Франко Берарди – Бифо: Из „Анатомия на Автономията“ (1979)

Франко Берарди – Бифо

Из „Анатомия на Автономията“ (1979)¹

Франко Берарди, по псевдоним „Бифо”, беше една от основните фигури на Движението от 1977 г. в Болоня. Той бе арестуван по това време с обвинение в „подривна асоциация”. Помолихме Бифо да напише следното изложение на контекста, в който движението се развива и проблемите, които трябваше да срещне до и след арестите от 7 aприл².

На 7 aприл двадесет и двама поборници и интелектуалци от Падуа, Рим, Милано и Tорино бяха арестувани. Сходното при тях е участието им до 1973 г. в групата „Работническа власт” (Potere Operaio), която след това бе разпусната и се присъедини към движението Автономия. Те бяха арестувани с обвинението, че са водачи на „Червените бригади”, най-силната терористична организация в Италия. И по-специално, те бяха обвинени в организирането на отвличането и екзекуцията на Алдо Моро, водач на управляващата християндемократическа партия. Няма никакви основания или доказателства, подкрепящи тези обвинения. И на практика всеки в Италия, който чете вестници, го знае. Не само че е грешка да се смята, че арестуваните на 7 април поборници и интелектуалци от Автономията са водачи на „Червените бригади”, но в действителност, политическите и теоретичните насоки на „Червените бригади” се различават драстично от тези на арестуваните лица. Всъщност това, което става ясно при тази операция, е, че прокуратурата – и по този начин спонсориращата я агенция, правителството – е решила да накара тази група от интелектуалци да заплати за масовата революционна борба в Италия от последните десет години. Правителството смята, че може да успее и по този начин да измести баланса на силите решително в своя полза. Но ние въобще не можем да осмислим действията, предприети от правителството през последните месеци, ако не разберем поне някои неща, свързани с политическата ситуация в Италия и италианското революционно движение:
ПЪРВО: Кризата на капитализма и на италианската държава след борбата на работниците през 60-те години.
ВТОРО: Историческият компромис, един опит да се преодолее тази криза и да се победи революционното движение.
ТРЕТО: Новостта на революционното движение за Автономия в контекста на историческите социалистически и марксистки работнически движения; неговата теоретична оригиналност и политическа практика в контекста на 1977 г.
ЧЕТВЪРТО: Проблемът с гражданската война и „Червените бригади”.
Опитът на революционното движение в Италия между 1968-1979 г. е несъмнено най-богатият и най-значимият в рамките на капиталистическия Запад. За да разберем новите елементи, които съдържа този опит, ние трябва да погледнем в теоретичните и организационни течения, които достигат критичен стадий при Potere Operaiо – до 1973 г. – и след това се разпръскват и артикулират в различни организационни форми в рамките на „Работническа автономия” (Autonomia Operaia). Именно напредъкът на работниците и на Автономията, представлявайки най-интересният и съществен елемент в цялото революционно движение в Италия по време на тези дванадесет години, е причината, която предизвиква репресивната инициатива от страна на съдебната система в Падуа. Съдът в Падуа е отговорен за арестуването на голяма част от поборниците и интелектуалците, които взеха участие в движението. И акцията на съда следва да се разглежда като истински опит за окончателно решение, атака, насочена към елиминирането на тези сили, които са съставни елементи на последователността в историята на революционното движение, онези сили, които предоставиха катализатор за много значими теоретични начални точки.
I. За да разберем италианската история от последните десет години, ние трябва да започнем с вълната от конфликти, започнали през 1968 г. в университетите и в някои фабрики („Монтедисон” в Портомаргеро, „ФАТМЕ” в Рим, „ФИАТ” в Торино). През следващата година, в „смутната есен” на 1969 г., конфликтът се разпространи навсякъде и включи цялата италианска работническа класа в стачки, демонстрации, окупации, и саботажи. През тези две години на борба възникна разделението между Левицата и Работническото движение. И през следващите години това разделение роди различни организации отляво на Италианската комунистическа партия – извън официалното Работническо движение, на местно ниво, както и във фабриките и училищата.
През същия период, групата „Работническа власт” (Potere Operaio) бе формирана на национално ниво; беше съставена от по-малки групи, които вече съществуваха: Работническия комитет в Портомаргера, групи за работническа власт в Падуа и Емилия, и част от студентските движения в Рим и Флоренция. През септември 1969 г., „Работническа власт” укрепна и започна да публикува вестник със същото име.
Но за да разберем политическия и теоретичен кипеж в основата на създаването на „Работническа власт”, ние трябва на първо място да кажем нещо повече за новите организационни експерименти от 1968 и 1969 г., осъществени от работническата класа в по-големите фабрики на север.
За момента ние се стремим да определим последиците от класовата борба през тези години върху икономическото и институционално равновесие в страната.
Борбите на 1968 г. постигнаха най-големи ефекти в университетите, където бяха водени ръка за ръка от студентите и младите (както в голяма част от света и по-специално на Запад). Тези борби доведоха до окончателна криза за ляво-центристката политика (съюз между християндемократи и социалисти), която през 1960-те години направи възможно правителство, основано на политиката на съмнителни реформи. Антиавторитарното нападение от страна на Движението през 1968 г. породи напрежение и проблеми, които лявоцентристите не можеха да контролират напълно. И в общи линии Движението подложи политиката на християндемократите на критика за това, че е отчасти отговорна за диктатурата на буржоазията в италианското общество и за зависимостта на страната от църквата и авторитарни елементи.
Междувременно Италианската комунистическа партия (ИКП) поддържаше в същността си неясни връзки с движението на студентите и младите хора. Докато не одобряваха техния радикализъм и въпреки искането за Автономия, за което движението никога не се разколеба, все пак ИКП видя възможност в събитията от 1968 г. да наруши хегемонията на християндемократите и да лансира изместване на политическия баланс вляво.
Естествено, авангардът на работниците, които се организираха във фабриките, имаше съвсем различни цели. В действителност през тези години каузата на работника прогресивно клонеше към договаряне на равенство (еднакво увеличение на заплатите за всички; премахването на работата на парче и разликите в заплатата; премахването на класифицирането на работните места и опозицията срещу интересите на производството, премахване на повишенията въз основа на услуги, на бонусите за производителност; отхвърлянето на ускореното производство и т.н.). Съвкупният ефект от исканията на работниците предизвика криза в икономическото равновесие, от което дотогава промишленото развитие зависеше: по-точно баланса между ниски заплати и интензивно експлоатиране на работната сила, баланс, поддържан чрез висока безработица и голямо предлагане на труда. Важен елемент на социалната сцена през този период беше започването на организационна кампания сред работниците мигранти от юг. Дотогава тези работници представляваха масова основа за контрол на натиска към профсъюзите в големите центрове на труда; обаче между 1968 и 1969 г., особено в Торино, те се превърнаха в масова основа на челните редици на профсъюзната борба (и също в основа на организираната политическа революция).
Безспорно кризата на политическия контрол върху производствения цикъл, а следователно също и икономическата криза от 1970 г., намират своите корени в силата и продължителността на тази борба на работниците и на значителните резултати, постигнати от тях (повсеместно увеличение на заплатите, което само през 1969 г. увеличи разходите за труд с повече от 20 %, с продължаващ натиск върху заплатите през следващите години).
Доминиращата политическа класа показа неспособността си да се справи с тази борба. Така през тези години възникна политика – направлявана и подкрепена от християндемократите, – наричана „стратегия на напрежение” [„strategia dellа tensione”]. Тази политика се равнява на изкуствено създаване на моменти на крайно напрежение чрез такива средства, като инциденти, провокирани от фашистки групи, или чрез агенти, които често имат директни връзки с тайните служби на правителството. Първият мащабен акт в резултат на тази стратегия бе нападението на Земеделската банка на Милано, при което бяха убити 14 души на 12 декември 1969 г. – по време на кулминацията на борбата на работниците, започнала в „смутната есен”. Бомбите са били сглобени (акцията бе разкрита и осъдена от демократичните сили, от групи на крайната левица и от голям брой поборнически групи, ангажирани с контраразузнаване) от група фашисти, свързани с тайните служби и защитени от влиятелни християндемократи. Но за атентата бяха обвинени анархисти и революционното движение беше подложено на насилствена атака от пресата и съдилищата. През следващите години тези актове често се повтаряха: във всеки случай фашистките престъпления бяха използвани като причина за обвинения на левите в насилие и за въвеждането на репресивни мерки за противодействие.
Но Движението не бе нито пречупено, нито отблъснато от „стратегията на напрежение”. В годините след 1970 г. то се разшири до нови сектори – сред младежите и студентите. Движението натрупа приемственост чрез образуването на революционни организации, които възникнаха из страната. Те бързо придобиха способността да мобилизират хора, като приобщиха остатъците от студентското движение от 1968 г., както и един сегмент от работниците, преорганизирали се по време на борбите от 1969 г. Най-силните от тези групи бяха „Lotta Continua” (особено сред работниците във „ФИАТ”), „Avanguardia Operaia” (установена в Милано сред работниците в големи фабрики и сред студентите) и най-накрая „Potere Operaio” – която имаше силно присъствие в Падуа, в заводите на Портомаргера и в Университета на Рим.
Тези групи се организираха във фабриките, училищата и на местно равнище (насърчавайки политически стачки, окупация на училища, студентски демонстрации срещу правителството, и окупации на необитавани къщи от бездомни пролетарии – особено в Рим и Милано). Те изразиха опозицията си срещу Италианската комунистическа партия, която след десетилетия на сталинистка преданост започна да приема характеристиките на социалдемократическа партия и осъждаше най-радикалната част на работническа класа и студентските демонстрации в името на единството със средните класи и в името на политиката на законност и зачитането на основополагащото управление на капиталистическия строй.
Тази опозиционна позиция бе налице още през 1968 г., когато ИКП бе критикувана и изместена от студентското движение. И отново, през 1969 г., когато ИКП се обяви против методите на решителната борба във фабриките. Но антагонизмът нарасна, стана по-остър и стигна до отявлено скъсване, когато през 1973 г. ИКП се реши на Историческия компромис, или по точно съюз с християндемократите и подчинение пред волята на едрия капитал в името на икономическото възраждане.
Междувременно други значими събития се случиха през същата година. Първото бе окупацията на „ФИАТ” от хиляди млади работници. Действайки с пълна автономия спрямо процеса на вземане на решения от профсъюзите, те решиха да окупират завода и да издигнат барикади, за да наложат своите искания за значителни увеличения на заплатите и намаляване на работното натоварване. Революционни групи като „Lotta Continua” и „Potere Operaio” имаха незначително присъствие в тази окупация. По този начин в рамките на самата окупация се съдържаше възможността за преодоляване на тези авангардистки организации, които бяха близо да поемането на традиционната роля, която работническото движение играе: авторитарно лидерство и бюрократична неотстъпчивост в отговор на страстите и новите видове необходимости, изразени най-вече от младите.
Работниците бяха научили твърде добре, че сами трябва да се грижат за себе си, и започнаха организирането си автономно. В същото време в заводите започнаха да се формират първите въоръжени клетки (първо в Милано, а след това в Торино и Генуа). Те организираха саботажи срещу машините, дисциплинираха бригадири и охранители и поставяха под обсада калпавите си началници – накратко, те създадоха работническа контравласт в начален стадий.
Цялото италианско общество бе засегнато от тази изключително широка контрабунтовническа мрежа. След като през „смутната есен” на 1969 г. контролът на собственика бе пречупен, а принципите на ниска заплата и интензивна експлоатация бяха атакувани, движението започна да се занимава директно с политически проблеми – проблеми на властта. Но също така е вярно, че на теоретично ниво, дори повече, отколкото на политическо, в Италия проблемът за властта си остана неразплетен възел.
Всъщност борбите през всичките тези години имаха за цел да отхвърлят надничната система, както и да отхвърлят експлоатацията, която превръща живота в работа до смърт на кредит, принуждавайки хората да продават живота си в замяна на надници. И това отхвърляне, което влезе в социалното мислене на културно напредналия пролетариат, все по-добре образован и надарен с по-голяма техническа и научна компетентност, се превърна в истинския въпрос на властта и освобождението.
Отхвърлянето на работата от работещите се изразяваше по много начини: намаляване на работната седмица до 40 часа; правото на време за почивка и контрол върху времето за производство; налагане на контравласт във фабриките; отхвърляне на идеологията за производство и критика на методологията на експлоатация. Но в рамките на борбата се появи по-неотложна необходимост; това бе трансформацията на тези противопоставяния в програма за освобождение на съществуващите енергии, в програма на самоорганизация на производствения процес и на целия социален цикъл на производство и потребление. Това бе разковничето на освобождението на потиснатите работници.
През тези години утопията за освобождението на работниците бе масова движеща сила и източник на енергия за организацията и за призивите към действие. Но идеологическият багаж на традиционния марксизъм продължаваше да бъде бреме не само за официалното Работническо движение (главно това на ИКП), но и за по-новите групи на революционното ляво. Като идеология, базирана на социализма – и по този начин на форма на организирана социална експлоатация, която е още по-строга в господството си над трудовия живот, – традиционният марксизъм не можа да удържи силната енергия и най-вече радикализма, демонстриран от движението.
По това време самите революционни леви групи навлязоха в своя ключов период и техните форми на организация, започнаха отдолу нагоре да се измъкват от собствените си капани. След като сред пролетариата се появи новият радикализъм, особено сред младите, тези групи започнаха неумолим процес на бюрократизация, чрез който те станаха малки придатъци на официалното реформистки ориентирано Работническо движение. Те участваха в избори, дистанцирайки се на правене на политика. Този нов процес на радикализация, в който самата Власт бе подложена на обсъждане, беше вече налице по време на окупацията на Mirafiori („ФИАТ”), която се проведе през март и април 1973 г. Безспорно е, че единствените, които се поучиха от траекторията на тази трансформация и на теоретично, и на политическо равнище, бяха поборниците на „Работническа власт”. Всъщност през май 1973 г. „Работническа власт” реши да се разпусне, разпръсквайки се в комитетите, колективите и базовите структури, които съставляват широката мрежа на Автономията.

Историческият компромис

II. През 1973 г., водена от уроците на чилийските събития, ИКП разработи т.нар. политика на Исторически компромис. Тази политика се основа на хипотезата, че Италия не може да се управлява с нищо друго, освен с институционализирано политическо споразумение между комунистите и християндемократите. Този политически „обрат” вече се съдържаше във всяка точка на италианския път към социализъм и не представляваше толкова радикално скъсване с традицията на ИКП на Толиати, а по-скоро нейното логично развитие.
Но последствието от този „обрат” беше по-нататъшното изостряне на скъсването между официалното Работническо движение (ИКП и Профсъюза) и новите групи във фабриките и големите градове, които се организираха, консолидираха и работеха заедно за социална и политическа реализация на Автономията.
Споровете между ИКП и Движението за Автономия станаха все по-ожесточени през следващите години, и особено през 1975 г., когато Автономията се очерта като истинско масово движение, което обедини млади работници, безработни, студенти, както и другите хора, живеещи в периферията на обществото. През пролетта на 1975 г. Автономията бе поставена пред първото си изпитание, след като членове на комитета решиха да си премерят силите с фашистите и полицията по време на една конфронтация в Рим. Конфликтът се разпространи до Милано, където в средата на април бе убит млад фашист, както и член на „карабинерите”. Хиляди млади работници, предимно от малки фабрики, се присъединиха към студенти и безработни младежи и чрез демонстрации и безредици поставиха центъра на града под обсада. Други организирани демонстрации се случиха в Болоня и Флоренция (където един мъж бе убит от полицията), Торино (където работник във „ФИАТ” бе убит от въоръжен пазач) и в Неапол. Това бяха напрегнати дни, през които Автономията изпита първите си преживявания между масите.

[…]

В политическите избори от 1975 г. ИКП значително увеличи електоралната си сила, превръщайки се в заплаха за властта на християндемократите: християндемократите, които заедно със своите традиционни съюзници (центристките партии) вече нямаха гаранция за мнозинство в парламента без съгласието или неутралитета на комунистите. От друга страна, управлението на християндемократите не можеше да бъде обосновано само от едно ляво мнозинство, защото левицата просто не беше толкова силна. През 1975 г., убедена, че е необходимо да се ускори ходът за съюз с християндемократите, ИКП започна да настоява за Историческия компромис. Те подкрепиха християндемократичното правителството, без обаче да влизат в него. Тогава ситуацията бе парадоксална: докато масите подкрепяха ИКП, вярвайки, че това е най-добрият начин за насърчаване на политиката за радикална промяна, политиката на Историческия компромис в крайна сметка укрепи неустойчивите християндемократи.
От гледна точка на италианското общество като цяло, това означаваше, че работниците трябва да платят за икономическата криза (която продължи да се влошава между 1973 и 1976 г., в резултат на петролната криза). ИКП и профсъюзите отявлено поеха задачата да наложат на работническата класа приемането на политиката на саможертване, ограничения на потреблението и свити обществени разходи. През есента на 1976 г., няколко месеца след изборите, правителството на Андреоти започна икономическа офанзива срещу заплатите на работниците и междувременно увеличи цените на най-необходимите стоки – гориво, хляб, тестени изделия и услугите. ИКП и профсъюзите бяха използвани за нанасянето на този удар. Работници в големите индустриални центрове на севера реагираха с вълна от яростни протести, започнати самостоятелно и против волята и намеренията на синдикатите: в „Алфа-Ромео”, „ФИАТ”, „ИТАЛИСИДЕР” и на други места те провеждаха независими стачки. Но „кризата” премина: за работниците условията на живот се влошиха значително; вярата им в профсъюзите се срина. И от този момент опозицията срещу методите и насоките на профсъюзната организация се увеличи. Още повече, че политиката на „саможертване”, която намали потреблението и обществените разходи и насърчи съкращенията на работници, рикошира обратно върху тези, които бяха трудово наети. Това доведе до постоянно повишаване на безработицата, която в началото на 1977 г. достигна безпрецедентна цифра (1700000 по официални данни; но реално повече от 2 милиона).

[…]

Оригиналността на Автономията

[…]

Движението от 1977 г. обединява новите пролетарски слоеве: млади пролетарии в големите градове, които отказват да посветят целия си живот на наемния труд и дори отказват всякакъв вид работа. Безработните, идващи от училищата или университетите като притежатели на високи научнотехнически знания, са принудени да хабят производителния си потенциал или да не го използват въобще. Формите на социално поведение и културна идентичност, които тези слоеве хора произвеждат, ги изолират от политическата традиция; вместо да говорим за периферно съществуване [emarginazione], сега ние можем да говорим за самонасочено периферно съществуване. Културната революция от 1968 г., която наруши форми на поведение, ценности, човешки взаимоотношения, сексуални взаимоотношения, взаимоотношения със страната и дома, приключи и завърши със създаването на социален слой, който е непокорен пред понятията за наемния труд, постоянно пребиваване и фиксирано място на работа.

[…]

Бурята, породена от феминисткото движение в мъжко-женските отношения и последвалия ги бум на хомосексуални общности, намери територия, на която да се укрепва, в която да трансформира начините на живот, спане, хранене, пушене. По същото време, движението за свободно радио стана широко разпространено. Във всеки град, квартал и село младите пролетарии, заедно със студенти и работници в сферата на комуникациите, използваха ситуацията на законодателен вакуум (в резултат на който държавният монопол върху информацията изтече и не бе заменен от друг вид регулация), за да създадат мрежа от малки „неоторизирани” станции. Радиостанциите бяха управлявани с късмет и много малко пари, но те обхващаха териториално пространство, подходящо за организационните форми и комуникационните нужди на нововъзникващите пролетарски слоеве. Това беше истински революционен факт: със свободно радио бе възможно бързо да се оповестят решенията и назначенията на революционните и основни организации. По този радио канал течеше непрекъснат поток от музика и думи, поток от трансформации на ниво символика, възприемане и въображение. Този поток влезе във всеки дом и всеки можеше да се включи в потока, като телефонира, прекъсва, добавя и коригира. Замисълът, мечтата на артистичния авангард – да се преодолее разделението между артистична комуникация и революционна или подривна трансформация – стана реалност чрез този опит. Краткият, щастлив опит на Радио „Аличе”, което от февруари 1976 до март 1977 г. предаваше от Болоня, си остава символ на този период от тази незабравима година на експериментиране и натрупване на интелектуални, организационни, политически и творчески енергии.

[…]

Културната трансформация и отхвърлянето на преобладаващите
ценности, които културният опит от 1976 г. (радиостанции, асоциации, списания, „народна поезия”) натрупа, избухна с вълна от антиинституционално творчество. Критиката на властта е критика на езика на властта. На 17 февруари критиката на властта, критиката на представителните институции и критиката на институционалния език се обединиха в уникално действие. 7000 млади пролетарии, които изхвърлиха с неконтролируем гняв и ярост най-важната фигура сред италианските работнически лидери, Лучано Лама, секретар на Италианската главна конфедерация на труда (ИГКТ) и символ на ИКП, от лекционна зала в Университета в Рим, където той произнасяше политическо изявление (факт без прецедент в историята на Движението в Италия). ИКП заклейми младите пролетарии като „врагове на работническата класа” и се опита да ги раздели от работниците във фабриките. Но този ход не успя; нито една фабрика не подкрепи великия профсъюзен лидер. Вместо това младите работници от фабриките на север изразиха симпатията си към младите пролетарии от Рим, които изгониха Лама. Разделението между ИКП и Движението достигна своя връх в този период и вероятно никога няма да бъде преодоляно. На 17 февруари голяма част от пролетариата бе насилствено освободена от социалистическите традиции, както сталинистки, така и реформаторски. Автономията на движението бе осигурена – в съзнанието и в организирането на все по-разрастващи се слоеве. И обстановката за въстанието от март се подготвяше. Март 1977 г. беше време на най-голяма напрегнатост след избухването на борбата за независимост. Мобилизираните през този месец социални слоеве бяха младите безработни интелектуалци, заедно с „нерегистрираните и сезонни работници” – т.е. всички сектори на неустроени или периферни работници. В същото време март беше моментът на най-голямо напрежение и разстояние между новото движение за автономия и комунистическата партия. Изгонването на Лама от Университета в Рим създаде прецедент, от който хората от Университета в Болоня изходиха през март. Окупацията на цялата университетска зона от огромен брой млади пролетарии, идващи от всяка област, се превърна в истински бунт, когато на 2 март полицията уби един младеж. Но Болоня е и град, в който ИКП винаги е била силна; местното правителството е лява коалиция, а началниците и организациите на Работническото движение си сътрудничат, за да гарантират социалния мир. Експлоатацията на млади работници в Болоня се контролира от мрежа от дребни началници и бюрократи, които често имат връзки с комунистическата партия. Накратко: Болоня е града на осъществения Исторически компромис. И по тази причина (както и поради извънредната творческа жизненост на Движението) преживяванията в Болоня представляват момент с абсолютно централно политическо значение.

[…]

Също по това време в Италия започна (и тук Движението беше изостанало във времето) критичен анализ на социализма от сталинистки тип (на който в крайна сметка ИКП е един вариант). По силата на теоретични разсъждения, разработени във Франция от хора като Фуко, Дельоз и Гатари (по-критична рецепция получиха „Новите философи”³, които бяха твърде отдалечени от всякакъв конкретен опит по критика на институциите и класовата борба), бе открит нов фронт в борбата срещу Държавата. Така се наблюдаваше развитието на нови форми на тоталитаризъм, докато историческото ляво биваше асимилирано от апарата на властта. И така критиката на институционализираното Работническо движение придоби ново значение: според ИКП всичките години след 1968 г. са белязани от придобивки за социалната демокрация и реформистките каузи. Но сега започна да се разбира, че социалната демокрация, въпреки че въвежда нови елементи в традицията на комунистическото работническо движение на III Интернационал, не е непременно в противоречие с тоталитарното насилие и сталинистките тенденции. В действителност, двата аспекта се смесват от ИКП, която се бе превърнала в компонент на буржоазната демокрация, след като изостави всички видове насилие срещу съществуващия ред, но в същото време се превърна в насилствен отряд на тоталитаризма срещу революционното движение.

[…]

IV. До този момент, ние напълно игнорирахме проблема за тероризма – абсолютно централен за анализа на класовата борба в Италия. Въоръжената борба бе форма на агитация, която след определен момент се разрасна и най-накрая стана преобладаваща през септември 1977 г. Проблемът с тероризма вероятно не може да се отдели от целия комплекс от преживявания, свързани с организацията на Движението във фабриките и в обществото.
От друга страна, е вярно и че целият бърз анализ на най-значимите моменти от класовата борба през това десетилетие си остава незавършен и частичен. Целенасочено ние пренебрегнахме анализа на връзката между масовото движение и нелегалните организации или въоръжените действия. Причината за този пропуск е, че ние бихме желали, в рамките на нашата неизбежно опростена „история”, да погледнем на опита с въоръжената борба като симптоматичен факт, като симптом на проблемите, които не са разрешени от масовото движение.

[…]

През тези години въпросът за „въоръжената борба” породи редица съмнителни тези, независимо дали в рамките на Движението, в пресата, или в пропагандата, разпространявана от силите на режима. Тероризмът започна да се разглежда като пряк израз на формите на борба на Движението. Със сигурност Движението изразяваше и практикуваше форми на насилие, когато насилието представляваше необходимо средство за защита на организационните нива (излизане по улиците, завземане на сгради, протести), но то винаги отказваше да погледне на военната организация като самостоятелна политическа организация или като „въоръжения орган”. Затова силата на „Червените бригади” е пряко пропорционална на слабостта на Движението. И така, когато репресиите на режима натежават повече на Движението, силата на въоръжената организация се увеличава. От друга страна, ние също трябва да признаем, че от пролетта на 1977 г., когато силата на масовото движение доведе до криза на институционалното равновесие и Историческия компромис, държавата се ангажира да възстанови своята стабилност и институционно равновесие въз основа на опозицията срещу тероризма. Политиката на „национално единство” – означаваща укрепване на християндемократическото правителство (винаги с крехко мнозинство) с помощта на безкритичната подкрепа от страна на ИКП – бе приета като спешна мярка на фона на атаката на „Червените бригади”. И в деня, в който Моро бе отвлечен, ИКП реши да подкрепи правителството на християндемократите, което бе напълно неприемливо. За тази си стратегия ИКП заплати със загуба на изборите през юни 1979 г. Но това не е интересно. Това, което е интересно, е, че тероризмът създаде ситуация на криза на революционното движение или по-скоро се внедри във вече съществуващата криза на Движението. И чрез това внедряване подчерта и консолидира кризата, подсилвайки репресията, от една страна, а от друга, ограничавайки революционния процес до път без изход, без алтернативен избор.

[…]

В Движението има две мнения по въпроса за „легитимността”. Една фракция счита въоръжените нелегални действия просто за „разширение” на масовото насилие, като „разширение” на пролетарската непокорност към правните ограничения, наложени от капитализма. Но други възразяват, твърдейки, че тази перспектива подценява (в името на спонтанната симпатия) радикалното противоречие между автономното поведение от страна на пролетарските слоеве (които са носители на потенциала за освобождение) и сталинистките политики или дори наподобяващото държавно поведение на „Червените бригади”.

[…]

Симулацията на власт, властта на симулациата

В кампанията на властовата структура срещу Автономията всичко е лъжа: не този или онзи детайл, не това или онова твърдение, а всичко – доказателствата, фактите, обстоятелствата. Всичко е лъжа и властовата структура го знае, дори го декларира. Не е от никакво значение за силовите структури, дали нещо е вярно или не е. Това е характерът на операцията на правителството. Възпиращата мощ на властта се състои в способността ѝ да отприщи кампания от насилие с огромни пропорции, кампания въз основа на СИМУЛАЦИЯ. Истинските агенти на офанзивата не са съдиите, а пресата, телевизията и Представлението. По този начин атаката е извън политиката, най-накрая освободена от всякаква връзка с истината, освободена от всякакво съответствие с реалността. Симулирай безкраен брой военни сценарии и ги прожектирай на екрана на масовото въображение – ето това е стратегията. Защото истината е, че същинската война се води на територията на въображението. От едната страна на битката е Разубеждението (безкрайната власт на Държавата, на всевиждащото око на всезнаещия мозък, на способния да си представи всичко ум), от другата страна е Освобождението на творческите енергии на пролетариата, чийто интелектуален потенциал е огромен, но чиито материални условия за съществуване са несгодни и мизерни. Това е истинското противоречие, истинската война.
Така че: Представлението от 7 април показа, че днес властовата структура може да спечели войната, като нахлуе в сферата на въображението. И след като е завладяла сферата на въображението, властовата структура сега беснее, демонстрирайки насилие, което е безпрецедентно, и арогантност, която е тоталитарна.

[…]

Ситуацията в Италия представлява изключително интересна социална лаборатория, както от гледна точка на капиталистическото господство, така и от революционна гледна точка. Най-важният факт за разбирането на сегашната ситуация е, че централизираните и цялостни форми на контрол върху социалния сектор достигат своя край и по този начин обществото и силите, които циркулират в социалния сектор, вече не са управлявани от политиката.
Истинската мистерия на ситуацията в Италия е как един апарат за господство над социални същества, поддържан чрез изпълнението на функция, която трябва да се справи и организира възможно най-разнообразните и противоречиви видове поведение. Истинският проблем е как функционирането на господството и приписването-на-стойност от капиталистическата система могат да бъдат установени с помощта на конфликт без фокус. Има една нишка на функциониране, която оперира чрез прекъсване, фрагментация и конфликт. Въпросът е как може пазарът на труда да продължи да функционира, когато огромно количество принадена стойност се произвежда от сегмент на работната сила, който е политически и културно непокорен, изключително гъвкав в своята подвижност, който отказва да приеме фиксираните договорки на заплати според продукцията, и е задължен да приеме сравнително висок процент конфискация на принадената стойност. Бракът на неподчинението и производителността, на конфликта и функционирането, е отправна точка за новия съюз между капиталистическото развитие и пролетарското освободителното движение. Този съюз предлага единствените възможности за решаване на настоящата криза, единствения начин, по който условията на продуктивна автономия, а не на закостеняло подчинение, могат да се установят.
В настоящата ситуация – в която тотализиращата функция съществува без тоталност и в която властта съществува без правителството – се наблюдава как властта се представя просто като тактика, като „политиката на ден за ден”, способна да функционира само с този образ. Функционирането на този тип политика не се ръководи от последователно стратегическо планиране, а от играта на вътрешното саморегулиране. Опозицията срещу този механизъм на саморегулация (в който официалните декларации и обявените стратегии са само симулации на тактически сценарии, които не могат реално да контролират силите, които те събират) – да се противопоставят на този механизъм на саморегулация, като предложат последователна алтернативна стратегия – каквато Организираната Автономия се стремеше да постигне – се равнява само на продължаващото впримчване в една игра, правилата на която не може да задейства нито един от играчите. Така че: няма стратегия, няма критерий за истина в тактиките. Но има точка на съприкосновение – поне на тактическо ниво – между упоритото желание на пролетариата за освобождение от робството на работата и интересите на капитализма за увеличаване на относителния дял на принадената стойност и увеличението на социалната производителност. Този момент на съприкосновение понякога дава възможността за пречупване на силата на това Господство, което желае да попречи на Автономията, което ограничава интелектуалната енергия на пролетариата, което организира Знанието и Похвата [Know-how] във функционално предназначение, насочено към възпроизвеждането на формите на Капитала и Стойността, така че пътят към освобождението на живота от труда да бъде затворен, така че потенциалът, съдържащ се в интелигентността и дейността на индивида, да е възпиран, докато е принуден да се деиндивидуализира и предаде на преобразуването си в Абстрактен Труд.

Неопределеността на закона и саморегулирането на въображаемото

И така ние стоим пред парадокса на господство, което се упражнява, без правителство, контрол на системата без управление на системата. Когато една система става много сложна и има множество независими променливи, тогава поговорката „празен ум – податлив ум” изглежда да е приложима. Липсата на „планиране” прави системата контролируема. Един учленен план и „цялата му тежест” има тенденцията да поляризира обществото, като кара хората да издигат „стени на осъждането”. В сложни системи поляризацията бива елиминирана и средствата за регулиране клонят към съответствие с неопределеността на системата. Това практическо правило преобладава дори на идеологическо и съдебно ниво. Така че нека още веднъж да разгледаме съдебната кампания, стартирала на 7 април.
Издигнатият „замък” от обвинения няма „основа”. Но точно това е, което действията на правителството трябваше да демонстрират: „правосъдието” разкрива липсата си на основа в „закона” по начин, който е почти скверен. Само по този начин правосъдието може да влезе в отношение „престъпление-обвинение” със социални същества, които са много различни едни от други.
Пояснителни за изследването на този феномен са откровенията на някои от интелектуалците, които се опитват да ни внушат, че някога са били „внедрени” в Движението. Нека да обърнем внимание на някои от по-достойните признания: „Простете ми, ако настоявам на този въпрос, но тази версия на ‘Potere Operaio’ [т.е. клонът Венето-Емилиан, към който принадлежи Качиари] няма нищо общо с версията, която възникна след 1968 г.” (Качиари в интервю за La Repubblica, 10/4/79). Или това: „Аз последната си политическа дискусия с Негри имах преди повече от десет години … Не съм го виждал оттогава…” (Асор Роса в La Repubblica, 24/4/79). Вие знаете поговорката – „Хората издават себе си!”. И това е механизмът, който силите на „справедливостта” искат да наложат: лицата трябва автономно да изпитват необходимостта да се оневинят или е необходимо да се разграничат от обвиняемия, за да се насладят на „удоволствието, че са оцелели” – за да заема една фраза от Канети.
Липсата на основи на закона става изключително очевидна, когато „законът” съществува в състояние на „извънредно положение”, когато се превръща в „спешна съдебна мярка”. Но спешността означава прекъсване на рационалността, като по този начин треската трябва да се покаже като треска – тя може да бъде ефективна само ако е изживяна като треска. „Законът” усеща нуждата да се претвори като неопределен, за да бъде в състояние да преследва всички тези същества, определяни от обществото, за да контролира всяко определяне.
Неопределеността на „закона” в действителност се равнява на неопределеността на социалните типове: в крайна сметка, какъв е типичният революционер днес? Този неопределен „закон”, въпреки привидностите и въпреки цената, заплатена от авангардните движения, не се стреми да преследва тези движения (ако се стремеше, то „законът” би бил нещо съвсем определено, би имал основи – това е позицията на ИКП), а по-скоро насочва грижите си към неопределени елементи. Един американски изследовател пише в скорошен анализ на феномена на тероризма, че „‘моралната чувствителност’ на нормалния гражданин не е много по-различна форма от тази на терориста” (Ян Шрайбър), тъй като в сложна система, в която „посредничеството” като структура се е провалило, всяка група – чак до нивото на индивида – има тенденцията да се определя автономно и да не вижда себе си във връзка с „другите”. В същия дух, Брайън Дженкинс е определил тероризма като „инструмент за постигане на политически цели, които са били зададени автономно”. Неопределеността на „закона” служи като средство за преследване на социални същества, които се самоопределят до такава степен, че те вече не са разпознаваеми въз основа на техния социален „статус”. Така че, за да „преследва” социални същества, законът трябва да е „без-личен” до такава степен, че да се превърне в символна репрезентация, изпълняване на или спектакъл по обвинение и съдебен процес. Вместо да преследва обикновените граждани, той има за цел да преследва символични личности, продукти на колективното въображение; Виновната Страна е продукт на въображението на всички. На това ниво на абстракция на съществата законът вече не може да поддържа себе си и има нужда от абстракции, оповестявани чрез средствата за масова комуникация. Неопределеността изисква отношения с масмедиите – само тогава може да се разиграва „театърът на жестокостта”.
Законът се превръща в комбинация от извънредни мерки и масмедии, съществува под формата на извънредно положение, като каквото масмедиите започват да го идентифицират, той е онзи, който е по силата на това, че е друг.
Съдебното действие работи в сферата на непредвидените обстоятелства не само защото това е система от тактики, която измества границите на законността според специфичните обстоятелства, както твърди Умберто Еко, но и защото днес всяка граница е извън обхвата на класически кодифицираното право, защото вече няма смисъл в преследването на „частни” лица. Важното е не толкова изходът на съдебните действия, а по-скоро символичният процес, пуснат в ход чрез масмедиите. И целта на съдебния процес не е толкова поддържането на реда, а по-скоро непосредственото създаване на колективно припознаване на „границите” – признаване, което може да бъде създадено само когато преобладава безредието. Вече няма „лично” наказание, а само символично наказание. Традиционният процес в съдебна зала вече е безотносителен в лицето на въображаемите процеси (т.е. задействани от въображението), разигравани от масмедиите. Това, което не може да бъде наказано физически, вместо това се наказва с помощта на универсален жертвен ритуал, сиреч символичните процеси, които масмедиите разиграват във въображението на колективността. Всъщност изправено на съд е въображението. Съдебният процес цели създаването на определени нагласи и прозрения, към принуждаването на неопределени социални индивиди да възприемат – самостоятелно и по своя инициатива – идентичност, определена им от съдилищата.
За тази цел на съд бяха изправяни лексикални елементи от текстовете и идеите на Негри; няма значение чий е речникът – по-скоро обвинени са самите речник и идеи на въображаемото социално същество. Прокуратурата не търси една виновна страна, а по-скоро Виновната Страна – колективното въображение на Виновната Страна. Деконструкцията и конструкцията на текстове и лексика са функционални елементи в създаването на лексикална и лингвистична Виновна Страна. Не е случайно, че Умберто Еко чувства нуждата да използва двусмислици в статията си. Даването на съд на думи не е възможно в съдебната зала; това се прави вместо това в масмедиите и символичния процес.

Заключения

След като стигнахме толкова далеч, сега трябва да изградим оперативен синтез, който е в състояние да победи предпоставките, които структурата на властта наложи с действията си от 7 април (както и всички други предпоставки, които структурата на властта наложи в последно време). Целта, която се стреми да постигне революционният елемент (повече или по-малко съзнателно) през последните години, е освобождението на този потенциал за автономия, който е произведен в обществото от усилията на настоящата форма на организирана Автономия. Тази цел се равнява на предприемането на преминаване от 70-те към 80-те години, докато през това време се поддържат структурни условия, които гарантират освобождението на живота от труда и които избягват от логиката на изтребление и екоразрушение, разпространявани от капитализма на Ядрената епоха.
През последните месеци атаката, извършена от структурата на властта, се стреми да направи това преминаване невъзможно – т.е. тя е насочена към възстановяване на инициатива в полза на Държавата, докато предотвратява по-нататъшното съществуване на структурните условия, необходими за революция.
Властта, упражнявана без опит да се управлява, приема много високи нива на конфликт. Така структурата на властта се е научила да оцелява на непостоянен терен, като възстановява продължителността на функционирането си насред тази непоследователност. Революционните импулси са оставени да съществуват във всяка социална среда, във всеки тип функция на производството с изключение на тази основна функция, съставена от Знанието. В действителност днешното градско общество може да се разглежда като средновековно феодално владение: разбойници и луди бродят в търсене на плячка или се забавляват в пристъпи на лудост, но само ако останат в провинцията, в пустинята или гората и не стъпват на територията на имението. Имението в мегаполиса на 80-те години е мястото, където се произвежда Знанието, и е технологичната сърцевина на производството. Пътищата за достъп до това имение са строго пазени, докато по улиците и домовете в мегаполиса всичко е позволено.
Центърът на социалната организация лежи в зоната, където Знанието е произведено и функционира. Но би било опростенческо да заключим, че следователно е необходимо революцията да замени ленинистката конфискация на Държавата с ленинистката конфискация на Знанието. Проблемът в действителност е много по-сложен, тъй като не само свойствата и използването на Знанието, но и структурата му се определят от капиталистическото функциониране. И процесът на спиране на функционирането на Знанието (днес Знанието функционира, за да контролира и да определя стойности, но в него лежи възможността за самотрансформация в една безкрайно производителна сила в състояние на постепенно освобождаване на сегменти на социалното съществуване от ограниченията на труда) – този процес на спиране е свързан с повтарящо се, дългосрочно (може би изключително дългосрочно) пречупване на начините, процедурите и инструментите за производство на Знанието (преминаване от структурата на властта към автономен социален ред). И само този дълъг процес на повтарящо се пречупване и присвояване на начините и инструментите за производство на Знанието ще бъде в състояние да промени епистемологичната и следователно оперативната структура на Знанието.
Но формите и политиките, участващи в този процес, са все още изцяло неизвестни за нас. Т.е. ние не сме разработили теория за „прехода” (за да използвам тази ужасна и неточна дума). Единствената теория на властта и прехода, която ние притежаваме и към която трябва постоянно да препращаме – може би за да се отклоняваме от нея, но все пак винаги оставяйки в нейния капан, – е ленинистката. По същество ленинистката теория може да бъде формулирана по следния начин: пролетариатът трябва да завземе Държавата, да засили механизма на Държавата и господството на волята на Държавата над обществото, за да може да премахне капитализма (само след това изчезването на Държавата може да бъде възможно). В умовете си сме мечтали за осъществяването на тази програма в продължение на петдесет години, от времето на „военния комунизъм”, от времето на НЕП през периода на сталинизма до китайския опит, до ужасната реалност на днешния социализъм. Капитализмът нито е премахнат, нито е трансформиран, а по-скоро е закостенял, доколкото Държавата, която трябваше да въплъти волята към изместването си, вместо това не бе нищо повече от овещняване на онези отношения на производство, наследени от капитализма. С други думи, Държавата представляваше един вид терористично наложена рекапитулация на съществуващите начини на производство, задушаване на всяко възможно движение към автономия в социалната система.
Затова днес е назрял моментът за формулиране на една хипотеза за „прехода”. Хипотезата, която ние прокарваме като предпоставка за понататъшна теоретична работа, е едно дословно преобръщане на теорията на Ленин. Сиреч целим да материализираме една „игноракция” спрямо Държавата („игноракция”: адаптация от немското ignoraкtion – действие, което пренебрегва, не признава онези формални граници, които Държавата налага), да материализираме премахването на механизма на контрол на Държавата и да материализираме политическата формализация на обединението между мобилните слоеве на работната сила и динамичния капитализъм, между капиталистическото, постиндустриално, електронно развитие и пролетарското неподчинение на трудовата етика. Интересно е, че понастоящем се подновява вниманието към неолибертариански хипотези в икономиката. Така че интересът, който мнозина революционни марксисти проявиха към икономическите хипотези на неолибертарианската тенденция, е разбираем.

Върху прехода

Революционната мисъл трябва да съсредоточи критичните си умения към въпроса за прехода, дори само за да ликвидира и измести понятието. Както Л. Берти твърди, понятието „преход” и системата от категории, които включва, може да „произведе” истински сценарий – може да произведе възглед за революционния процес, който да се изпречи на пътя на освобождението. Лишаването от това понятие означава лишаване от една практика и идеологическа проекция, и така в крайна сметка лишаване от ефекта на реалност. Освобождаването от идеята, че капитализмът и комунизмът са системи, които следват една друга в диахронична схема, се равнява на признанието, че революцията на върха на капитализма съдържа единствената възможност за Движение на Автономията от капиталистическото господство. Това Движение за Автономия включва освобождение от работата и потискане на общите формални условия на капиталистическото господство. Грохването на тава господство така може да се осмисли (и въведе в действие) като субективен модел (в Движението към Автономия) на процес, в който капиталът определя материалните условия за възстановяването, без да се възпроизвеждат формалните условия на предходната система. Разделянето на материалната организация на Похвата [Know-how] от формата на Стойността след това се превръща не в естествена тенденция, а в стратегическата цел, плана за действие на революционното движение.

Превод от английски език: Мартин Маринос

1 Преводът е вторичен и е направен по англоезичното издание: Franco Berardi – Bifo, Anatomy of Autonomy”, превод на Jared Becker, Richard Reid и Andrew Rosenbaum, в: Semiotext(e), Vol. III, No. 3: Italy: Autonomia. Post-Political Politics, 1980, New York: Semiotext(e), pp. 148-153, 154, 155, 156, 158, 159, 160, 161, 162, 163, 165-170; италианският оригинал е безвъзвратно изгубен; благодарности на изд. Semiotext(e) за разрешението да публикуваме този превод и безвъзмездно предоставените авторски права; бел. ред.

2 Уточнение на амер. изд.; бел. ред.

3 „Новите философи” – философско неформално обединение на скъсали с марксизма във Франция философи, предвождано от Бернар-Анри Леви през 1976 г.; бел. ред.

Текстът е от книгата „Автономизъм и марксизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s