Последици от Илинденско-Преображенското въстание 1903 година

Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. – „…неравна борба заради единственото право да живеят и да бъдат свободни“, продължава два месеца и завършва с поражение. Въстаналият народ показва и потвърждава своя стремеж, своята воля за национално и социално освобождение. Наред с това се проявява и идеята за преустройство на социално-икономическата система в комунистически дух. В хода на въстанието народът показа не само смелост и сила, но и желание и възможност да създаде своя власт, власт народна, демократична.

Но то е потопено в кръв. Безчетни са човешките жертви и страдания, материалните щети – опожарени са стотици села и хиляди къщи. Броят на убитите и изкланите, на измъчваните и на бездомните е десетки хиляди. Всичко това налага да се започне кампания против политиката на Турция, за материална помощ и морална подкрепа на населението в Македония и Тракия и на всички емигрирали от родните земи.

В отговор на изложението на Д. Груев, Б. Сарафов и Лозанчев от 9/22/ септември българското правителство изпраща нота до Великите сили, в която се обявява и протестира срещу репресиите и жестокостите в Македония и Тракия, но от страх от война на Балканите не предприема никакви сериозни мерки. Целият български народ от градове и села провежда масови митинги, протести и шествия в защита на своите братя от поробените земи.

Великите сили изчакват развитието на събитията с цел всяка да печели позиции и влияние. Русия и Австрия чрез Мюрцщагските реформи от 3 октомври 1903 г. предвиждат реорганизация на турската жандармерия с помощта на чужди офицери и включване на християни в нея. Според тези реформи турското правителство се задължава да разпусне башибозушките орди и със свои средства да възстанови разрушените селища.

Със своята пасивност Европа дава на Турция „свобода на действие“ при потушаването на въстанието и при провеждането на жестоката политика. Разбира се, в целия континент има и среди, които не остават безчувствени и безучастни към страданията и нещастията на населението от тези райони.

Пред ръководителите на въстанието предстои сериозната задача да се извърши равносметка, да се потърсят причините за неуспеха и да се направят нужните поуки.

Всички тези обстоятелства правят необходима срещата между останалите живи ръководители на движението. Срещата-съвещание се провежда в София през октомври 1903 година. Присъствуват членовете на Главното ръководно боево тяло Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров, заедно с Христо Силянов. Те закъсняват, тъй като са търсени от българските власти и трябвало да укрият част от оръжието си. Тук са още Яне Сандански, Чернопеев, Чакаларов, които не участвуват във въстанието. Сандански подлага на остра критика и атака прибързаното обявяване на въстанието и настоява да се търси отговорност на тези, които го обявяват и го подкрепят. Сред събралите се около него и Стефанов се формира левица, между които е и Герджиков. Той се изявява като най-изтъкнатият в левицата, докато лидер на десницата остава Сарафов. Това събужда съперничество у Стефанов. На заседанието Сарафов обявява, че е натоварен от населението на Битолския край да замине за чужбина, за да търси помощ и преди всичко средства. Той не може и не иска да представи пълномощното си за тази мисия. Герджиков определя инициативата като лична и подчертава, че тя разкрива организацията.

Със своята позиция Герджиков става еднакво неудобен и нежелан както за някои хора от левицата, които имат амбициите за водачи, тъй и за Сарафов, който пък вече смята, че стои над организацията. Една вечер, след заседанието, Герджиков е причакай и арестуван, след което веднага интерниран в Пловдив. Преди това той е поканен от Татарчев и Матов в дома на Стефанов. В разговора те се мъчат да го убедят да замине заедно със Сарафов, за да го контролира. Герджиков счита, че тази задача е по-подходяща за Татарчев – човек, който владее чужди езици и е добър дипломат. Той обаче разбира желанието им да отпратят в чужбина и него, и Сарафов и да поемат в свои ръце ръководството на организацията.

Десет дни след интернирането на Герджиков в Пловдив – от името на Туше Делииванов, пристигат Татарчев, Матов и Стефанов с мисията отново да го убеждават да замине. Накрая Герджиков отстъпва, но при условие, че организацията ще издаде общо пълномощно за двамата пратеници, за да не може нито един от тях да води самостоятелни срещи, разговори и действия от името на организацията.

Герджиков заминава тайно за Белград, за да се срещне със Сарафов, който пристига там 4-5 дни по-късно.

В спомените си, записани и публикувани от Л. Милетич, макар и лаконично, Герджиков описва това пътуване, като оставя читателят сам да разбере не съвсем лоялното отношение на Сарафов към организацията. Става ясно как Сарафов конспирира и се крие, как сам събира хора (в Белград) на манифестации, за да величаят неговата личност. Във Виена, по поръчение на организацията, трябвало да се избягва провеждането на политически срещи. Съвсем случайно Сарафов е разкрит в тайна среща с някакъв граф Голуховски и Герджиков не пропуска възможността, макар и внимателно, да го разобличи.

В тези „Спомени“, лошо написани и лишени от стила, езика и увлекателността на разказа, присъщи на Герджиков, не е казано всичко и не може да се разбере развръзката.

Може би тук е мястото и моментът за едно отклонение, което засяга македоно-одринското движение. Това е немаловажният въпрос за агентите, провокаторите и предателите в организацията.

Общо явление във всички революционни движения е различието в разбиранията за методите на борба, за начина на ръководене на действията, за връзките и отношенията със среди и сили извън него. Това създава възможност много от фактите да се преувеличават, да се преиначават, та дори и превратно да се тълкуват. По тази причина не всякога и не всички, които са обявени за агенти или предатели и които са осъдени, са били действително такива. Това налага на безпристрастния историк, щото да слага „сурдинка“ там, където истината, нагорещена от страстите, много „скърца“.

Неоспорим е фактът, че българският монарх и дворецът имат свои агенти в македоно-одринското движение. Истина е, че и мнозина, с действията си – съзнателни или несъзнателни, са служили на тези агенти. Но не са малко и онези, които са смятани за агенти, но в действителност са действували по убеждение и са се надявали, че честно служат на делото. Наред с безспорните си лични недостатъци тези хора са показали и доказали и преданост, и смелост, и саможертва.

Не е ли уместно тук да поставим конкретно въпроса, на който не само не желаем, а преди всичко – не можем да дадем точен отговор: Сарафов, за който ни говори Герджиков, а ние нямаме основание да го обвиняваме в липса на обективност, този същият Сарафов така много обвиняван и ликвидиран като агент на Фердинанд, не е ли точно от тази група хора?

Не може да се пренебрегне и друг много основен въпрос – този за отношението и действията на социалдемократите към революционното освободително движение в Македония и Тракия. В последните дни на своя живот Герджиков, чрез конкретни примери, които аз предавам тук накратко, отговаряше на този въпрос категорично: „Напълно отрицателно или най-често индиферентно.“ Така например по случай едно чествуване на 1-ви май Гоце Делчев тръгва с представителна група от македонци, придружени и от Герджиков, да участвуват в манифестация, за да демонстрират, че те не се борят само за национално освобождение, но са и борци за социална правда. Манифестацията трябвало да завърши с митинг в стария цирк срещу банята. Г. Делчев убедил Герджиков да бъде оратор от името на македоно-одринци и съобщил за това на Георги Бакалов. Той му отговорил, че трябва да пита организаторите и след малко докладвал, че не е предвиден такъв оратор. Възмутен, Г. Делчев остро реагира и заедно с цялата група напуска манифестацията. Добре е този факт да се припомни на онези господа, които днес се престарават да представят Гоце Делчев като социалдемократ.

Вторият пример е в тясна връзка с Димитър Благоев – основателя, патриарха на българския социализъм. Той живеел в Пловдив и с Герджиков ги свързвало старо приятелство. След жестоките репресии в Македония Герджиков среща Благоев и го пита: „…ти си македонец, можеш ли да останеш безучастен към тези репресии? Защо да не устроим един протестен митинг? Ще говорим двамата, ти – социалист, аз – анархист.“ Благоев драговолно се отзовава на тази покана. Митингът се провежда с голям успех – присъствуват повече от 1000 души, наистина внушително за времето си събитие, за което говорят и отзивите в пресата.

На другия ден двамата се срещат отново и Благоев му казва: „Каква бела ми направи ти, Мишел, с твоите македонски протести! Днес Георги Кирков ме вика по телефона и хубаво ме насапунисаха. Защо се месиш в тия работи? Нашата борба е класова, ние не можем нищо общо да имаме с националното освобождение на македонците. То ще дойде от само себе си, с извършване на социалната революция.“

След тези примери Герджиков продължава разказа си за пътуването си със Сарафов, за да стигне до следващия пример. „Нашата мисия – каза той – не бе само да търсим пари, както я разбираше Сарафов. Вместо да се срещаме с разни графове, близки и дворцови хора на сръбския крал и с разни други прикрити и открити врагове на каузата ни, трябваше да установим контакт с видни обществени и политически дейци на Запад, чрез които да се проведе кампания за морална подкрепа на тероризираното македонско население. И действително имахме такива срещи. В Париж видяхме Жан Жорес, който много добре ни посрещна и ни обеща безрезервната си подкрепа. На раздяла той ни каза: „Поздравете моя приятел Сакъзов и му кажете, че не разбирам поведението на българските социалдемократи – да стоят безразлични и безучастни към едно толкова важно народно движение!“.“

Вместо да приключи с този пример, който обосновава отговора на въпроса ми за отношението на социалдемократите, той продължи: „Един друг въпрос отдавна ме занимава и като е дума сега, нека споделя с тебе. Ние анархистите страдаме от излишък на морални скрупули. Когато погнусата от поведението на другите ни обземе, вместо да се опитаме да оперираме с хирургическия нож и отстраним гангрената, вземаме шапката си и хлопваме вратата зад себе си. За моя случай още се питам и не съм си отговорил правилно ли постъпих или сгреших?…“

И за да се изясни, той продължи да разказва с по-големи подробности за обиколката из Европа. В Лондон се провеждат много срещи и при всяка следваща у Герджиков все повече се разпалва възмущението и негодуванието от търгашеството с македонските нещастия.

Една вечер в хотела пристига дипломатически представител на Япония, когото Герджиков мисли за журналист. След необходимите условности и любезности, присъщи на тази нация, японецът изразява „дълбоките си симпатии“ и тези на „целия японски народ“ към освободителните борби на македонския народ. От името на правителството на страната на „Изгряващото слънце“ той обявява подкрепа на „справедливата кауза“ и обещава неограничено количество оръжие, което да достави на пристанище, посочено от Герджиков. Той предлага и финансова помощ, като още в момента на разговора е готов да брои 100 000 лири стерлинги.

Герджиков е сам. Той любезно благодари и отклонява предложението под предлог, че трябва да се допита до организацията, която представлява, и със своя другар, който в момента отсъствува. Той изразява голямото си учудване от този „благороден жест“ и пита какви „възвишени подбуди“ или висши държавни интереси са продиктували такава „мила“ готовност на една тъй далечна страна да подпомага борбата на един поробен народ, който иска чрез революция да извоюва свободата си. С интонацията на гласа си той подчертава думите „революция“ и „свобода“. Японският дипломат отново подчертава симпатиите си към македонците и добавя, че вече е получил съгласието на другия представител на организацията. На това място на своя разказ Герджиков с усмивка ми казва: „Колко великодушни са японците! А с каква мъка Сарафов напразно се опитваше да спечели благосклонността на англичаните, като срещу исканата финансова помощ даваше гаранции за … риболов в Охридското езеро след освобождението на Македония!“

„Дълго размислях – завършва спомена си за срещата с японеца Герджиков – като останах сам, а и през време на пътуването и не можах да си обясня на какво се дължеше това мило внимание на една страна, където монархът – полубожество, държи в същото робство собствения си народ. Едва когато малко по-късно избухна Руско-японската война, мистерията се проясни. Япония е разчитала, чрез поддържане и разширяване конфликта на Балканите да се увлече Русия, да се раздвоят силите й и така да се улесни готвената японска агресия. Разбира се, в империалистическите сметки на никоя държава, каквато и да бъде тя, жертвите, кръвта, страданията на един народ и „адмирациите“, като тези на японския дипломат, към героизма на македоноодринци са само един претекст, без никакво значение.“

Сетне в своята интимна изповед Герджиков стигна до посещението в Италия. И там като навсякъде се провеждат срещи и разговори, пресконференции и изявления. Цялата италианска преса отразява тяхното посещение. Един социалистически вестник, спекулирайки с дефект в очите на Герджиков, останал от операция, прецизира, че той дори се насълзил, когато описвал трагедията на македонския народ. Същият вестник обаче не пропуснал случай да изрази учудването си от факта, че тези бележити революционери отсядали в хотели…, където само принцове можели да отсядат…

„Като прочетох вестниците – с негодувание отбелязва Герджиков – излязох извън кожата си. Чашата преле. Журналистът социалист бе прав. В такива скъпи хотели ли беше нашето място? През време на пътуването с финансовата част се занимаваше Сарафов. Не един път му бях правил забележки за разхищаванията му. Тон все обещаваше и продължаваше все по същия начин. Всичко това страшно ме нервираше. Този път възмущението ми премина всякакви граници. Имаше и нещо друго: под някакъв претекст Сарафов бе взел общото пълномощно, което по приетото условие трябваше да бъде у мене и не го връщаше. Ядосан, веднага потърсих Сарафова за да се обясним.“

Когато Сарафов се завръща от поредните си многобройни мистериозни срещи, Герджиков му показва статията във вестника и избухва: „Колко пъти ти казах, че трябва да бъдем скромни и да не забравяме, че представляваме един народ, който сега хляб няма да яде и е тероризирай от турците, а ние се разхождаме като принцове по Европа и играем ролята на големи държавници. И после – какви са тези мистерии? В Белград устройваш срещи с хора от кралската фамилия. Във Виена се срещаше с графове, врагове на нашата кауза, и ме заблуждаваше, че си срещнал стари приятелки. В Лондон – други срещи, без мое знание и съгласие. Истории са получени, а не отчетени пари. Просия за нови помощи от църкви и от съмнителни лица, съвършено чужди на революционното ни дело. До кога?“

В отговор на този енергичен протест Сарафов с невъзмутимо спокойствие изважда от джоба си пълномощното, скъсва го и го хвърля в горящата печка, като процежда през зъби: „Нямам нужда от това пълномощно. Аз имам друго, което много повече тежи…“

„За миг се хванах за пистолета – припомни си Герджиков – помислих веднага да му тегля куршума, но се овладях като си спомних и си дадох сметка къде сме и какво би било впечатлението в Западния свят от един такъв скандал… Но в същия момент взех решението си… Не знам… и до днес не съм си отговорил сгреших ли или правилно постъпих, като реших да се оттегля от движението. От чисто личен въпрос, от лична драма този начин на постъпване става проблем на обществено поведение на анархистите. Така сме създадени, такива сме ние. Струва ми се, че ние страдаме от излишък на скрупули. След разгрома на въстанието борбата не бе приключила и не бе безнадеждна. В него ние дадохме скъпи жертви – ние анархистите също показахме ненадминат героизъм. След смъртта на Гоце Делчев аз, най-близкият му другар, се очертавах в лицето на революционерите като най-изтъкнат ръководител, с престиж от никого неоспорван. Струва ми се, че ако се възползувах от това влияние, аз можех, подпомогнат от добри другари, да се справя с външните влияния и вмешателства, с враговете на движението и да продължим успешно делото. Но скрупулите, тези мъчителни морални скрупули не ми позволяваха да продължа. Оставах си преди всичко анархист и противно ми беше да играя ролята на водач. И особено не можех да се помиря с мисълта, че сме играчка в ръцете на външните фактори. Това не беше съвсем ново за мене, знаех, всички знаеха, че Фердинанд имаше в движението ни свои агенти. Но все се надявах, че ще се освободим от тях, че движението ни ще остане чисто и независимо. Но това пътуване на Запад ми отвори окончателно очите. Поведението на Сарафов ми позволи да видя мизерната действителност, сред която безсилно се напъваше нашата революционност. Никога не бях допускал, че хора като Сарафов, недостатъците на който все пак познавах, показали героизъм, самопожертвувание, преданост, ще имат „пълномощни, които ще тежат“ повече от това на организацията. Разочарованието и погнусата ми бяха станали непреодолими… Реших и се оттеглих от активната борба, за да не бъда повече играчка в ръце, чужди на делото.“

Герджиков замълча, въпросът му не получи отговор. Дори аз не намерих сили да му кажа: „Да, Мишел, правилно си постъпил. Мерзостта, подлостта, хитрите сплетни на властолюбците са по-силни от нашата безгранична честност. Съдено ни е така да се раздаваме, да служим като семе на бъдещето. Други ще експлоатират нашето благородство. Така е било и така ще бъде. Победата ни – последната, ще бъде семето, което е кълн на бъдещето. И това семе никой не може да задуши!“

Може би месец по-късно след тази изповед-завет Михаил Герджиков почина. Датата е 18 март 1947 г. – паметна дата, свързана с историческата Парижка комуна.

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s