възприемат приведените в статията цитати за преходната държава като неизменна позиция на Сорел в продължение на целия му живот, тъй като със сигурност не е известно докога Сорел подкрепя болшевиките и било ли е това използване на нов по това време опит, който внася корективи в собствените му идеи, или пък Сорел ги подкрепя само като прогресивна сила и не променя своята гледна точка по отношение на революционната държава. Също така остава открит въпроса затова дали Сорел е писал своите трудове предимно за Франция с нейните тогавашни обективни предпоставки или пък е смятал тези идеи за приложими и в други страни.

В допълнение следва да се отбележи, че фашистите, въпреки че стават начело на Италия заедно с всичките й противоречия и социални групи, все пак отказват да се считат за политически изразители на волята на буржоазията, интересите на която са поставени под интересите, обявени от корпоративната държава (както заявява фашистката власт и прави в интерес на управляващата класа). Сорел се надява, че пролетарското насилие ще възроди бойният дух у буржоазията, „влияейки на буржоата, ще разбуди в тях класово съзнание“ (фашистката корпоративна държава целенасочено ограничава свободата не само на трудещите се, но и на буржоазията, за да се предотврати дестабилизацията на социалния мир), ще ги изпълни с „дух на бодрост, неуморимост, неумолимост, с който ще се отличават създателите на новата промишленост“. Той доказва: „колкото по-капиталистическа бъде буржоазията, колкото по-войнствен бъде настроен пролетариата, толкова повече ще спечели движението“. С помощта на насилието пролетариатът, според него, няма да промени незабавно своето материално положение, но затова ще „спаси света от варварство“. Ето защо, „насилието на пролетариата, разбирано като манифестация, свидетелстваща за осъзнаването на класовите интереси, е прекрасен героичен подвиг“. Фашистите пък проповядват достоен живот за трудещите се, изпълнение на буржоазията на своя социален дълг пред страната и народа, съвместно развитие на национална икономика, което е напълно обосновано (работниците се оказват неспособни да заменят управниците) – Червеното двугодие с неговото масово окупиране на фабрики не завърши както в Русия – социалистите нямаха смелост да повторят опита на болшевиките, така че възстановилата се буржоазия не попречи на фашистките скуадристи да правят каквото си поискат, което в крайна сметка завърши с предаването на цялата власт на Фашистката партия. И народът на Италия по това време обърна гръб на пацифистите-социалисти и подкрепи фашистите с тяхната засилваща се патриотична риторика. Ако се вземе предвид това, че фашистите идват на власт десетилетие след третото издание на „Разсъжденията“, то може да се предположи, че фашистката идея става оригинално развитие на описаните по-горе идеи, макар че в действителност те се явяват противоположни (класова война за разлика от класово сътрудничество с общ стремеж за силна буржоазия). Да се направи такова предположение позволява и факта, че Жорж Сорел до преди да стане марксист през 1890-те години е бил монархист-традиционалист (може би с това е обусловен бъдещият тактическия съюз с Морас), запазвайки отчасти присъщите за това движение ирационализъм и декадентство. По този начин, Сорел извежда оригиналната марксистка теория, обръщайки внимание на въпроси, които ортодоксалните марксисти малко ги интересуват, използвайки при това неповторим стил, който не се сравнява със сухите рационални текстове на неговите съвременници-социалисти. По-късно тази среда поражда и хора, склонни към фашистките идеи, което също отчасти обяснява претенциите на фашистите върху наследството на Сорел.

Но всичко това са теми за други дискусии, а сега да пристъпим към самата статия и анализа непосредствено на идеите (без анализ на практика) от книгата на Жорж Сорел и фашизма, след като е взел властта.

Предисловие на автора

Италианските фашисти и лично техният лидер Бенито Мусолини провъзгласяват Жорж Сорел за техен идеен вдъхновител. Те представят Сорел като „предтеча на фашизма“ или най-малко споменаването на тази концепция се вижда в най-разнообразна литература, посветена на Сорел. В частност се споменава това, че Мусолини, още бъдещ фашист, нарича Жорж Сорел свой „духовен баща“ и заявява, че идеите на Сорел оказват върху него голямо влияние и затова „дължи много на Сорел“. Мусолини нарича Сорел основен вдъхновител на фашизма и в своята статия „Политическа и социална доктрина на фашизма“ от 1932 г.

За основно произведение на Жорж Сорел се смята неговата книга „Разсъждения за насилието“. От цялото творчество на Сорел именно тази книга най-много се свързва с фашизма. Бенито Мусолини я обявява за една от своите настолни книги. В тази връзка той намира съмишленици и в левия лагер. Например, Жан-Пол Сартр нарича „Разсъждения за насилието“ „фашистка“ книга, въпреки че сигурно не я е чел. Тази статия не претендира за анализ на цялото творчество на Сорел, а се ограничава до разглеждане изключително на „Разсъждения за насилието“ и съпоставянето им с идеите на фашизма.

Класова борба

Още през 1918 г., при зараждането на фашизма, Бенито Мусолини заявява в своя вестник „Il Popolo d’Italia“, че класовата борба е „остаряла доктрина“, която принадлежи към „купчината руини“ на другите „остарели доктрини“. По-късно Бенито Мусолини и другите фашистки идеолози развиват тази мисъл толкова много, че тя се превръща в основа на фашизма по отношение на социалния въпрос. „Класовата борба – това е приказва, – твърди Мусолини, – защото човечеството не може да се раздели. Пролетариатът и буржоазията като такива не съществуват, тъй като са част от един и същ състав“. Важно е да се отбележи, че идеята за класово сътрудничество в името на националното единство е обща за всички направления на фашизма във всички стадии на неговото историческо развитие, без никакви изключения. Не са изключение и протофашистките организации, например „Република Фиуме“, конституцията на която е образец на „надкласовата“ идеология на корпоративизма и предполага формиране на органи на властта с представители от всички класи, в това число собственици на капитала, или например, нарежда държавните „трудови съдилища“ да се занимават с „решението на споровете между работодателите и техните наемни работници“. Именно тези идеи развива и фашистката „Харта на труда“ от 1927 г., която провъзгласява, че „трудовият съд е орган, чрез който държавата регулира трудовите спорове, както тези, които касаят условията на договора и другите съществуващи правила, така и тези, които касаят установяването на нови условия на труд“.

olycom - mascheroni -В своята „Доктрина на фашизма“ от 1932 г. Бенито Мусолини още един път встъпва „против класовата борба“ и за „държавно единство, сливащо класите в единна икономическа и морална реалност“. Освен всичко друго, Мусолини изрично заявява, че предвид изложеното по-горе „фашизмът встъпва против класовия синдикализъм“. А идеолог на класовия синдикализъм, както е известно, е Жорж Сорел и именно от позицията на тази идеология пише своите „Разсъждения за насилието“.

Без да се преувеличава може да се каже, че цялата книга на Сорел е посветена на търсенето на средства за максимално изостряне и радикализиране на класовата борба. Как да не се допусне изчезването на борбата на класите и как да се предотврати постигането на всякакво подобие на „социален мир“? В търсене на отговор на този въпрос се фокусират „Разсъждения за насилието“. В цялата книга Сорел осмива привържениците на класовото сътрудничество, презрително ги нарича „миротворци“, „филантропи“, „слабоумни драскачи“, „помирители“, „добри хора“, „пророци на света“, „велики жреци на обществения дълг“, „доброжелатели“ и награждава с други унизителни епитети. Наред с това, той нарича социалния мир „химера“, „социална клоунада“ и се позовава на идеята, че „социалната революция ще се случи именно тогава, когато междинните класи (такива като например селяните и занаятчиите) още съществуват и когато им омръзне фарса на социалния мир“.

Жорж Сорел призовава да се развива обществения мит, който изкуствено ще задълбочи класовия разкол в обществото, и тогава „дори ако случващите се конфликти са непродължителни и редки, ние можем да допуснем, че социализмът е напълно революционен, само ако в тези конфликти има достатъчно сила“, благодарение на която „всички събития ще бъдат представени в преувеличена форма, впечатленията за катастрофата ще се запазят и разколът между класите ще стане окончателен“.

„Преди всичко, забелязвам, – пише Сорел, – че теорията и действията на тези миротворци са основани върху понятието за дълг, което понятие е напълно неопределено… И ако собственикът смята, че изпълнява своя дълг, то работникът ще бъде точно на противоположното мнение, и никакви доводи няма да го накарат да разсъждава по друг начин: първият може да си мисли, че се държи геройски, а вторият – да вижда в този мним героизъм позорна експлоатация“. При това той се изненадва от това, че „за нашите велики жреци на дълга договорът за наем не е акт за покупко-продажба“.

В „Разсъждения за насилието“ се разглежда и основополагащата за фашизма идея, в която държавата играе ролята на регулатор и гарант на класовото сътрудничество: „протекционисткото правителство се преструва, че разполага с информация, която му позволява да измери колко се полага на една или друга група, и да покровителства промишлениците без ущърб за потребителите; точно тази социална политика декларира, че взема предвид интересите както на собствениците, така и на работниците“. И тук се дава оценка на тази концепция: „на това, че държавата може да изпълни подобна програма могат да вярват всички с изключение на юридическите факултети“.

В писмо до Даниел Галеви, посветено на „Разсъждения за насилието“, Жорж Сорел предполага, че неговият „труд не е напразен“, именно защото помага да се „подкопае авторитета на буржоазната култура, все още противопоставящ се на развитието на принципа на класовата борба“. Както виждаме, „развитието на принципа на класовата борба“ е централна задача за сорелския синдикализъм като цяло, и „Разсъжденията“ в частност, която е пълна противоположност на фашистката идея за класово сътрудничество, социален мир или класова хармония.

Жорж Сорел

Жорж Сорел

Следва да се отбележи, че Сорел разграничава различни концепции за „социален мир“, едната от които можем да считаме по-близка до либерализма, а втората до фашизма. Признакът на първата е малодушието на буржоазията, въпреки че теоретиците на тази концепция „се срамуват да признаят малодушието, също както правителството се срамува да признае, че неговата социална политика прави редица отстъпки пред заплахата от въстание“. Моралът на тези хора е „основан върху упадъка на чувството за чест“. Втората пък предполага „безспорен авторитет на властта“ и „съществуване на буржоазия, упорита в своите принципи, пропита от дълбокото съзнание за собственото си достойнство и притежаваща необходимата енергия, за да управлява страната, не обръщайки се за помощ към старата традиционна бюрокрация“. Именно тези хора, „разполагащите с богатство и власт“ теоретици на втората концепция предлагат „да се внуши съзнанието за социален дълг по отношение на техните поданици“. Като пример на режим, ръководещ се от подобна идеология на „социален мир“ той привежда диктатурата на Наполеон III, който например „счита свободата на печата за възмутителна и опасна“ за бонапартисткия „социален мир“.

Развивайки тази мисъл, авторът на „Разсъждения за насилието“ се обръща към Маркс, който „утвърждава паралелизъм на развитие между буржоазията и пролетариата: многобройна, богата, сплотена и силна буржоазия съответства на многоброен, силен, сплотен и съзнателен пролетариат“ и „следователно смята, че съзнателността на пролетариата зависи от историческите условия, осигуряващи силата на буржоазията в обществото“. От тук следва и изводът на самия Жорж Сорел за това, че, „за да може работническата класа да се примири с тази диктатура на бездарност, тя трябва да падне толкова ниско, колкото и буржоазията, и да загуби цялата си революционна енергия в същото време, докато нейните господари губят цялата си капиталистическа енергия“, но „когато класата на капиталистите е изпълнена със сили, тя постоянно утвърждава своята воля за самозащита, и нейната откровена и последователна реакционна позиция подчертава, поне толкова, колкото и пролетарското насилие, това разделение на класи, върху което се изгражда цялото социалистическо учение“. Затова, „когато управляващите класи, повече не смеейки да управляват, се срамуват от своето привилегировано положение, изпъкват със заиграване с врага и заявяват своето отвращение към всеки разкол в обществото, става все по-трудно да се поддържа в съзнанието на пролетариата тази идея за разделение, без която социализмът не може да изпълни своята историческа роля“.

Предвид съвременната и актуална за самия Сорел ситуация във Франция, основно внимание в своя труд той отделя на критиката именно на „социалния мир със слаба буржоазия“, изразява срещу него най-голямо презрение и вижда в него най-голяма опасност, защото го свързва с деградацията на пролетариата. Въпреки това, това не изключва приведените по-горе негови изказвания против „социалния мир“ изобщо, в това число „със силна буржоазия“, против всеки „социален дълг“, „класова хармония“ и „класово сътрудничество“. Може да се допусне, че фашистите са поласкани от сравнително уважителното отношение на Сорел към диктатурата на близкия до тях бонапартистки тип и съответстващата формула на „социален мир“, може би те дори използват неговите аргументи в критиката срещу своите конкуренти от либералния лагер. Но, както ще видим в следващата глава, Сорел е противник не само на всякакъв „социален мир“, но и на всички атрибути на бонапартистката му разновидност като например „безспорния авторитет на властта“ или уважението към „разполагащите с богатство и власт хора“.

Държава и собственост

Напълно логично, в съответствие с отричането на класовата борба, фашизмът предполага запазване на класовото общество, включвайки най-важните му институти, преди всичко държавата, ръководеща обществения слой, и частната собственост върху средствата за производство, основно изразена по отношение на наемния труд. Фашисткият етатизъм е толкова известно явление, че малко са незапознатите с изказвания на Мусолини като тези: „за фашиста всичко е в държавата и нищо човешко или духовно не съществува и още по-малко има ценност извън държавата… извън държавата няма индивид, няма и групи – политически партии, общества, профсъюзи, класи“. По въпроса за собствеността фашистката „Харта на труда“ обявява, че „частната организация на производството е функция от национално значение“, и освен това, частната собственост представлява „най-истински и полезен за интересите на нацията инструмент“. Не са изключение и „по-прогресивните“ протофашистки образувания от сорта на „Република Фиуме“, която въпреки митовете, не е нито против държавата, нито против частната собственост. Както бе споменато по-горе, нейната конституция предполага съществуването на класи на частни собственици-работодатели и техните наемни работници. В областта на политическия режим конституцията привежда „корпоративно“ подобие на представителна демокрация, което се различава от повечето по-късни фашистки концепции за еднолична диктатура на несменяемия Дуче и неговата партия, въпреки че няма нищо общо с идеята за пряката демокрация или, с други думи, идеята за унищожаване на държавата.

Иначе се отнася към този въпрос Жорж Сорел в своите „Разсъждения за насилието“, което логично следва от принципа на класовата борба, която не трябва да бъде вечна, но трябва да приключи с победа на пролетариата, с унищожаване на държавата и частната собственост, а заедно с тях и със самото класово разделение. Отнасяйки своя синдикализъм към така наречената „нова школа“ на марксисткия социализъм, той отбелязва, че „дълго време социализмът е бил нищо повече от утопия, и марксистите не без основание приписват на своя учител честа да промени това положение: днес социализмът се е превърнал в инструмент за подготовка на масите, заети в голямата промишленост и стремящи се да премахнат държавата и собствеността“. Тази формула се повтаря в книгата нееднократно. Авторът отбелязва, че в неговото разбиране за социална революция „става дума за преврат, в хода на който организираните производители ще изгонят собствениците и държавата“ и вече само по себе си „пролетарското насилие ще се стреми да изпразни държавата“. Цел на своя социализъм Сорел нарича „прехода на съвременните хора към положението на свободни производители, работещи във фабрики без собственици“. Сорелската „всеобща стачка доста ясно показва безразличното отношение към материалните изгоди от завоюванията, поставяйки за цел унищожаването на държавата“, защото „държавата е инициатор на завоевателните войни, разпределител на благата и причина за съществуването на господстващите групи, извличащи изгоди от всички предприятия, тежестите на които носи цялото общество“.

мусолиниСорел подчертава, че обществената собственост върху средствата за производство предполага работническо самоуправление и унищожаване на разделението на труда на организаторски и изпълнителен:

Маркс, както и синдикалистите, предполагат, че революцията ще бъде пълна и необратима, защото тя ще предаде производствените сили в ръцете на свободните хора, тоест на такива, които могат да управляват работата на предприятието, създадено в епохата на капитализма, без участието на собственици. Тази гледна точка е напълно неприемлива нито за финансистите, нито за политиците, защото нито едните, нито другите са подходящи за нещо друго, освен за благородната професия на собственици. Ето защо, във всички проучвания, посветени на „благоразумния социализъм“, винаги се признава, че обществото се дели на две части: първата – елита, организиран в политическа партия, който вижда своята мисия в това да мисли за цялата останала немислеща маса, и смята себе си за достоен за възхищение за това, че е готов да сподели с тази маса своите познания, втората пък – това е съвкупността от производители. При политическия елит няма друга професия, освен използването на своя ум, и той не вижда никакво противоречие с принципите на иманентна справедливост (които сам установява) в това, че пролетариатът го храни със своя труд и обезпечава неговия начин на живот, който не може да се нарече аскетичен.

Именно затова въпросът за унищожаване на частната собственост е така тясно свързан с потребността от унищожаване на държавата, и Сорел изказва своето одобрение към идеята на Маркс, че „разделението на управители и управляеми ще доведе в крайна сметка до възраждане на държавата“, докато „синдикалистите съвсем не си поставят за цел да реформират държавата, както предлагат водещите умове на XVIII век, – те искат да я унищожат, защото се стремят да осъществят мисълта на Маркс, че социалната революция не трябва да доведе до замяната на едно управляващо малцинство с друго“. Тук той изказва своето съгласие със следния цитат на Енгелс:

Обществото, което по новому организира производството на базата на свободното и равно сдружаване на производителите, ще изпрати цялата държавна машина там, където й е истинското място: в музея на древността, редом с чекръка и бронзовата брадва.

Едно от обвиненията, които излага Жорж Сорел от името на синдикалистите по отношение на парламентарните социалисти, се състои в това, че „в качеството на мишена за нападки те обикновено избират властниците, а не самата власт“, така че „в тази област между синдикалистите и официалните социалисти не може да има никакво съгласие“. И отбелязва, че „по този начин, вече е невъзможно да се спори с тях, че революционният синдикализъм противоречи на държавата“, а „пролетариите, използващи синдикалистко насилие по време на стачки, се стремят да свалят държавата“.

Той също така поставя иронична критика срещу тези привърженици на идеята за унищожаване на държавата, които отлагат това дело „в бъдещето“: „Накрая, държавата трябва да изчезне, и никой не ще оспорва по този въпрос Енгелс, но тя ще изчезне в далечно бъдеще, а докато то не настъпи, държавата може да се използва, откъсвайки апетитни парчета за политиците и така по-добрият начин за унищожаване на държавата в настоящия момент се състои в нейното засилване – тоест скок от огъня в тигана“, докато в същото време синдикализмът има за цел „избавянето на работниците от контрола на собствениците, а това означава и унищожаване на парламентарната власт“.

Сорел отчетливо критикува идеята за „преходна държава“ и „диктатура на пролетариата“, която се извършва чрез политиците и другите й „представители“:

Политиците се опитват да вдъхновят пролетариата, защото бързат да спечелят голямата битка за държавната власт… Но пролетариатът е за тях само пушечно месо и нищо повече… В основата на всичките им концепции лежи идеята за укрепване на държавата. В своите сегашни организации политиците подготвят кадри за бъдещата силна, централизирана и дисциплинирана власт, която, не смущавайки се от критиката на опозицията, ще я накара да замълчи и ще повиши своята лъжа в ранг на закон…

По-късно монархията отслаби деспотизма и тогава възникна конституционното правителство. Точно така се предполага, че и диктатурата на пролетариата трябва малко по малко да отслабне и след това да изчезне, в крайна сметка, за да отстъпи мястото си на анархистичното общество, но как трябва да се случи това, забравят да ни обяснят. Кралският деспотизъм, разбира се, не се разруши от само себе си и не по волята на монарсите, и ще трябва да бъдеш доста наивен, за да вярваш, че тези, които се възползват от демагогската диктатура, лесно ще се откажат от нейните предимства…

Тези, които успеят да организират пролетариата в единна армия, винаги готова да им се подчини, направят от себе си военачалници и наложат в победеното общество обсадно положение, тогава на другия ден след революцията ще се възцари диктатура на политиците, представляващи сега вече сплотена група. По-горе споменах думите на Маркс за тези, които възстановяват държавата, създавайки в съвременното общество зародиш на бъдещата господстваща класа. Как ще се случи това, можем да видим в историята на Френската революция. Революционерите се готвят техният административен персонал да вземе властта в този момент, когато тя се освободи от представителите на старата власт, така че господството не знае почивка…

Държавата не губи своите сили, тя се предава от старите привилегировани класи към новите, а производителите просто си менят собствениците. Възможно е тези собственици да бъдат по-ловки от сегашните, да говорят по-красиви речи от капиталистите, но всичко показва, че те ще бъдат по-жестоки и арогантни от техните предшественици.

Авторът на „Разсъждения за насилието“ директно сравнява държавния социализъм с капитализма и робовладелческия строй, тоест доказва, че това ще бъде класово общество:

Лесно е да се забележи, че на съвременните автори дълго време им изглеждаше, че за трудещите се хора не може да се каже повече от това, което е казал Аристотел: на тях трябва да им се дават заповеди, да се обръщаш към тях ласкаво, като към деца, и да се гледа на тях като на пасивен инструмент, избавен от необходимостта да мисли. Революционният синдикализъм би бил невъзможен, ако на работниците беше присъщ наистина този морал на слабаци, а държавният социализъм, напротив, би бил напълно приспособен към него, тъй като в основата му лежи разделението на обществото на класи на производители и мислители, прилагащи към производството научни данни. Единственото различие между този мним социализъм и капитализма би се състояло в използването на по-хитроумни средства за поддържане дисциплината на производство.

Сорел осъзнава, че държавният социализъм се основава много на трудовете на Карл Маркс, виждащ в него модел на „преходно“ общество, и затова открито заявява, че неговата „нова школа“ на марксизма отхвърля тези идеи на Маркс, защото те са по своята същност немарксистки:

„Новата школа“ разсъждава съвършено иначе. Тя не може да се съгласи с мисълта, че историческата мисия на пролетариата се състои в поддържането на буржоазията, и не желае да допусне, че такава грандиозна революция, както тази, която ще свали капитализма, може да се изкуши от такива нищожни и съмнителни резултати, като смяната на собствениците в угода на идеолози, политици и спекуланти, поклонници и експлоататори на държавата. „Новата школа“ не желае сляпо да се придържа към Марксовата формула: ако той не е създал друга теория, освен теорията за буржоазната власт, това не означава, че трябва да поддържаме буржоазната власт.

В своята революционна дейност Маркс не винаги е намирал удачни източници за вдъхновение и понякога се е обръщал към идеи, принадлежащи към миналото. Понякога в неговите произведения се срещат банални мисли, взаимствани от утопистите. „Новата школа“ не се счита длъжна да благоговее пред илюзиите, грешките и заблужденията на този, който е направил толкова много за развитието на революционните идеи; тя се старае да разграничи слабостите на Марксовите трудове от откритията, които увековечават неговото име. По този начин, тя решително скъсва с официалните социалисти, които се възхищават от всичко немарксистко у Маркс. Затова няма да вземем предвид многобройните цитати от Маркс, към които могат да ни препратят, доказвайки, че Маркс често е разбирал историята така, както и политиката.

Също така особено внимание заслужава отношението на Жорж Сорел към въпроса за принципа на разпределение на благата. Той ясно встъпва за „отказ от идеята за възнаграждение, отмерено според заслуги“, тоест от идеята за разпределение „според труда“ (първи сред социалистите я изтъква Сен Симон, а класовото общество винаги е било основано върху различни интерпретации на тази идея), водеща до възстановяване на класовото деление, и напълно подкрепя комунистическата идея на разпределение според нуждите. За да приведе своите мисли към читателя Сорел използва различни аналогии, от областта на военното дело, архитектурата и промишлените изобретения:

На война никога не би имало велики подвизи, ако всеки войник, не преставайки да се държи като героична личност, претендира за получаване на награди, съответстващи на заслугите му. Когато колоната се хвърля на щурм, оглавяващите я знаят, че те са изпратени на смърт и че слава ще получат тези, които, ходейки по техните трупове, влязат в неприятелския град; въпреки това, те не размишляват върху тази голяма несправедливост и вървят напред.

Веднага след като в армията ясно се усети нуждата от награди, може да се твърди, че нейната доблест е в упадък. Някои офицери, участващи в походите на Революцията и Империята, но служещи под прякото началство на Наполеон едва в последните години от своята кариера, много се изненадаха от големия шум около подвизите, които в годините на тяхната младост останаха незабелязани: „Бях засипан от похвали, – казва генерал Дюхем, – за нещо, за което в армията в департамента Самбр-и-Мез никой не обръщаше внимание.“ Това позиране беше доведено до гротеска от Мюра, и историците не разбираха напълно каква мярка на отговорност за израждане на истинския боен дух лежи на плещите на Наполеон. Той беше чужд на това голямо въодушевление, което позволи на героите от 1794 г. да извършат само чудеса, и смяташе, че трябва да се измери способността на всеки и всеки да получи награда според заслугите му – това вече беше практически осъществено от принципа на сенсимонизма, и всеки офицер насърчаваха да изпъкне. Сенсимонистите бяха шарлатани, не по-малко отвратителни от Мюра. Впрочем, историята на тази школа е невъзможно да се разбере, ако не се сравни с наполеоновия модел. Това шарлатанство изтощи моралните сили на нацията, докато материалните сили бяха все още значителни. Наполеон възпита много малко забележителни генерали и воюва предимно с тези, които му останаха в наследство от Революцията, – това безсилие е безспорна присъда за неговата система.

Често се отбелязва оскъдността на достъпните ни сведения за великите готически творци. Сред каменоделците, създали облика на катедралите, е имало хора с изключителен талант, въпреки че те не изпъкват от масите на другите занаятчии, защото те не правят по-малко шедьоври. Виол-льо-Дюк намира за странно, че архивите на Нотр-Дам не ни съобщават подробно за този гигантски паметник и че средновековните документи въобще имат малко информация за архитектите; той добавя, че „геният може да се развива в сянка, и стремежът към тишина и неизвестност е характерна черта на неговата природа“. Може дори да се отиде по-далеч и да се замислим дали предполагат съвременниците, че построените от тези гениални творци сгради ще бъдат покрити с неувяхваща слава. Струва ми се много вероятно, че от катедралите са се възхищавали само самите творци.

Този стремеж към съвършенство, проявяващ се въпреки отсъствието на каквато и да било лична, непосредствена и съответстваща на заслугата награда, създава тайна доблест, която гарантира непрекъснатия напредък в света. Какво би станало със съвременната промишленост, ако изобретателите намираха само такива неща, които ще им осигурят добро възнаграждение? Занаятът на изобретателя е може би най-лошият от всички, но все пак от него никой не се отказва. Колко пъти е имало във фабриките малки изменения, внесени в процеса на труда от изобретателни работници, които, в крайна сметка, са се натрупвали и са довеждали до големи усъвършенствания, въпреки че новаторите така и не са успявали да извлекат дългосрочни и справедливи ползи от своята изобретателност? И нима дори простата работа на парче не може да доведе до по-бавен, но постоянен напредък в производителността на труда – напредък, който, временно подобряващ положението на няколко трудещи се и особено техните господари, в крайна сметка ще донесе полза на клиентите?

Неразривно с аргументацията в полза на принципа „на всеки според нуждите“ свързано за Жорж Сорел е и обоснованието на принципа „от всеки според способностите му“. Фашизмът, както и всяка буржоазна идеология, вижда възможност за максимално разкриване на творческите способности на човека в получаването „според труда“ на неравен и по-голям по отношение на другите хора размер на материално възнаграждение (затова има необходимост от запазване на частната собственост и социалното неравенство като цяло), Сорел пък вижда такава възможност в мотивите на некористния характер:

Свободният производител във фабрика във високоразвитото общество никога не трябва да измеря положените усилия с външна мярка. Той счита за посредствени всички предложени му образци и иска да надмине всичко, което е било направено преди. По този начин, производството е обезпечено с постоянно количествено и качествено усъвършенстване – в такова производство се въплъщава идеята за безкраен напредък. Предишните социалисти прогнозираха този закон, когато писаха, че в производството от всеки трябва да се изисква според способностите. …Това духовно състояние също напълно съвпада със състоянието на първите армии, участващи в революционните войни, а също и с духа на пропагандаторите за всеобщи стачки.

Този дълбок екскурс в критиката на Сорел на всички видове държавен социализъм и въпроса за разпределение на благата представлява важен за нас, защото подчертава, че той не е относително, а максимално и напълно противоположен на фашистките идеи. Предаването на властта и собствеността от ръцете на частните предприемачи в ръцете на държавните служители, а също и запазването на пазарните отношения и разпределението на благата „според труда“ не е толкова далеч от фашизма, както може да изглежда на пръв поглед, защото фашизмът е просто разновидност на капитализма и класовото общество като цяло. Но анархистичните идеи на Сорел за пряката власт и собствеността на трудещите се маси, а също и комунистическите идеи за унищожението на стоковото производство и въвеждането на разпределение според нуждите не оставят неговата теория да има нищо общо нито с фашизма в частност, нито с капитализма като цяло.

Патриотизъм

Патриотизмът е основа на фашистката идеология. Бенито Мусолини в „Доктрина на фашизма“ заявява, че „за фашизма човекът е индивид, единен с нацията, отечеството“ и трябва да се „подчинява на моралните заповеди на отечеството“. Свой особен израз фашисткият патриотизъм намира в етатизма и имперския шовинизъм, т.е. е държавнически и империалистичен патриотизъм. Мусолини пише, че „не нацията създава държавата „, а „обратното, държавата създава нацията“. В резултат „фашистката държава организира нацията“, а управляващата в нея фашистка партия „тоталитарно управлява нацията“. При това „фашистката държава има волята да създаде империя, т.е. нация, управляваща пряко или косвено други нации“, защото „за фашизмът стремежът към империя, т.е. към национално разпростиране е жизнено проявление; обратното, „седенето у дома“, има признаци на упадък“, защото „народите, надигащи се и възраждащи се, са империалисти; умиращите народи се отказват от всякакви претенции“.

фашистиКакто във всички предишни въпроси, така и позицията на революционния синдикализъм на Жорж Сорел в неговите „Разсъждения за насилието“ по въпроса за патриотизма е пряко противоположна на фашизма. „Дори и по-отчетливите синдикалисти подчертават идеологическия аспект на своята доктрина, когато обявяват себе си за антипатриоти“ – казва той и добавя, че „антипатриотизмът е станал важна част от синдикалната програма“.

Преди всичко синдикалният антипатриотизъм, разбира се, е свързан с антидържавничеството. В поредните обвинения срещу парламентарните социалисти Сорел пише, че „те разчитат някога да вземат държавната власт в свои ръце и разбират, че тогава ще им трябва армия, те ще водят и външна политика, и затова ще трябва да възхваляват патриотизма“. Той отбелязва, че именно „противопоставянето между революционния синдикализъм и държавата приема особено рязка форма на антипатриотизъм, защото политиците пускат в сила всички свои знания, за да внесат объркване във възприемането на същността на социализма“. За такива псевдосоциалисти „класовата борба е основополагащ принцип, но тя трябва да бъде подчинена на националната солидарност“, която намира своя израз в патриотизма. „Интернационализмът е догмат на вярата, в името на който даже и най-умерените от тях са готови да принесат тържествени клетви, но патриотизмът също налага върху тях свещени задължения. Освобождението на трудещите се трябва да бъде дело на самите трудещи се, както това ежедневно се съобщава в пресата, но истинското им освобождение се състои в това да гласуват за професионални политици, давайки на последните възможност да се разпореждат с тях и да ги подчиняват, като техни господари“ – заключва Жорж Сорел.

Тъй като патриотизмът обикновено се свързва с класовото сътрудничество, то класовата борба съответства на антипатриотизма, и Сорел особено подчертава този факт, когато пише, че „проникването на антипатриотизма в работническото движение е по-забележително, когато се случи в момент, когато правителството се занимава с въплъщаването на практика на солидаристки теории. Колкото и Леон Буржуа да обсипва с всякакви любезности пролетариите, той няма да ги убеди в това, че капиталистическото общество е едно голямо семейство и че бедният може да иска своя дял от общественото богатство. Колкото и да повтаря, че цялото съвременно законодателство е насочено към въплъщаване на солидарност, пролетариатът ще му отговори с най-грубият отрицателен обществен договор, а именно – отричане на дълга пред отечеството. В този момент, когато е намерено средство за елиминиране на класовата борба, тя неочаквано ще се възроди в особено обидна форма“.

Във връзка с това е важно да се коментират опитите за връзка на Жорж Сорел с идеологията на така наречения „националсиндикализъм“, който в Италия е бил „второто име на фашизма“, използван от Мусолини още през 1918-19 г., а след това потвърден в „Доктрина на фашизма“, където повтаря своята подкрепа към „исканията на националсиндикализма“. Показателно е, че точно, както Сорел вижда в патриотизма и антипатриотизма най-вече не национално, а социално, класово съдържание, същото правят и така наречените „национални синдикалисти“, за които прилагателното „национален“ в названието на тяхната идеология не означава въобще засягане на националния въпрос, например заинтересованост в развитието на националната култура и т.н. На практика става дума за обръщане с главата надолу самото понятие „синдикализъм“ именно в социално-политически смисъл. Ако революционният синдикализъм (в т.ч. сореловският), който Мусолини справедливо нарича класов синдикализъм, е бил идеология за обединение на различните професионални групи от експлоатираната класа за отстояване на общите интереси в борбата против експлоататорската класа, то в идеологията на фашистите наставката „национал“ към думата „синдикализъм“ означава смяна на самия субект на идеологията и пренасяне на по-горе указаните принципи от класата към нацията. Съответно „националсиндикализмът“ осигурява обединение на различните класи в рамките на една нация за отстояване на общите интереси в борбата срещу другите нации. Ако революционният синдикализъм нарича „синдикати“ съюзите на трудещите се в различни професии, обединени в революционно движение и насочени към борба срещу буржоазията, то „националният синдикализъм“ нарича „синдикати“ (или „корпорации“, както в конституцията на Република Фиуме) групите съотечественици от различни класи, както трудещите се, така и буржоазията, обединени от национална държава и насочени към борба срещу другите нации. По този начин, сореловският революционен синдикализъм и „националният синдикализъм“ са пряко противоположни по своето съдържание и ги свързва само думата „синдикализъм“ в названието.

Антипатриотизмът на френските синдикалисти, според Сорел, не се ограничава с борбата против държавата, но се разпростира и във всички други сфери, включително срещу идеята за родина или отечество:

В областта на патриотизма не може да има нито компромиси, нито средно положение; именно в тази област трябваше да заемем своята позиция като синдикалисти, когато всякакви буржоа започнаха да използват различни средства за съблазняване, за да опорочат социализма и да отвратят работниците от революционната идея. Синдикалистите трябваше да отрекат идеята за родина по силата на една от тези необходимости, които се откриват във всеки исторически период и които философите понякога доста трудно обясняват, защото изборът е наложен от външни условия, а не се осъществява свободно по силата на причини, обяснени от природата на нещата. Този характер на историческата необходимост придава на съвременното антипатриотично движение сила, която не може да се скрива вече от никакви софизми.

И когато Жан Жорес заявява в парламента, че антипатриотичните „прекомерни и парадоксални изявления“ на френските работници „идват не от отричане на родината, а от осъжданията на честите злоупотреби на тази идея и тази дума“, то Сорел му отговаря в своята книга, че „такъв език може да се използва само преди събрание, което въобще нищо не знае за работническото движение“.

Разбира се, Жорж Сорел не абсолютизира толкова много радикалния антипатриотизъм (отричащ не само държавата, но и родината) и не го обявява за задължителен за революционния синдикализъм изобщо, в целия свят и във всички времена, а уточнява, че той възниква именно във Франция, при това в определени исторически условия: „Тъй като разглеждаме всички явления от историческа гледна точка, за нас не е важно от какви основания се ръководят първите привърженици на антипатриотизма“, а е „съществено това, че за революционните работници антипатриотизмът се оказва неделим от синдикализма“, дори независимо от факта, че „основанията от този род обикновено не са верни“.

За разлика от разкриването на същината на антипатриотичната борба против държавата, Сорел не разкрива самите „необходимости“ и „основания“ за отричане на идеята за отечество в съвременната за него Франция. Въпреки това, ние можем да ги видим сами, защото те лежат на повърхността и са описани от други автори. Патриотизмът на френския революционен пролетариат от времето на Парижката комуна от 1871 г. е обусловен преди всичко от немската окупация на Франция, която обаче се оказва кратковременна, след което френският патриотизъм вече не може да има освободително направление, но затова пък запазва и развива имперско шовинистично направление. В тези условия управляващата класа във Франция започва изключително да спекулира с патриотизма и по този начин да предизвиква омраза не само към себе си, но и към патриотизма. За тези два аспекта Пьотър Кропоткин пише следното:

Тази крайна гледна точка напълно се обяснява с това, което Франция преживя през 1871 г… Когато знаеш какъв милитаризъм, военщина, какво поклонение на армията и всичко военно се разгръщаше във Франция от времето на немското нашествие и какви негодници бяха в правителството под предлог на „патриотизма“, то разбираш напълно от къде идва такъв възглед. Но всичко това е вярно само за работниците в свободните, не угнетени националности. За работниците в угнетените националности ползотворна борба против социалната експлоатация ще започне само тогава, когато свалят чуждото иго.

Французите след 1871 г. не само не бяха угнетена националност, но и сами бяха колонизатори, угнетяващи други народи, а когато върху това се наложи и натрапчивата държавно-патриотична идеология на френската господстваща буржоазия, то логичен резултат беше радикалният антипатриотизъм на френското работническо движение, встъпващо както против държавата, така и против идеята за отечество въобще. Съответно, революционният синдикализъм на Сорел е противоположен на фашизма по въпроса за патриотизма не само като цяло, но също в конкретните и основни за фашизма проявления, такива като имперският национализъм и етатизъм.

Какво е общото?

Фашизмът и сореловският синдикализъм, изложен в „Разсъждения за насилието“, кардинално се различават по всички основни въпроси: социален, политически и национален. Но това не означава, че между тях няма нищо общо по въпросите от методологически характер. Самият Мусолини слага ударение върху това, че „този учител на синдикализма чрез своите теории за революционната тактика повече от всички способства за формирането на дисциплината, енергията и силата на фашистките кохорти“. Различните изследователи и самите фашисти от различни страни отбелязват, че фашизмът е контрареволюционно движение от нов тип, което използва революционни методи за потискане на революционното движение.

По въпроса за методологията „Разсъждения за насилието“ полагат доказателства за важността на обществения емоционален мит като подбуждаща сила за решително и пряко действие в областта на икономиката и политиката. За това Сорел привежда многобройни аналогии с най-различни исторически периоди, движения и сфери на отношения. Подобно на това, както в приведения по-горе цитат сравнява комунистическото разпределение според нуждите с принципите на функциониране на френската революционна армия, работите на средновековните архитекти и съвременните промишлени изобретатели, така и по въпроса за обществения мит Сорел прибягва към най-неочаквани аналогии, например сравнява работническото движение с християнската църква:

Тук можем да използваме великия исторически опит, който ни дава преследването на християните по време на първите векове от новата ера. Съвременните автори така са поразени от езика на Отците на Църквата и подробностите, приведени в Деяния на мъчениците, че повечето от тях си представят християните като изгнаници, непрестанно проливащи своята кръв. Разделянето на света на езически и християнски беше изразено много ясно, и без това последният никога не би намерил своето лице. Това разделение се запази въпреки това, че всичко се оказа доста по-различно от това, което се предполагаше.

Освен това той твърди, че историята с преследването на християните е преди всичко мит и прави извод, че „статистиката на гоненията не играе тук голяма роля. Знаковите обстоятелства, с които са съпроводени сцените на мъченичество, са много по-важни от броя на екзекуциите. Идеологията е изградена въз основа на факти доста редки, но много героични – не е имало нужда от голям брой мъченици, за да се докаже в изпитанията абсолютната истинност на новата религия и безусловната погрешимост на старата, така че да се установи съществуването на два несъвпадащи пътя и да се покаже, че царството на злото е свършено“, защото „съвременниците, виждащи в мъченичеството съдебно изпитание, което е свидетелство за славата на Христа, извличат от тези факти съвършено различни заключения за разлика от съвременния историк, разсъждаващ в съответствие с новите идеи, – тази идеология е била далеч от фактите в сравнение с всяка друга“.

Именно тук авторът преминава към мисълта, която ние цитирахме в началото на статията, правейки извод за това, че работническото движение следва да създаде свой мит подобен на първите християни, основаващ се на тази закономерност, че „дори ако случващите се конфликти са непродължителни и редки, ние можем да допуснем, че социализмът е напълно революционен, само ако в тези конфликти има достатъчно сила, сближаваща ги с идеята за всеобща стачка. В този случай всички събития ще бъдат представени в преувеличена форма, впечатленията за катастрофата ще се запазят и разколът между класите ще стане окончателен. Така се опровергава възражението, което често адресират към революционерите: цивилизацията съвсем не е заплашена от гибел от последствията от разпростирането на жестокостта, тъй като идеята за всеобща стачка позволява да се поддържа разбиране за класовата борба с помощта на такива инциденти, които буржоазните историци смятат за незначителни“.

Признаците на упадък на революционното движение Жорж Сорел също сравнява с упадъка на християнската църква:

Сегашното положение на католичеството във Франция показва достатъчно забележителни прилики с положението на пролетариата, въвлечен в класовата борба, за да пробуди в синдикалистите истински интерес към внимателното изучаване на съвременната история на църквата. Както в работническата среда има много реформатори, които се представят за големи експерти в обществените науки, така и католическите кръгове не знаят липсата на умерени хора, добре запознати със съвременните науки, разбиращи нуждите на своя век, мечтаещи за религиозен мир, морално единство на нацията, компромис с врага. Но в църквата няма такива възможности за отърваване от лошите съветници, както при профсъюзите.

Ако сореловската теория за обществения мит действа еднакво по отношение на работническото движение и християнската църква, то защо тя да не може да действа също така по отношение на фашистката партия? В този смисъл не предизвикват съмнения думите на Мусолини за това, че Сорел може да повлияе на фашизма „чрез своята теория за тактиката“. Действително, пистолетът, който толкова добре стреля вдясно, толкова добре може да стреля и вляво. Такова „сходство“ може да съществува между всички идеологии, включително противоположни, каквито са синдикализма и фашизма.

Следващият въпрос, сближаващ идеологиите на Сорел и Мусолини, също принадлежи не към социално-политическите цели, а към методите за тяхното постигане, също и към съответстващите им философски аспекти. Става дума за такива синонимни понятия като „морал“, „етика“, „нравственост“. Както вече видяхме от приведените цитати, фашизмът отделя голямо внимание на морала. Бенито Мусолини заявява, че за фашизма човекът е „индивид, подчиняващ се на морален закон“ и „няма действие не подчинено на морална оценка; няма нищо в света, което би могло да бъде лишено от своята морална ценност“. Фашистката империя и държавата той провъзгласява за „духовни и морални институти“.

Жорж Сорел не поставя морала начело, както фашистите, но и не се отрича от него, както правят много социалисти, най-вече с марксистки убеждения. Той казва, че неговата „нова школа“ на марксизма е „ясно обособена от официалния социализъм, признавайки необходимостта от подобряване на нравите, и затова лидерите на парламентарните социалисти е модерно да я обвиняват в наклонност към анархизма. Аз лично без всякакви трудности съм готов да призная в този смисъл склонност към анархизма, защото парламентарният социализъм се хвали със същото презрително отношение към морала, както показват самите нищожни представители на играещата на борсата буржоазия“.

Той казва още, че „отделя значително внимание на етиката“ и „повдига въпроса за моралните ценности, необходими за усъвършенстване на производството“. Затова сореловската „нова школа“ на марксизма „стои по-близо до икономистите, отколкото до утопистите“. Тя вярва, че моралното развитие на пролетариата не е по-малко важно от материалното усъвършенстване на инструментите за производство, за да върви съвременната промишленост към все по-високи нива на развитие, за постигането на които са нужни технически знания“ и „в своята ненаситна жажда за реалност тя се старае да се добере до корените на това морално усъвършенстване и да разбере как може днес да се създаде морала на бъдещите производители“. За Сорел „социализмът представлява най-висшият нравствен идеал, който някога е бил познат на човечеството“ и това изглежда, че придава на социализма допълнителна ценност в неговите очи.

По въпроса за философията според Сорел рационализмът „възпрепятства моралният растеж и води до деградация“, а позитивизмът изисква „изчезването на философията“, тъй като последователите на позитивизма се отличават с „изключителна посредственост, самонадеяност, педантизъм“, да не говорим за факта, че те са „готови на всякакви мерзости“. Като цяло той критикува рационализма и позитивизма в духа на ирационалната буржоазна философия и дори открито провъзгласява себе си за последовател на Бергсон. И именно това сближава Сорел с фашизма. Неговата теория за митовете, оценяваща мита по това колко той мобилизира борбата, а не по това колко съответства на действителността, може да раздели обществото на съчинители на митове и на всички останали – вярващи в митовете, което много напомня на приведената по-горе сорелова критика срещу парламентарните социалисти, които стават нови господари на пролетариата.

По отношение на религията фашизмът и сореловският синдикализъм имат както общи, така и различни страни. И двете не считат религията за основа на своя морал. Мусолини пише, че фашистката държава „има морал, но няма своя теология“ и затова „фашистката държава не е създала своя „Бог“, както това е направил Робеспиер в момент на крайно бълнуване на Конвента“. Аналогично и Сорел критикува „празната риторика за религиозния дълг“ като например на де Молинари, който „вярва, че хората могат да имат достатъчно естествена религия в духа на Ж. Ж. Русо и Робеспиер“, но според Сорел „днес ние знаем, че това средство няма морална ефективност“.

Разликата е в това, че „фашистката държава не остава безразлична пред религиозното явление изобщо и пред положителната религия, в частност, какъвто е в Италия католицизмът“. Следователно, „във фашистката държава религията се разглежда като едно от най-дълбоките проявления на духа, така че тя не само се почита, но и се ползва със защита и покровителство“. И, разбира се, фашизмът „не се стреми подобно на болшевизма да изкорени религията от народните души“.

Сорел пък е привърженик както на унищожаването на църквата, така и на религията. Моралът, за който се застъпва, не е религиозен и въобще не е свързан с религията. Той обявява себе си за последовател на Прудон в това, че би „създал морал, напълно свободен от всякаква религиозна вяра“, защото смята религията като „средство за морално ръководство, необходимо на капитализма и позволяващо на интелектуалците да седят на страна от производителната работа“.

Трябва също да се отбележи, че Сорел има доста сложен за разбиране стил на писане. Това съдейства за неправилното разбиране характера на неговите идеи, в това число облекчава трактуването му като „предтеча на фашизма“, особено ако се вземе под внимание до голяма степен сходният, въпреки и доста словоблуден стил на идеологическите трудове на Джентиле и Мусолини. Сорел постоянно позовава и полемизира с различни забравени писатели от началото на 20 век, идеите на които е невъзможно да се разберат без да се изучи френската политическа литература от този период. Също така у него присъства естетическо възхищение от насилието, което се проявява преди всичко в изказванията против „хуманизма и добротата“, които водят до „тъпота“ и „лишават от енергия“.

Накрая, както беше казано в първа глава, въпреки че Сорел се изказва против капитализма като цяло, повечето негови нападки са насочени предимно срещу тези капиталистически движения, които счита за най-опасни, а именно срещу либерализма и парламентарния социализъм. Тези части от произведенията на Сорел вероятно са повлияли на фашизма и последният ги е използвал за своите интереси по време на собствената си борба срещу либералите и официалните социалисти.

Възможно би могло да се намерят в „Размишления върху насилието“ и да се зачислят в статията повече общи идеи между фашизма и революционния синдикализъм на Жорж Сорел, въпреки че всички те носят също такъв методологичен и второстепенен характер, както теорията за мита или отношението към морала. Наистина различните обществени митове служат за разпространение на съвършено различни, често взаимоизключващи се идеи, а различният морал определя с добро или лошо различните, противоречащи си едно на друго явления. В общи линии, последната глава на тази статия е опит да се намерят поне минимални и отдалечени признаци на сходство между фашизма и сореловския синдикализъм според „Разсъждения за насилието“, за да се разбере откъде идва абсурдният мит за тяхното родство. Като цяло, по всички основни въпроси, като например отношението към класовата борба, държавата и собствеността, а също и патриотизма на имперската нация, изложени в предишните глави, ние виждаме пълна противоположност и несъвместимост.

Андрей Савицкий

Източник: ЧКФ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s