Преображенското въстание

„Странджанската комуна“ – първата безвластническа комуна в България

След като Герджиков изпълнява мисията, възложена му от конгреса на Петрова нива, и въстанието в Македония се отлага и като дата за прокламирането му вместо 10 юли се приема 20 юли, той се заема с организирането на терористичната дейност и с набавянето на оръжие. Под благовиден предлог той убеждава родителите си да напуснат Пловдив и превръща къщата им в централна работилница за производство на адски машини, като оставя там Васил Пасков да контролира работата.

Отлагането на въстанието в Македония налага неговото ускоряване в Тракия. Точната дата все още не е определена, но е наложително да се бърза. Ограниченото време – само пет седмици делят едното въстание от другото, изисква трескава дейност. Всички чети с отговорниците им са по местата си и работят усилено съгласно приетия от конгреса план. Започва подготовката. Селяните по своя воля създават комуни, земята и добитъкът стават обща собственост. Всички събират колективно реколтата и започва складирането на храна за въстаниците и хляб за народа1.

Селяните и селските чети, т. нар. „смъртни дружинки“, създадени в края на 1902 и в началото на 1903 г. в подкрепа на агитационните и въстаническите чети, се свикват на денонощни обучения на биваци и по поляни из горите на Странджа2 . Конкретната задача на това обучение е подготовката за нощни действия и акции. Останалото население – жените, старците, децата, се отдават на земеделска работа, без да се държи сметка за границите на имотите. Всичко е предназначено за общо потребление, както от населението, така и от четниците. Заживява се в пълен комунизъм. Разбира се, този нов строй, който се ражда спонтанно, естествено под влияние на идеите, вдъхновяващи ръководителите на движението, не може да се хареса на всички, но никой не се противопоставя – едни от честолюбие, други от увлечение, трети, предимно чорбаджиите – от страх, защото, когато народът се вдига на борба, неговата воля става определящ фактор и всяка груба принуда е неуместна и злополучна. Конгресът на Петрова нива взема решение да се обяви въстание, не защото се очаква победа, а в знак на солидарност към Македония и с цел да се спре прехвърлянето на турската армия там.

Подготовката е повсеместна, но най-важните, най-решителните действия са в Първи въстанически район – Малко-търновско – Лозенградско – Бунархисарско, където въстанието ще вземе масов характер. Работи се безшумно и при пълна тайна, макар да участвуват млади и стари, мъже и жени. Особено внимание трябва да се обърне на участието на жените – те проявяват истински героизъм, техните подвизи трябва да се помнят, имената на много от тях трябва да се увековечат. Преди въстанието те прибират реколтата, стават куриери между отделните селища и четите. Те укриват и пренасят оръжие, снабдяват с храна борците за свобода по села, гори и планини. В цялото движение няма нито един случай на предателство, извършено от жена дори и при най-тежки изпитания и мъчения. Наред с това те грижливо изработват и извезват революционните знамена – най-обикновена преданост към освободителното дело3 . Мнозина от тези безименни герои-жени проявяват изключителен ум и решителност, самообладание и находчивост в трудни моменти, за да укрият хора, оръжия и тайни при обиски, разпити и внезапни посещения от страна на местните власти.

Друга характерна особеност на движението в Тракия е, че то разполага с голям брой интелигенти между ръководителите. „Повечето от тях – пише Д. Н. Катерински, който по всяка вероятност не ще да е бил анархист – бяха хора на преките революционни действия, обладани от мисълта как да намерят начини и средства да се освободи народът от турския политически и феодален гнет.“ 4

Революционната дейност в Тракия, по свидетелствуването на същия автор, въпреки всички опити за намеса от страна на „върховистите“ и от страна на агентите на Фердинанд, запазва своята независимост. Това се дължи на „прогресивните ръководители…, които с риск на живота си бранеха“ независимостта на движението.

Някои непредвидени случки преди избухването на въстанието създават рискове да се компрометира делото чрез предварителни разкрития. Но практически резултатът от тези случки е положителен – повдига се борческият дух на населението и още по-здраво се сплотява за подготовката. Така например на 20 март 1903 г. в с. Сармашик (дн. Бръшлян) турска войска огражда четата на Пано Ангелов. Завързва се сражение, загиват войводата и смелият четник Никола Равашола – любимец на Герджиков. Турците изоставят труповете им, но убитите са погребани в Малко Търново при участие на цялото население на града. Манифестацията е импозантна по своята масовост, по своята дързост. Турската власт е изненадана и смутена и с уплаха наблюдава всенародното преклонение. На тези двама герои народът посвещава песен, станала общ въстанически химн, който и до днес се пее:

„Ясен месец веч изгрява,
над зелената гора,
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка.
………………………
Град куршуми над селото,
скъпа кръв порой тече.
Падат Пано, Равашола.
мрат в гората синове.“5

Друга особеност в подготовката на Преображенското въстание е създаването на „смъртните дружинки“ – дело на Герджиков. Те не са тъждествени на „селските чети“ в Македония. Специалната задача на тези дружинки е да наказват предателите и да изпълняват присъдите. Акциите им създават голям престиж на организацията. Освен това по време на въстанието те стават ядрата на революционната армия, проявила се като въоръжен народ, а не милитаризиран инструмент на властта.

Началото на Илинденското въстание заварва Михаил Герджиков – главен ръководител на Преображенското въстание, в България. Там остава Михаил Даев със задача да замине за Варна и да събере нови четници, а той сам бърза за Турция. Минава през Бургас и с. Вургари и се отправя за среща с останалите членове на Главното ръководно боево тяло, която се провежда на 28 – 30 юли – един месец след конгреса на Петрова нива, в Пикнихорския балкан, в м, Голямо Кокорафи (според Хр. Силянов – на връх Циганка). Присъствуват Стамат Икономов, Лазар Маджаров и Христо Силянов. Споразумяват се за датата на въстанието – нощта на 5 срещу 6 (19) август – Преображение. В своите „Спомени“ Герджиков прецизира: „Конгресът не бе нам определил никаква работа: ние щяхме да ръководим въстанието, без да влизаме в сражение. Туй ни се видя непрактично. Аз предложих всеки от нас да предприеме по една самостоятелна акция и то в територия, по-отдалечена от организационната територия. Общ план на действие дадохме на войводите: широка инициатива, само да гледат докато турците са изплашени да държат нападателно положение, а когато се видят принудени, да отстъпват, да гледат да бъде преди всичко населението запазено, та тогава да отстъпват те.“

Маджаров избира с. Дерикьой, стратегически пункт между Лозенград и Малко Търново, с гарнизон; Икономов – гръцкото с. Узункьой, също с гарнизон; Герджиков избира Василико – пристанищен и околийски град с две казарми.

За да бъдат строго координирани общите действия и акциите да започнат в едно и също време – 3 часа през нощта, наред с инструкциите всеки войвода получава по един часовник, всичките от една и съща марка. Обект на нападение са войскови отряди и гарнизони, отделни караули и часови, полицейски отделения и башибозушки потери, влакове и жп станции, тунели и мостове, кредитни учреждения и банки, пощи и телеграфни линии. Силната експлозия от взривяването на фара при Еняда е общият сигнал. На много от селските войводи в пограничните български села в Одринско се възлага през същата нощ да подпалят всички турски гранични сгради от Черно море до р. Марица, а войниците – да бъдат преследвани.

В отговор на тези изисквания всички войводи обявяват акциите, които ще предприемат. На съвещанието се решава и въпросът за отношението към турските села – да се палят само селата на мухаджирите – преселници, получили голяма независимост, и да не се посяга на невъоръжени турци и на тези, които не оказват съпротива. Изобщо организацията се стреми да предаде многонационален характер на движението. Много гагаузи – християни, говорещи турски език, от селата между Лозенград и Одрин, участвуват в организацията.

По един въпрос, при това от първостепенна важност, се постига трудно единогласие, а именно – да се нападне ли Малко Търново? Според Хр. Силянов, трима се обявяват против, защото няма сведения за силата на противника и защото съществува опасност, че при неуспех още с първия удар въстанието ще пропадне. Затова предпочитани са единичните, разпокъсаните, повсеместните действия. Единствено Икономов – запасен капитан с 15 години военна служба, се обявява и упорито настоява за концентрирано действие срещу Малко Търново. Силянов по-късно отчита, че Икономов е бил прав, а останалите са сгрешили. От сведенията, добити по-късно, се разбира, че в града по това време има незначителен брой войници и с участие на 600 – 700 въстаници, както предлагал Икономов, градът е можело да се превземе.

По този конкретен повод е уместно да се направи едно общо разсъждение. Съвсем неправилно е да се търсят грешки на вече минали революционни събития. Защото да се съди, когато се знаят резултатите, е лесно. Но с каква сигурност може да се твърди, че ако се е действувало по друг начин, не биха се допуснали други грешки.

В дадения случай предварително се знае, че въстанието ще завърши неуспешно. Най-важната задача е да се постигне демонстративна цел и доколкото е възможно – да се помогне на въстанието в Македония.

Впрочем, ако тримата – Герджиков, Маджаров и Силянов, са против предложението на Икономов да се започне въстанието с концентриран удар срещу Малко Търново, те не изключват такива действия на следващия етап, след победа и превземане на областта.

„Получих известие, – споделя Герджиков, описвайки първите действия, – че навсякъде предприетите акции… са дали отличен резултат. Исках да поканя другарите си да се съберем и да нападнем Малко Търново. Затуй реших да замина за Малко Търново.“ И той действително тръгва, като изпраща до Маджаров и Икономов куриери. Те отговарят, че са заети с работата по места и не могат да присъствуват на срещата.

С какво оръжие разполагат въстаниците и как хронологически се развиват действията? Според Герджиков Главното ръководно боево тяло разчита преди всичко на действията на „смъртните дружинки“. Те разполагат с 4000 пушки, с 1000 бомби – напълно достатъчно, и с известен брой револвери. Според Силянов Първи въстанически район разполага с около 1100 – 1200 пушки, от които не повече от 200 манлихери, останалите кримки. Мемоарът на Вътрешната организация, издаден след въстанието, посочва наличните пушки на брой 1970. Атанас Разбойников прави опит да изчисли с по-голяма точност броя на оръжието и сочи цифрата 1700. Много е трудно да се установи дори приблизителният брой, но се знае, че над 2000 са въоръжените въстаници. Мнозина от тях се снабдяват лично, други изземат оръжие от турците по време на сражения и действителната цифра по всяка вероятност не надминава 4000. Това оръжие нито по качество, нито по количество може да осигури победа над по-добре организирания, по-силния противник, разполагащ с редовна войска. Само в Първи въстанически район има 10 587 турски войници, въоръжени с маузерови пушки.

При това, докато подготовката на изток от р. Марица, където отговорен ръководител на Вътрешната организация е Герджиков, се извършва значително бързо, в областта на запад от Марица, с ръководител Коста Антонов6 всичко се бави. В поведението на този деятел има нещо много странно, нещо все още неизяснено. Той не присъствува нито на конгреса в Пловдив, нито на този на Петрова нива. Неговата задача е по време на въстанието да провежда терористични акции. В помощ там е изпратен и Коста Нунков, служил в пионерни войски, добре запознат с взривните вещества, автор на специално ръководство за този вид акции7 , смел, решителен и здраво изграден анархист. Антонов системно не изпълнява задачите и пречи на Нунков. Окръжният комитет ултимативно изисква от него да предаде ръководството на Нунков, но той дори не счита за нужно да даде някакъв отговор. Междувременно след избухването на въстанието в Македония и след опити за атентати турските власти предприемат строги охранителни мерки по протежение на цялата жп линия и провеждането на атентати става невъзможно.

Съвсем непредвидено по общия план и с риск да се провали координацията на въстаническите действия отрядът на Цеко Куртев залавя в с. Рисово, на 3 август, бирника и двама стражари, които пиянствали и издевателствували над населението. Не след дълго заловените и един шпионин – грък от Ахтопол, са екзекутирани. На 4 август в Маджур пристига отделение от 30 войници и започват изтезания на селяните. Предизвикани въстаниците действуват бързо и още същия ден ограждат селото и нападат войниците. Убиват 20 души, а останалите прогонват. По общия план те имат задача да нападнат селата Еняда и Кости, където има и турски гарнизони и тази акция те провеждат в деня на въстанието.

Началото на въстанието в Тракия се обявява в Кладарски (Седми) участък, на в.Китка, над Василико. Тук е Герджиков със своята терористична чета, подсилена с части от 1 Перговския (Пети), Цикнихорския (Трети) и Граматиковския (Шести) участък, или общо 120 души8 . Всички прави, в кръг около войводата, слушат неговото прочувствено слово и първите напътствия.

„Часът, – казва Герджиков – който от петстотин години чакаме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, | скитахме из балканите и пълнихме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани…, където има турски аскер – ще се разбие! Тая нощ ще има да се извършат страшни работи. Кръв ще се лее, глави ще падат, села и градове ще горят. От тая нощ ние не сме вече рая, не признаваме Хукюмат, аскер и каймакани, не плащаме данъци и вергии! Хукюмат, кадия, съдии и аскер на тая земя ставаме ние! Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения. Нека всеки, който чувствува страх в сърцето си, да се отдели, догдето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които идват след нас!“9

На 6 август 1903 г., в 1 часа и 30 мин четата потегли към Василико. 20 души се отправят към правителствения дом, друго отделение – към турската махала. Пет – шест души заемат позиции на пътя между старо и ново Василико, а невъоръжените – с брадви, трябва да прекъснат телеграфните линии. Четиридесет души, между които Ив. Варналиев и Карчо, начело с Герджиков се отправят към двете казарми – в едната има 500, а в другата – 300 войници. От тази група само 15 са четници, а останалите са недостатъчно обучени селяни.

Всички незабелязано се доближават до определените обекти. Всеки е в ръцете с 2 – 3 бомби. Сигналът е взривяването на първата бомба, която задача е възложена на един руснак, случайно попаднал в четата в Бургас.

В този момент силна светлина от прожектори залива нашир и надлъж горите на Странджа. Какво невероятно съвпадение. Руска ескадра пуска котва близо до пристанището Инеада. В отговор на убийството на Ростовцев – руския консул в Битоля, станало два дни след обявяването на Илинденското въстание, тя тръгва и прави демонстрация. Легендите за това събитие са най-различни, но то се оказва насърчително за въстаниците.

Акцията в града завършва с успех. Турските войници и граждани напускат казармите и града и бягат с лодки по море. Отделението на Силянов пленява Мехмед Али – морски офицер, Ариф – началник на пощата, Хамид – началник на пристанището, и поручик Хайдар – началник на жандармерията. Това са представителите на местната турска власт. Герджиков ги посреща с достойнство и човешка доброта. Той им обяснява причините за въстанието: „Султанският режим е пагубен за всички турски поданици, а несигурността е еднаква и за християните, и за всички мюсюлмани, които искат да живеят с мирен и честен труд…“10 След това той им връща конфискуваните вещи и ги пита какво е желанието им – да бъдат веднага освободени или да ги изпратят в България. Пленниците, трогнати от това отношение, многократно благодарят и избират България.

Рано сутринта делегация на гръцкото население се представя на Герджиков с дарове и провизии и иска упътвания за организиране на администрацията си и какво знаме да издигнат. Той им отговаря, че сами трябва да си решат тези въпроси – да си изградят такова административно управление, каквото намерят за добре и да издигнат на пристанището каквото си щат знаме. Пред населението се посочват причините за въстанието, а след това гърците сами избират „Временно правителство“, което отговаря за своята дейност пред революционното командване. В общи линии така се развиват действията и в останалите участъци на Първи въстанически район.

След превземането на Василико и изгонването на турската армия Герджиков заедно с четата си напуска града и се отправя към другите участъци на обиколка. Най-тържествено влизат в освободеното вече с. Вургари. Цялото население, събрано на площада, ги посреща с овации и любов.

В границите на I Пенешки участък влизат селата Пенека, Ятрос, Серген и др. Местните чети имат задача да прекъснат телеграфните и телефонните връзки. „Смъртната дружина“ на с. Пенека е изпълнила успешно своята задача още през нощта на 5 август – прогонва от селото турската полиция и напада войсковото отделение в с. Апартас. Плановата задача на II Велички въстанически участък, в който са включени селата Бунархисар, Маглаик, Курудере, Урумбеглия, Яна, Чонгара, Сатъкьой и Велико от Малкотърновско, е да нападне турския гарнизон в гръцкото село Инжекьой, Визенско, като по този начин блокира участието му в събитията в областта. За тази акция пряко отговаря Стамат Икономов. Изпълнението на задачата започва точно в определеното време, но поради непълния успех Икономов дава нареждане четниците да се оттеглят. Независимо от всичко гарнизонът остава откъснат и са парализирани действията му. След това въстаническата чета се отправя към Велика и разделена на две отделения прави обход на своя участък.

Войвода на III Цикнихорски участък, в рамките на който са селата Камила, Цикнихор, Мегалово и Керацино, е Стоян Камилски – един от най-старите, най-опитните четници на Георги Кондолов. Задача на въстаниците тук е да нападнат турския гарнизон в с. Цикнихор. Разделени на две групи, те започват нападението на 5 август към полунощ. На другия ден по обяд са запалени двете къщи, откъдето – добре укрепени, се съпротивляват войниците след убийството на своя командир.

В IV – Енядски, и в V – Пиргополски участък, въстаниците имат задачата да превземат с. Енияда и да взривят фара на пристанището. Акцията се провежда на 8 август и мощен гръм разтърсва цяла Странджа. Турският гарнизон в гръцкото село Кости изпада в панически страх и войниците – около 80 на брой, се разбягват преди да бъдат нападнати. Освободен е и морският град Ахтопол. И тук населението е запознато с причините и задачите на въстанието и то избира своя временна управа, подчинена на въстаническите сили.

В VI Граматиковски участък действията започват също през нощта на 5 август, като 120 въстаници нападат турската казарма, където има 300 войници. Четниците се разделят на пет отделения, всяко с точно определена задача. Сражението е ожесточено. Въстаниците се оттеглят за прегрупиране на силите и за нова атака. Междувременно уплаше ни, войниците напускат казармата и се разбягват. След това четите успешно нападат с. Потурнак и поста Визица. Две групи от „смъртната дружина“ на с. Граматиково събарят телеграфните стълбове и разрушават моста на р. Велека в м. Качула.

Обектите за нападение на VIII Стоиловски участък са турските гарнизони в селата Стоилово й Калево, Броят на въстаниците е 250 души. Армията в Стоилово е разделена на две – едната част е в селото, а другата се отправя към възвишението Св. Илия. Четири въстанически отделения заемат определените им позиции, готови за нападение. Войниците, дочули гърмежи от Граматиково, се вдигат под тревога. Това налага нападението да се ускори и залповете от всички страни предизвикват суматоха сред лагера. На 6 август сутринта от Малко Търново пристига турска войска и въстаниците са принудени да отстъпят. Но и тук изплашени войниците бързат да напуснат селото и въстаниците без бой го превземат.

Гарнизонът в с. Калево е нападнат на 9 срещу 10 август. След тежко сражение въстаниците проникват в казармата и я запалват. Войниците в паника се отправят към Малко Търново и оставят складове и провизии. Така само за няколко дни целият участък е в ръцете на въстаниците.

Гьоктепенски IX участък печели големи и бързи победи. Казармата в Гьоктепе (дн. Звезден) е запалена през нощта на 5 срещу 6 август, а войниците – прогонени. На 8 август пристига нова войска, но въстаниците от окопите на казармата и прикрити в близките скали, я отблъскват. Проследени от групи четници, войниците предполагат, че са обкръжени и в панически бяг се завръщат в Малко Търново, като оставят значителни трофеи. Въстаниците превземат и полицейските участъци в Конак и Сърмашик, а казармите на пограничните постове са запалени.

В Х Дерекьовски участък със селата Дерекьово, Курията, Каракоч, Пирок, Кадиево, Койово и др. от Лозенградската околия бойните действия се ръководят лично от Лазар Маджаров. Броят на въстаниците е 300, но много от тях са въоръжени само с брадви и криваци. Предварително те са разпределени, за да действуват едновременно при нападението на казармата в Дерекьово, на пощата и полицейския участък и на селското кафене, където нощували приходящи войници; в завземането на главните пътища към съседните селища и за прекъсване на съобщителните линии с Лозенград и Малко Търново. Друга част от въстаниците трябвало да нападне гарнизона в турското село Кадиево точно в полунощ. Но гърмежите в Паспалево към 22 часа на 5 август раздвижват войската и тя взема инициативата в свои ръце. Пощата и участъкът са превзети, кафенето е вдигнато във въздуха. Но сражението пред казармата продължава. На сутринта към 9 часа Маджаров дава заповед въстаниците да се оттеглят и напуснат селото. На 7 август от Лозенград пристига турска пехота. Въстаниците са принудени да се приберат в лагера „Марковец“, където идват въстаници от Ковчас и Турско Кадиево, успешно изпълнили поставените им задачи, и голям брой въстаници от Лозенградско. Събират се около 1000 души, но всички зле въоръжени. Поради тази причина се взема решение да се разпуснат и да се пръснат из участъка.

В XI Паспалевски революционен участък въстаниците се ръководят от най-опитния, най-изтъкнатия войвода Георги Кондолов. Три са важните задачи: да атакуват и превземат гарнизона в с. Паспалево и турското село Сазара и да прекъснат телеграфните жици, свързващи Малко Търново – Дерекьово – Лозенград. Водят се продължителни сражения с променлив успех. Макар че на обсадените идва помощ от Малко Търново, въстаниците превземат полицейския участък. В боя тежко ранен е войводата. Той изпитва страшни мъки и болки, но няма възможност нито да бъде пренесен другаде, нито да му се окажи медицинска помощ. Кондолов моли бойните си другари да го убият. След дълго колебание и по жребий един от тях го разстрелва. Погребан е на Паспалова могила. Населението от района масово се стича да оплаче своя любим герой и да покрие гроба му с цветя.

Действията в XII Лозенградски въстанически участък имат преди всичко спомагателен характер. Там основна задача е да се разстрои съобщителната мрежа и да се попречи на придвижването на вражески сили към Малко Търново. Задачата е изпълнена успешно.

Въстанието в Първи район взема масов характер и бойните задачи са изпълнени. Турските гарнизони, без този в Малко Търново, са превзети, а войниците – прогонени. В цялата област турската власт изпада в паника и очаква нападение в Малко Търново, Лозенград и дори в Одрин.

Целта на въстанието в Тракия е да се окаже помощ на Македония, като се ангажират военните сили на противника и се затрудни придвижването им, т. е. да се разстрои тилът чрез предаване на повсеместен характер на въстанието в Тракия. Затова в другите райони действията трябва да имат диверсионен характер и – подпомогнати от саботажни акции, да оказват главно психологически ефект. Така например във Втори въстанически район (Чокенско) Кръстю Българията, един от най-смелите, най-суровите войводи, на 9 август напада с четата си с. Хаджиталшман – известно с жестокостите си, на 20 км от Одрин. Като взривява голям брой бомби и запалва много къщи, той всява паника дори сред кавалеристите, които бягат в Одрин.

В Трети Мустафапашански (дн. Свиленградски) район, където хората са най-зле въоръжени, се провеждат само четнически действия.

В Четвърти Дедеагачки-Гюмюрджийски район по план трябвало да се извършат само саботажни акции, но предохранителните мерки на властта и голямата бдителност пречат за осъществяването на много от тях. Най-успешен е атентатът на гара Кулелибургас в конвенционала, предизвикан от адска машина, изработена в къщата на Герджиков, в Пловдив. Този атентат е дело на Петър Манджуков и Милан Сазов, който след като поставя адската машина във вагон-ресторанта, умишлено изпуска влака. Според предварителните изчисления на Манджуков взривът трябвало да стане на големия мост на р. Марица при Одрин. Но влакът прави закъснение около 13 мин и зарядът се възпламенява на гара Кулелибургас между два влака, претъпкани с войници, пътуващи за Македония. Влаковете са така повредени, че не могат да продължат. Впечатлението от този атентат11 е поразително. По по-късни сведения се разбира, че самият султан Абдул Хамид по цели нощи е стоял при дворцовия телеграф, за да има бързи и точни сведения за събитията в Кулелибургас и изобщо в Тракия.

В Ахъчелебийския (дн. Смоленско) – Скеченския Пети район, макар и добре организирани, но слабо въоръжени, въстаниците провеждат само четнически действия с цел да ангажират противниковите сили, за да се улеснят акциите в Първи район.

И тъй, чрез успешно проведени масови въстанически действия, подкрепяни от четнически и саботажни акции, голяма част от източна Тракия е превзета. В целия Странджански район около три седмици народът ликува. Образувана е една общност, основана на принципите: свобода, равенство и братство. Чрез всеобщо съгласие се решават всички въпроси и заглъхват старите вражди между българи и гърци. Всички заедно изгарят данъчните книги. Повече от 20 дни Странджанската комуна живее при напълно комунистически режим (понятието комунистически, разбирано в истинския смисъл като стопанска система, а не като политически режим), при отсъствие на всякаква държавна власт.

Това явление в българската история е интересно. Реализацията на „Странджанската комуна“ е спонтанно народно проявление, толкова повече, че броят на анархистите тук е малък и не се води пряка анархистическа пропаганда. Те се ползуват с голям престиж и влияние, но тук трябва да се отбележи, че между поведението на Герджиков и на останалите членове на „Женевския конгрес“, присъединили се към движението, има известно различие. Мерджанов и Манджуков, наред със Соколов и „гемиджиите“, действуват чрез анархистическите групи и се смятат за независими от Вътрешната организация. Герджиков, като остава докрай анархист, напълно се слива с общото движение и не провежда самостоятелни или групови акции, които могат да се окачествят като „партизански“. Привърженици на такъв вид дейност са Върбан Килифарски, Коста Нунков, Никола Дечев. Всички анархисти, които участвуват във Вътрешната организация, заемат ръководни и отговорни постове и изпълняват решенията и задачите на организацията.

До сега няма задълбочено проучване на т. нар. „Странджанска комуна“, която мнозина наричат „република“ и дори „държавица“. Трудно е без сериозно изучаване на събитията да се направи пълна и точна характеристика на структурата, функциите и действията на този нов и значителен опит за социално преустройство, тясно свързан с едно въстание за националнополитическо и социално освобождение. Не са малко и без значение данните и фактите, очертаващи физиономията на „Странджанската комуна“, които изследователите и читателите могат да намерят в спомените на участвуващите в Преображенското въстание.

Безвластническият характер на събитията по време на въстанието е ясно отразен в терминологията. Докато в Македония, където също определено влияние имат анархистите, ръководният орган на въстанието се нарича „Щаб“, то този на Преображенското въстание се нарича „Главно ръководно боево тяло“. Терминът „боево“ подсказва, че това е ръководен орган с временен характер и ще изпълнява своите задачи дотогава, докато има боеве. Ясно е, че не се отнася за един – макар и изборен, център на военно командуване, а за едно „тяло“, което да координира революционните и военните действия по време на въстанието.

Христо Силянов, ученик на М. Герджиков в Битолската гимназия, по-късно негов личен приятел и голям почитател, който, доколкото ни е известно, никога не е бил анархист, когато говори за Главното ръководно боево тяло, казва: „Не го нарекоха Главен щаб от скромност и за да не мирише на военщина“.

По време на Преображенското въстание никъде не е поставен въпросът за властта, не са издадени никакви заповеди. Населението от превзетите селища излъчва и избира сред своите хора комисии, а не назначава кметове и председатели, които да администрират, а не да управляват. Никъде не се говори за установяване на някаква, макар и нова, власт. Подчертава се само, че тези „комисии“ ще функционират под контрола на въстаническите сили. И това е не само напълно естествено, но е и абсолютно необходимо, тъй като решаващата сила е в ръцете на въстаналия народ и само той движи събитията.

Отношението на Герджиков към гражданското администриране е напълно тъждествено с онова, което характеризира Махновото движение в Украйна петнадесет години по-късно. В този смисъл може да се смята, че Герджиков е предтеча на Махновци, които разглеждат задачата на своята армия като помощна, временна и преходна. Въпросът за социалната уредба тя оставя на съветите, излъчени от самото местно население. В един позив12 към населението се казва: „Революционно-въстаническата армия си поставя за цел да помага на селяните и работниците… като не се бърка в гражданския живот… (и) предлага на трудещото се население в града и околността веднага да пристъпи към самостоятелна организационна работа…“

Що се отнася до стопанската уредба на „Комуната“, тя може да се определи само като свободно комунистическа.

Според Христо Силянов комунизмът като стопанска система се установява още по време на подготовката за въстание. „Идеята – пише той – се видя съблазнителна на селяните и те я възприеха скоро… В разстояние само на една година четири села бяха отлично организирани. Младежите се упражняваха на пушка и се каляваха в активна борба, а безоръжените селяни наглеждаха нивите и добитъка, които нямаха вече частни стопани, а принадлежаха на цялото село и на организацията. Всеки ден се жънеха узрелите ниви не непременно от собствениците, без да се гледа кому принадлежат. Приготвената храна се носеше в складовете, като се определяше от нея известна част за нуждаещите се селяни и за четниците. Сиромасите, а такива бяха повечето, не губеха, разбира се, нищо от това. Наопаки, те се чувствуваха по-добре, много по-добре, отколкото преди, когато и късчето им земя, и малкото им добитък можеха да бъдат отнети от лихварите в Ахтопол и Енияда…

Виждал съм в Македония райони, по-добре подготвени от Малкотърновския, за пръв път обаче сега виждах комуна. Да, в навечерието на въстанието Малкотърновският район представляваше истинска комуна… Имотите общи и всяко село има своя постоянен военен лагер – „смъртна дружинка“, за издръжката на която се грижат другите селяни.“13

Като описва бегло първите победи на въстанието, Михаил Герджиков пише: „Ние почнахме вътрешно да се уреждаме някак си… Населението беше весело, по селата хора играеха, гозби се слагаха. Нямаше мое – твое: в горите преди и след конгреса имахме приготвени складове; цялата реколта беше сложена в брашна и жита в общи хамбари, в общи складове. И добитъкът беше станал общ… Издадохме едно възвание за гърците на гръцки, в което казахме, че ние не се борим за възстановяване (на) българско царство, да превземаме територии, а само за човешки права, че и те, и гърците се нуждаят от това, та нека ни подкрепят морално и материално…“14

Мнозина от участниците във въстанието говорят за един конкретен случай на практическо прилагане на комунистическия принцип. За същото, с по-общи думи, споменава и Герджиков: „В Ахтопол има държавна солница, там е имало тогава 200 000 кг сол. Нам трябваше сол за селата. Затуй съобщих (не казва „наредих“ или „заповядах“, а просто „съобщих“ – авторът) на Ангелова да разбият държавната солница, да извадят солта и да допускат на селяните, които ще идват с коля, да разнасят сол в селата.“15

А Петко Зидаров – подвойвода, помощник на Петър Ангелов, допълва: „Дадохме по четири шиника сол на семейство в града, а на селяните по 10 – 15 коля за село.“

Този режим на свободен комунизъм се установява още в първия ден на въстанието и се запазва до 21 август 1903 г., другаде – до края на месеца, т. е. до военния разгром, след настъплението на 40 хилядна армия – пехота, кавалерия, артилерия.

Обратът в събитията настъпва след 25 август. Турската офанзива се провежда методично, бавно, предпазливо, с обходни движения, за да обградят цялата територия, завладяна от въстаниците. Турската войска избягва сражения и почти винаги отказва боя. Но там, където настъпва, тя сее смърт и ужас. ,

Въстаническите въоръжени сили под прякото ръководство на Герджиков търсят всички възможни поводи за сражение с турската армия, за да забавят възможно най-дълго настъплението й и така да помогнат на населението да се изтегли. „Отвсякъде ме запитваха – споделя Герджиков – какво да се прави. Отговарях да се противостои, доколкото може, но щом силата е голяма – да се предпази населението от сеч.“

Селата опустяват. Цялото население – жени, деца и старци, понесли покъщнина, повели добитък, напускат домовете си и се отправят към България, откъдето напразно се чака военна помощ.

По време на Преображенското въстание в 40 по-големи сражения въстаниците дават 38 жертви срещу 314 убити турци. Освен въоръжени бойци – от 2 000 до 4 000 души, участвуват българи и гърци от 92 християнски села със 17 754 къщи. След потушаването и разгрома на въстанието са запалени 66 села с 2 610 къщи, бездомни остават 12 880 души, убити и заклани са 2 565, броят на бежанците е 20 000 души.

Жестоки са последиците в този край. Жертвите и пожарите пропорционално са много повече и по-страшни от тези в Македония. И това е обяснимо, защото султанската автокрация на разлагащата се Турска империя не може да приеме събитията и да прости действията на раята пред вратите на столицата. Толкова по-голяма е дързостта на въстаналия народ, който се обявява не само за национално освобождение, а и за социална революция с ясно определена и изразена социалистическа тенденция и интернационалистически дух.

* * *

Въстаническите действия в Турция и съпротивата на турските военни части и полицейските власти по време на Преображенското въстание 1903 г. дават основание да се направят няколко основни заключения:

1. Въпреки масовия характер на въстанието и активното участие на населението решителна бойна роля имат четите. Но това не е достатъчно условие за победа. Повечето от хората, увлечени от движението, са със слаба бойна подготовка и военнотехническа устойчивост от една страна, а от друга – те са лошо въоръжени.

2. Постигнатите безспорни успехи, макар и временни, над многобройния и добре въоръжен неприятел са резултат не толкова на победата на оръжието, колкото на ентусиазма, на бързината в действията на въстаниците и на настъпилата паника и уплаха у турските войници. Дори след неуспешните първи атаки срещу гарнизоните, когато въстаниците се оттеглят, войниците се разбягват.

3. Недостатъчна е информацията – подценяване или надценяване, за реалните сили от двете страни. Така например, ако при обявяването на въстанието се е знаела малочислеността на войниците в Малко Търново, неминуемо градът е щял да бъде превзет още през първите дни.

4. Строгото запазване на тайната за подготовката на въстанието предизвиква не само изненада и недоумение, но и известен страх у местната турска власт.

5. Въпреки отличните организаторски качества и високия боен дух на ръководителите, военнотехническата подготовка на въстаниците е лесно обяснима и разбираема. Но и редовната турска армия, макар и добре подготвена и модерно въоръжена, далеч не е била на висота по думите на Герджиков: „Гранатите падаха отначало зад и преди нас. Оказа се, че турците не можеха да определят разстоянието и когато почнаха да хвърлят шрапнелите, всички падаха зад нас. Тая стрелба трая до вечерта, а ни един пехотинец турчин не се яви. Очевидно беше, че турците бяха аджамии в артилерийската стрелба.“

6. Преображенското въстание 1903 г. е всенародно дело, в което решаваща роля има не военностратегическата и техническата подготовка или по-точно неподготовка, а революционният устрем и ентусиазмът, високият дух и саможертвата на всички участвуващи и преди всичко на изпитаните в партизанската борба четници.

Главното ръководно боево тяло дава възможност за широка народна инициатива по места, но в същото време не проявява необходимата инициатива. Това се отнася преди всичко за Икономов и Маджаров, които нито по преданост, нито по смелост, нито по жертвоготовност се различават от Герджиков. Навярно тяхното революционно виждане ще да е причина за сравнително слабата им инициативност. Тези различия Герджиков преживява тежко и това ясно проличава между редовете на спомените му, предадени от проф. Милетич. Не е изключено останалите ръководители да са виждали в лицето на Герджиков главнокомандуващ, нещо, което той нито е желаел, нито е смятал за нужно и необходимо при провеждането на едно народно въстание.

1. Силянов, Ур. Спомени от Странджа. С., 1934, с. 47
2. В някои села се организират постоянни военни лагери и се провежда мобилизация
3. Преображенското въстание 1903. Сборник…, с. 114- 131
4. Пак там…, с. 79
5. Преображенското въстание…, с. 141
6. Интересно е да се отбележи докъде може да стигне партизанското пристрастие у комунистическите автори. Постъпките и характерът на някои хора не винаги хармонират с идейната им принадлежност, напротив – обратното е по-често явление. Антонов, макар и марксист, е горещ привърженик на терористичните акции, а в личните си отношения се проявява като жесток човек. Герджиков и Манджуков, които добре го познават още от Женева, споменават мимоходом, че е социалдемократ. Никола Сотиров – комунист, чиято книга за Преображенското въстание е значително обективна, явно затруднен от поведението на Антонов, казва, че е бил… комунист.
7. „Ръководство за употребата на избухливи вещества и начинът на разрушенията“, издадено през 1902 г.
8. Силянов, Хр. Спомени от Странджа…, с. 58. Дават се следните цифри:120 четници, от които 20 с манлихери, 5 – 6 с бердани и мартини и стотината кримкари; към тях придадени 20 – 30 въглищари – македонци, въоръжени с брадви и ножове
9. Силянов, Хр. Пак там… и Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903. С., Полиграфия, 1934, с. 59
10. Силянов, Хр. Спомени от Странджа…, с. 75
11. По точната дата на този атентат се спори. Всички изследователи и участници отбелязват 13 август 1903 година. Манджуков, прецизен до педантичност, посочва в спомените си 5 август със следния коментар: „…избухнал на 5…, той бе изтълкуван, както от населението в Тракия, така и от турската власт като сигнал за въстание“. За справка посочва френското списание „Илюстрасион“, No 3152, 18.09.1903, с. 168
12. „Към цялото трудещо се население на град Александровск и околността му“, 7 октомври 1919 г. (документ от архива на автора)
13. Силянов, Хр. Спомени от Странджа…, с. 46 – 48
14. Герджиков, М. Спомени,.., с. 75
15. Пак там, с. 76

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s