Илинденското въстание

В историята на македонското революционно движение Илинденското въстание има първостепенно значение както по своя размах – брой на участниците, времетраене, така и по организация, отражение и отзвук в Турската империя и вън от нея. Затова, когато се разглежда въпросът за освободителните борби в Македония и Тракия, трябва да се отделя повече място за това въстание.

Настоящото изложение няма за цел да проследи и предаде пълно и цялостно движението. На Илинденското въстание са посветили своя труд много автори, написани са много трудове и то е добре изучено. Стига се обаче до там, че когато се говори за революционните събития през 1903 г., обикновено се спира вниманието изключително на Илинденското въстание. Често се забравя, че в пълно съгласие с ръководството на движението и в негова подкрепа в Тракия избухва и Преображенското въстание, което е неразделна част от въстанието в Македония.

Поради тази причина тук повече място ще се отдели на Преображенското въстание. Това е и в подкрепа на идеята да се представи, да се проследи участието на анархистите в революционното движение. По-пълна, по-вярна представа за безвластническия дух, който характеризира цялото движение, дава Преображенското въстание, където главен ръководител е анархистът Михаил Герджиков.

Когато се говори за революция или въстание, е неправилно да се разглеждат само борбите в точно ограниченото време, времето на решителното сражение на антагонистичните сили. Всяка революция, всяко въстание се предшествува от ред събития, неразривно свързани. Това изисква пълен, изчерпателен преглед на целия предреволюционен период, на всички причини и предпоставки за избухването на революция или въстание. Тук,в настоящата книга това не може да се направи поради по-ограничените задачи.

* * *

Да започнем от събитията в навечерието на въстанието.

На конгреса на Битолския революционен окръг в Смилово се решава въпросът за въстанието и за неговия партизански характер, като се отхвърля идеята за масово всенародно въстание. Конгресът е действително едно демократично събрание, в началото на което присъствуват 32 делегати, а в края на заседанията техният брой нараства до 50 души.

Първа точка от дневния ред включва обсъждането на докладите от околиите за подготовката на въстание. Повечето от делегатите се обявяват против въстанието, защото смятат, че народът не е готов. Даме Груев – председател на конгреса, обяснява, че въпросът за въстание е решен и на дневен ред вече е въпросът за фактическото му провеждане.

Тъй като всички отчитат, че обявяването на въстанието е преждевременно, че все още не е изградена стройна, оперативна организация, че не е достатъчно и въоръжението на населението, конгресът решава партизанския характер на въстанието. В революционните райони се образуват чети, които трябва да действуват по предварително изработен план, без да се ангажира мирното население. При по-големи акции отрядите могат да се разделят на части за по-бързи действия, а при необходимост и за по-бързо укриване и по-лесно снабдяване с продоволствия.

Властта в революционните райони се съсредоточава в ръцете на т, нар. „Горски началства“ – ръководствата на четите. Образуват се градски бюра за посредничество, за информация, за организиране на снабдяването. Районите се разделят на центрове, а районните отговорници преминават курс по военно обучение под ръководството на офицери и подофицери, точно определени – за всеки район, от самия конгрес.

„Въстаническият дисциплинарен устав“ е изработен от Борис Сарафов – запасен офицер, и Никола Дечев – запасен подофицер.

Конгресът избира Главен щаб, който да ръководи подготовката и действията на въстанието. За негови членове са избрани Даме Груев, Борис Сарафов и А. Лозанчев, с евентуални заместници – Г. Попхристов, П. Ацев и Л. Поптрайков. На щаба се възлага задачата, в съгласие с Централния комитет и с другите окръзи да определи датата на въстанието при условие да не бъде преди юли, за да се осигури по-добра подготовка и по-задоволително снабдяване.

Непосредствено след конгреса в Смилово Д. Груев и Б. Сарафов с чета от 20 души, наречена „Щабна чета“ и ръководена от Никола Дечев, правят обиколка на революционния окръг. От Охридско минават в Ресенско, Костурско и Демирхисарско. Те разрешават възникналите местни недоразумения и определят отговорници, които трябва да положат всички усилия за окончателното въоръжаване и организиране на въстаниците, за осигуряването и запасяването с хранителни продукти, сол, лекарства и други.

Необходимо е не само да се отбележи, но и да се подчертае, че голяма част от пушките и военните припаси, използувани по време на въстанието, са доставени от турци и са били взети от складовете и казармите на турската армия. Военната подготовка стига до там, че се провеждат маневри между две формации, командувани от Дечев и Стойков – запасен поручик.

Отначало се предвижда въстанието да се проведе през пролетта на 1903 г., но след съвещанието в София през януари става ясно, че трябва да се отложи. Когато заседава конгресът на Петрова нива, вече се знае, че точната дата на въстанието в Македония е 10 (23) юли. Тъй като Одринският революционен окръг не е все още готов за въстание, М. Герджиков е упълномощен телеграфически да поиска отлагането му за началото на август, което се приема.

Главният щаб в Македония в съгласие с ЦК и със Задграничното представителство в София определя датата на въстанието – 20 юли (2 август), празника на св. Илия. От там идва и името на въстанието – Илинденско. С възвание към народа още на 15 юли това решение е обявено и изпратено до всички райони, но тайната е запазена до последния момент. Когато въстанието избухва, турските власти са изненадани.

Централният комитет на Вътрешната организация чрез свои представители изпраща до Великите сили и до представителите на българския и чуждестранния печат декларация, в която обосновава своите действия: „Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта да прибегнат до една масова въоръжена отбрана. Те прегърнаха тая крайност, след като изчерпаха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духа на договорите, които уреждат положението на тия населения… Вътрешната организация отхвърля от себе си всичката отговорност и заявява, че тя ще поддържа борбата до всецялото постигане на своята цел като черпи енергия в съзнанието на своя дълг и в симпатиите на цивилизования свят.“1

В своя прокламация Главният щаб подчертава: „Ние вземаме оръжие срещу тиранията и безчовечието; ние ратуваме в името на свободата и човещината; прочее нашето дeло стои по-високо от всякакви национални и племенни различия. Поради това ний треба да наречем свои братя всички страждущи в тъмното царство на султана. Днес страдат всички християнски населения, включая и самите турци селяни. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или с донос против нас, или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца, вместо с нас – с него ние ще се бием, нему ще отмъщаваме!…“2

В деня на въстанието членовете на щаба са над Смилево. Тук са всички местни въстаници. Селският поп пред всички присъствуващи – селяни и занаятчии, учители и офицери, освещава тържествено червеното знаме. Привечер с камбанен звън и със запалени купи сено се възвестява началото на въстанието. След тридневни боеве и обсада – от 23 юли, Смилево е превзето от въстаниците и се превръща в укрепен лагер. Жителите му – около 2000 души, се заселват в близката гора и построяват колиби, кухни и фурни. Тук се организира интендантска и други необходими служби. Цялото население се отказва от частната си собственост.

През първата нощ и през следващите дни в Битолска околия – най-голямата, най-добре организираната, най-въоръжената околия, въстанието обхваща седем отделни пункта. Нападат се казарми и полицейски участъци, взривяват се мостове по шосето Битоля – Ресен, прекъснати са телеграфните съобщения, запалени са всички бейски кули. Тактиката на въстаниците е в тясна връзка със старанието да се запазят хората и да се пести оръжието. В този момент жертвите са главно от страна на турците.

Най-ефектно е въстанието в Крушево – град с многонационално население – българи, гърци, власи. Обкръжен и нападнат през нощта на 20 срещу 21 юли от 800 въстаници, при камбанния звън на трите градски църкви, градът е бързо превзет. В ранни зори само 60 турски войници, обсадени в казармата, оказват съпротива. Превзети са държавните учреждения, народът ликува с възгласите: „Благословена да е свободата ни!“

На 22 – 23 юли отряд войници и башибозуци правят безуспешен опит да си възвърнат Крушево. На 22 юли „горското началство“ начело с учителя социалист Никола Карев слиза в града и провежда събрание на градските първенци, около 60 души, – представители на трите народностни групи. То избира шестчленна комисия – по двама българи, власи и гърци. Това е т. нар. „временно правителство“, в чиито ръце се поверява администрирането на свободния град. Образуват се шест ведомства; съдебно, реквизиционно, финансово, полиция, прехрана и производство и санитарна служба, за дейността на които отговарят членовете на временното правителство. Обзавежда се болница в българското училище под ръководството на лекар-влах. Започва бърза изработка на цървули, патрондаши, ремъци в сарафчийските работилници. Създава се леярница, където се правят куршуми, ремонтират се пушки и револвери. Две мелници работят денонощно – донесената от складовете в планината пшеница е смляна и раздадена на населението и на въстаниците.

„Правителството“ се грижи за семействата на бившите турски чиновници, като ги настанява в отделна къща и ги снабдява с храна. Изпратен е апел до близките мохамедански села с покана да останат неутрални и спокойни и с декларация, че борбата на въстаниците е за „освобождение на всички македонци, без разлика на народност и вяра“.

На 27 юли (9 август) в трите църкви – българската, гръцката и влашката, са отслужени тържествени литургии. Между присъствуващите са и членовете на „временното правителство“ и на щаба.

Същия ден революционният съд осъжда на смърт петима предатели – един българин и четирима гърци.

„Крушевската република“ е с ярко изразен социалистически характер – налице е разбирателство между отделните народности, чрез доброто управление се осигурява справедливост и сигурност на населението при пълна свобода. Но само 10 дни гряло „не какво да е слънце, а слънцето на свободата“.

В Демирхисарско организацията разполага с около 1000 въстаници. Тяхната основна дейност е свързана с опожаряване на кули, нападение на гарнизони, прекъсване на съобщителните линии. В победно шествие те завземат много села и навсякъде прокламират свободата на довчерашните роби. Четири от селата, които се смятат за най-сигурни, се определят като центрове за изхранване и тук се складират продукти и се приготвя храна за въстаниците и за населението. Тук се пълнят с барут празните гилзи, тук се шият въстаническите дрехи. Команди от жени и мъже слизат от планинските райони в полето, за да пожънат нивите.

След многобройните, макар и разпокъсани схватки, на 22 юли настъпва затишие, което продължава до 5 август. Правят се връзки с населението от смесените и турските села и се стига до споразумение да не се нападат взаимно и да не се палят селата.

В Костурско вестта за началото на въстанието идва най-късно. Макар че действията се забавят, тук въстанието взема най-масов характер. В северните райони на околията на крак се вдига цялото население. Въстаническото командуване взема инициативата в свои ръце. С нападателен устрем и с мълниеносна бързина въстанието печели победи. Град Клисура е в ръцете на въстаналия народ двадесет дни – от 23 юли до 14 август.

В Леринско подготовката е значително по-слаба и пораженията от предварителните репресии са най-чувствителни. Тук се организират около 500 души, по 10 – 20 от село, и решението на конгреса за „партизанско въстание“ най-точно се изпълнява. Населението си остава по селата. Макар и по-ограничено, въстанието тук е свързано с провеждане на многобройни акции още през първата нощ: прекъснати са телеграфните линии между Лерин и Битоля, разрушени са шосейни и жп мостове, нападнати и опожарени са бейските кули по чифлиците.

В Охридско въстанието има най-трагична съдба. От една страна природните дадености и духовната подготовка на населението благоприятствуват за провеждане на всенародно въстание. От друга страна съседството с Албания, неблагоприятно настроена спрямо македонците, малкият брой на българското население в покрайнините и крайно лошото въоръжение не дават кураж на ръководителите, отседнали в Охрид. Възложените задачи по общия план се изпълняват, но бойните успехи са незначителни.

На Илинден градът осъмва с разлепени афиши, написани на турски език. В тях се призовава турското население за неутралитет, тъй като революционната борба е насочена не против него, а срещу тираничното управление. Това успокоява турското население, обладано от страх. Околийският управител успява да прояви търпимост към българите и в същото време обуздава фанатизма на турските активисти. Така се запазва относителен мир в града, но в същото време се неутрализира революционният ентусиазъм на градските ръководители на въстанието. В околията се проявяват жестокости и ексцесии, които наред с допуснатите грешки от страна на ръководството ограничават размерите и успехите на въстанието. Прекъснати са съобщителните връзки между Охрид и Битоля, Кичево, Дебър, Елбасан, Корча; бейските кули са опожарени и са избити заварените по селата бейове, кехаи и турски чиновници. Множеството сражения и незначителните жертви показват бойната готовност на въстаниците.

В Кичевско въстава населението само от планинските райони. В останалите е силна сръбската пропаганда и населението остава пасивно. Наред със саботажните акции в Кичево се провежда голяма демонстрация. На 20 юли градът е обкръжен от три въстанически отряда с около 500 души. С гръмко „ура“ и със светкавични залпове те всяват паника и безредици сред турските войници от армията, разположена на бивак до самия град. Половин час по-късно, знаейки своята малочисленост и слабото си въоръжение, те се изтеглят в планината. Тази демонстративна акция всява страх и ужас в града.

В повечето сражения въстаниците постигат временни успехи благодарение на инициативата на вихрената офанзива през първите дни. Те действуват не с малки пръснати чети, а с по-многочислени отряди и разчитат много на бързината си.

Прилепска околия не въстава. Причина за това е както отдалечеността от българската граница, така и от югозападните покрайнини, откъдето става снабдяването с оръжие. Христо Силянов отбелязва като причина отчасти и отношението и поведението на Гьорче Петров и Пере Тошев – големи революционери, които по време на въстанието са в този район. Не на последно място причина е и инцидентът, предшествувал въстанието и предизвикал струпването на турска войска.

На Илинден въстаническите чети прекъсват връзките между Прилеп, от една страна, и Битоля и Велес – от друга, разрушават мостове по шосетата за Граско, Кичево, Крушево и Велес. На 23 юли нападат казармата и кметството в едно село.

В Солунска област – най-голямата в Македония, включваща Солунски, Серски и Драмски революционен окръг, ръководителите на движението са против въстание, поради задълбочилите се недоразумения, дори враждебност между деятелите на Вътрешната организация и „върховистите“. Въпреки временното помирение отношенията остават хладни, а общите действия – недостатъчно координирани. Активни са само четите, населението е съветвано да се въздържа от конкретни действия и да помага само като снабдител. Не без значение са и последствията от Солунските атентати.

В Солунски окръг проведените акции са преди всичко терористични. Най-значителна е разрушаването на жп линията по протежение на 900 м, на моста при Гевгели, в края на юли.

В Скопски окръг, където главен ръководител е Никола Пушкаров – по-късно виден български почвовед, действията имат предимно саботажен характер. На 1 август един динамитен атентат предизвиква дерайлирането на военен трен с 32 вагона.

В областта изключение прави само Разложкият край, чието население активно участвува във въстанието, и след разгрома репресиите там са най-жестоки.

Действията на четниците в Серски окръг имат преди всичко практическо значение. Там е ангажирана турска армия от 20 000 души, което е сериозна помощ на въстанието в Битолска област – главното огнище на въстаническите действия.

Спорадични сблъсъци между чети и войска придружават въстанието и продължават и след потушаването му през септември – октомври, та дори до края на 1903 година.

Срещу 14 000 – 16 000 бойци3 , въоръжени със стари пушки и брадви, сопи и вили, се изправя съвременна редовна армия (200 000 -300 000), снабдена с модерно оръжие. Освен това липсва обща координация на действията и единно командуване. Най-отговорните ръководители на движението предварително знаят и предричат такъв финал и тъкмо поради това се обявяват против преждевременното му обявяване. Стратегията не е ясна. Въпреки съветите на военните главните градове не са нападнати. Въпреки интернационалното си виждане организацията не успява навсякъде да спечели доверието и помощта на хората с друга народност. В освободените райони се слага началото на един нов, по-справедлив живот, но не се прави всичко необходимо, за да се защити революцията.

Навсякъде въстанието завършва с поражение, а след това започват ужасите на репресиите. В Битолска област в 150 сражения загиват 746 въстаници. В Солунска област сраженията са 38, а загубата на четниците е 109 души. В Скопска област сраженията са само 15, но жертвите са 93.

Най-тежки са последиците за мирното население. В четирите въстанали вилаета в Македония – Битолски, Солунски, Скопски и Одрински, страдат повече от 16 околии: опожарени са 201 села, изпепелени са 12 440 къщи, убити и изклани са 4694 души, изнасилени са 3122, а отвлечени – 176 момичета и жени. Без дом и покрив остават 70 835 души4 , 30 000 бежанци се отправят в Княжество България.

На 9 (22) септември 1903 г., за да обсъдят безнадеждната ситуация, се събират Даме Груев, Борис Сарафов и Лозанчев и подготвят изложение до българското правителство, изпратено в София чрез българското агентство в Битоля, в което четем:

„… Поставени начело на народното ни движение тук, ние апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин – чрез война…“5

След десет дни Главният щаб взема решение да се прекратят революционните действия и да се освободят въстаниците, с изключение на постоянните чети.

1. Македония и Одринско (1893 – 1903). Мемоар на Вътрешната организация. С., 1904,с.119
2. Македония и Одринско…, с. 118
3. Силянов, Хр. Освободителните борби…, с. 442, 443
4. Македония и Одринско…, с. 182, 250
5. Силянов, Хр. Освободителните борби…, с. 434 – 435

Откъс от книгата „Националното освобождение и безвластният федерализъм“ от Георги Хаджиев.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s