Поуките

В това изследване, освен въпросът за разкриване на революционните методи на националноосвободителните борби на Македония и Тракия, намират място и направените поуки от тези революционни събития. Най-общо те могат да се определят като идеологично-тактически, които дават възможност да се набележат основните, най-важните контури на една доктрина, и организационно-практически, които засягат и са тясно свързани с безвластническото движение.

В подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание и на всички предхождащи го акции и действия са дадени скъпи жертви, понесени са тежки страдания и лишения, разходвани са много средства и усилия в името на свободата на македонци и тракийци. Следва въпросът дали след всичко сторено от местното население, подпомогнато от неговите братя в България, целта – освобождението на поробените български земи, е постигната?

Ако се забравя сложното положение на Балканите, ако не се изяснят всички причини, които са извън големите усилия на революционното движение, причини с решаващо значение за изхода на борбата, изводът за революционната борба, за нейните методи би бил песимистичен.

Без всяко съмнение проблемът за националното освобождение на населението от Македония и Тракия остава и до днес неразрешен. Действително това население не е вече под турско феодално владичество, но и днес то е разделено, то е част от населението на България, Гърция, Югославия и Турция.

Атентатите и терористичните действия в разпадащата се Турска империя не преследваха тази цел. Те имаха задача да привлекат вниманието на световната и европейската общественост, която не знае или е забравила за съществуването и съдбата на населението, останало под чуждо владичество. Освен това всички акции целяха да пробудят съзнанието у малцина, които отиваха към робско примирение, че са българи и трябва да се борят за своята свобода.

Илинденско-Преображенското въстание също претърпя неуспех, не се освободиха Македония и Тракия, но феодалната разпадаща се империя получи смъртен удар. Султанският режим и неговите основи се разклатиха, надигнаха глава и „младотурците“, наложиха се и се проведоха вътрешни реформи, макар и далеч незадоволителни за българското население.

Последва и Балканската война, която завърши с откъсване и с отделяне от Турция на почти цялата част от поробените територии. Но вместо тези земи да се обособят в автономна единица в името на мира на Балканите избухна Междусъюзническата война. В резултат на нея и на вечно антагонистичните интереси на Великите сили тези земи бяха разпокъсани.

Остана нерешен въпросът за националността на населението от Тракия и Македония. Ако не се реши, той не се и смекчи и отново се изостри от аспирациите за присъединяване на територии от балканските държави.

Всичко това се дължи, от една страна, на страха у западните държави тук, на Балканите, да не се настани някога царска, а днес болшевишка Русия. От друга страна самата Русия успя да попречи за образуването на Балканска федерация, тъй като това можеше да попречи за реализирането на аспирациите й да се добере до Средиземно море.

С други думи, съдбата на поробените земи, на тяхното население е резултат преди всичко на стремежа към господство. А този стремеж е отличителен белег на всяка държава – било тя феодална, монархическа или републиканска, било капиталистическа или социалистическа, вътрешна пружина за самото съществуване на държавата като такава.

Същият този стремеж диктува и поведението на малките държави на Балканите, които не само не се обединиха, но оставиха земите на Македония и Тракия като „ябълка на раздора“.

Но процесът и днес не е приключил – политическият проблем на македонското и тракийското население чака своето решение, а още по-сериозен е социалният аспект на този проблем.

Националистичната отрова, постоянно инжектирана и изкуствено поддържана в подходяща и точна доза в съзнанието на поколенията, е старо изпитано средство, както и религията, за подхранване на стремежите за господство у всяка от балканските държави над тези земи.

Историците знаят как се създават народности и е излишно да правим исторически екскурзии, за да установим и докажем националната принадлежност на населението на Тракия и Македония. Голям е броят и достатъчно убедителни са аргументите, за да се защити националността на хората, живеещи по тези земи.

От интернационалистическо и социалистическо гледище – единствено валидно за нас анархистите, особено в епохата, в която живеем, ние отричаме всякакъв вид национализъм. Но и никакъв вид интернационализъм не ще може да заличи националната принадлежност на дадено население.

В Македония съжителствуват различни народностни групи. От тях, по численост, българите са преобладаващи. В процеса на духовно възраждане това население е преминало същия процес на развитие като този на населението на образуваната след освобождението от турско робство България. Борбата на поробеното население от всички български земи за духовно и национално освобождение е водена винаги заедно, под едно общо знаме.

Преобладаващото население на Македония и Тракия се е смятало винаги и единствено за българско. Това показва цялото му историческо развитие и преди всичко революционните му борби. След 9 септември 1944 г., под влиянието на Коминтерна, изкуствено се създаде нова „нация“ – македонската. Това е отрицателно, ретроградно, реакционно действие, което цели не обединението на народите, а тяхното разделяне. Местното население тогава реагира, но в следващите години се провеждаше такава пропаганда, че нямаше да е изключено след години то наистина да се смята за македонско. А в българската история това не е единствен случай. Помаците не са ли също българи, насила помохамеданчени? Днес тяхното самосъзнание ги кара ако не изцяло да се смятат за турци, то най-малко да проповядват чужда религия.

Политическото разрешение на този важен проблем на тези две географски области – Македония и Тракия, с цялата пъстрота на населението си, е възможно единствено и само чрез федерация на балканските народи, в която те ще влязат като самостоятелни териториални единици.

* * *

От идеологическо-тактическа гледна точка би могъл да се постави следният въпрос: Съвместими ли са националните революции, революционните движения за национално освобождение със социалистическия интернационализъм, с борбата за социално освобождение и преустройство, т.е. със социалната революция?

На този въпрос българските безвластници с цялата си дейност и преди всичко с активното си участие в македоно-одринското революционно движение дават практически недвусмислен положителен отговор. Този отговор се потвърждава и още един път се доказва от разгърналото се широко народноосвободително движение, обхванало колониалните страни след Втората световна война.

Борбата на македоно-одринци, стремили се към освобождение от политическото владичество на турците, има определен социалноикономически характер. Това е защото основата на политическата власт е феодалното устройство на империята. Премахването на чуждата политическа власт доведе до унищожаването на социалното феодално господство, жертва на което са както национално поробените, така и по-голямата част от самото турско население.

Тази особеност на чуждо владичество е ясно изразена и в колониите, където борбата за национална независимост не може да се разглежда отделно от борбата за социално освобождение.

Разбира се , не може да се отрече, че всяко политическо освобождение води до съживяване на национализма. Чуждият социален поробител се замества от местния, доморасъл експлоататор, дори често в съюз с чуждестранни капиталисти. Но независимо от това социалните придобивки са неизбежно явление и те засилват апетита за още по-големи. В крайна сметка, чрез пробуждане на по-високо съзнание и най-вече след преминаване и изживяване на времето на националистическото главозамайване и съпътстващите го илюзии, се полага основата на едно коренно социално преустройство.

Следователно разграничаването и дезинтересирането от националноосвободителните движения, тяхното подценяване и пренебрегване и неучастие в тях, макар и мотивирано от съображението, че само социалното освобождение, резултат на социална революция, носи истинска свобода, е бягство от живота, бягство от социалните задължения на социалиста революционер, на всеки интернационалист. Само тогава, когато революционерът-социалист свързва живота и дейността си с борбата на своя народ за национално и социално освобождение, само тогава той служи на класовата и социалнореволюционната идея за преустройството на човешкото общество.

* * *

Другата поука от участието на българските безвластници в националноосвободителните борби на Македония и Тракия е в тясна връзка с пряката им работа като анархисти. В тази борба те вложиха много сили и енергия, дадоха скъпи жертви. Но този „ценен капитал“ не бе уползотворен достатъчно добре и напълно. Безвластническата идея прониква сред българите още по времето и чрез Ботев и тя е близка до духовния мир на населението благодарение на вековните му традиции, в които има елементи на свободен комунизъм.

Независимо от това трябва да се отбележи, че развитието на безвластническата мисъл в България следва с известно закъснение марксизма в края на XIX и началото на XX век.

Основна причина за това е, че българските анархисти тясно свързват своята дейност с революционното движение за освобождаване от чуждо господство на македонци и одринци и на заден план оставят задачата за създаване и развитие на самостоятелно организирано безвластническо движение, с което се заемат по-късно. Наред с това трябва да се отбележи тяхната голяма заслуга за зараждането и развитието на професионалното движение в България.

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s