Карл Маркс: Из „Гражданската война във Франция“ (1871)

Карл Маркс: Из „Гражданската война във Франция“ (1871)¹

[…]

III.

На 18 март сутринта 1871 г. Париж беше разбуден от гръмовния възглас: „Vive lа Commune!”². Какво е Комуната, този сфинкс, който поставя на такова тежко изпитание буржоазния ум?

Парижките пролетарии – пише Централният комитет в своя манифест от 18 март – след пораженията и предателството на господстващите класи разбраха, че за тях е ударил часът, когато трябва да спасят положението, като вземат ръководството на обществените работи в собствените си ръце… Те разбраха, че техен върховен дълг и тяхно абсолютно право е да станат господари на собствената си съдба и да вземат в свои ръце правителствената власт³.

Но работническата класа не може просто да овладее готовата държавна машина и да я пусне в движение за своите собствени цели. Централизираната държавна власт с нейните вездесъщи органи постоянна армия, полиция, бюрокрация, духовенство, съдийско съсловие, органи, създадени по плана на едно системно и йерархично разделение на труда, води началото си от времето на абсолютната монархия, когато тя служеше на зараждащото се буржоазно общество като мощно оръжие в борбите му с феодализма. И все пак нейното развитие се спъваше от всевъзможна средновековна смет – земевладелски и аристократически изключителни права, местни привилегии, градски и цехови монополи и провинциални конституции. Гигантската метла на Френската революция от XVIII в. помете всички тези останки от отдавна минали времена и по този начин едновременно с това разчисти обществената почва от последните пречки за изграждане надстройката на зданието на съвременната държава. Това здание на съвременната държава беше издигнато през време на Първата империя, която пък от своя страна беше създадена от коалиционните войни на старата полуфеодална Европа срещу съвременна Франция. При следващите форми на господство правителството беше поставено под контрола на парламента, т.е. под прекия контрол на имотните класи. От една страна, то сега се превърна в разсадник на огромни държавни дългове и тежки данъци и в резултат на непреодолимата притегателна сила на своята административна власт, на своите доходи и на раздаваните от него длъжности стана ябълка на раздора между конкуриращите се фракции и авантюристи от господстващите класи – а от друга страна, неговият политически характер се променяше едновременно с икономическите промени в обществото. Колкото повече напредъкът на съвременната индустрия развиваше, разширяваше и задълбочаваше класовата противоположност между капитал и труд, толкова повече държавната власт придобиваше характер на национална власт на капитала над труда, характер на обществена сила, организирана за социално поробване, характер на машина за класово господство4. След всяка революция, която означава напредък на класовата борба, все по-открито и по-открито изпъква чисто потисническият характер на държавната власт. Революцията от 1830 г. отне властта от земевладелците и я предаде на капиталистите, т.е. предаде я от ръцете на по-далечните врагове на работническата класа в ръцете на по-преките ѝ врагове. Буржоазните републиканци, които заграбиха кормилото на държавата в името на Февруарската революция, го използваха, за да докарат юнските кланета, та да докажат на работническата класа, че „социалната” република не е нищо друго освен нейното социално потискане от републиката; а на монархически настроената маса на буржоата и земевладелците – че те спокойно могат да предоставят на буржоазните „републиканци” грижите и паричните облаги от управлението. … Предвид застрашителното надигане на пролетариата обединената имотна класа сега вече безогледно и нагло използваше държавната власт като национално военно оръдие на капитала срещу труда. Но нейният непрекъснат кръстоносен поход срещу произвеждащите маси я принуди, от една страна, да дава на изпълнителната власт все по-големи права за смазване на съпротивата, а от друга – постепенно да отнема на собствената си парламентарна крепост – Националното събрание – всичките му средства за защита срещу изпълнителната власт. Изпълнителната власт в лицето на Луи Бонапарт му даде пътя. Кръвната рожба на републиката на „Партията на реда” беше Втората империя.
Империята, на която coup d’état служеше като свидетелство за раждане, всеобщото избирателно право – като санкция, а сабята – като скиптър, твърдеше, че се опира на селяните, на онази широка маса от производители, които не бяха непосредствено въвлечени в борбата между капитала и труда. Империята се представяше за спасителка на работническата класа на това основание, че е разрушила парламентаризма, а заедно с него и неприкритото подчинение на правителството на имотните класи. Тя се представяше за спасителка на имотните класи на това основание, че поддържаше тяхното икономическо господство над работническата класа; и най-после, тя твърдеше, че е обединила всички класи чрез съживяването на миража на националната слава.
В действителност тя беше единствената възможна форма на управление по време, когато буржоазията вече беше изгубила способността да управлява нацията, а работническата класа още не беше придобила тази способност. Целият свят възторжено приветства империята като спасителка на обществото. Под нейното господство буржоазното общество, освободено от всякакви политически грижи, достигна такова развитие, каквото то никога и не е подозирало, че може да достигне. Неговата индустрия, неговата търговия се разраснаха до неизмерими размери; борсовата спекулация празнуваше своите космополитични оргии; мизерията на масите рязко се открояваше на фона на безсрамния блясък на безпътния разкош, придобит с измама и престъпление. И все пак самата държавна власт, която привидно витаеше високо над обществото, беше всъщност най-срамният скандал на това общество и същевременно разсадник на цялата негова гнилост. Нейната собствена разкапаност и разкапаността на спасеното от нея общество беше изнесена на показ от щиковете на Прусия, която сама гореше от желание да пренесе центъра на тежестта на този режим от Париж в Берлин. Режимът на империята е най-проституираната и същевременно последната форма на онази държавна власт, която беше създадена от зараждащото се буржоазно общество като оръдие за неговото собствено освобождаване от феодализма и която напълно развитото буржоазно общество бе превърнало в оръдие за поробване на труда от капитала.
Диаметралната противоположност на Империята беше Комуната. Лозунгът „социална република”, с който парижкият пролетариат приветства Февруарската революция, изразяваше само неопределения стремеж към такава република, която да премахне не само монархическата форма на класовото господство, но и самото класово господство. Комуната беше именно определената форма на тази република.
Париж, центърът и резиденцията на старата правителствена власт и същевременно обществената опора на френската работническа класа, въстана с оръжие в ръка срещу опита на Тиер и на неговата камара на селяците да възстановят и увековечат тази стара правителствена власт, която бяха наследили от Империята. Париж можа да окаже съпротива само защото вследствие на обсадата се беше освободил от армията и я беше заменил с Националната гвардия, съставена главно от работници. Сега този факт трябваше да бъде превърнат в постоянна институция. Затова първият декрет на Комуната беше премахването на постоянната войска и заменянето ѝ с въоръжения народ.
Комуната беше образувана от градски съветници, избирани от различните райони на Париж въз основа на всеобщото избирателно право. Те бяха отговорни и можеха да бъдат отзовани през всяко време. Тяхното мнозинство се състоеше, разбира се, от работници или от признати представители на работническата класа. Комуната трябваше да бъде не парламентарна, а работеща корпорация, едновременно изпълнителна и законодателна. Полицията, дотогава оръдие на централното правителство, веднага беше лишена от всичките ѝ политически функции и превърната в отговорен орган на Комуната, сменяем по всяко време. Същото стана и с чиновниците на всички други клонове на управлението. Като се започне от членовете на Комуната от горе до долу, всяка обществена служба трябваше да бъде изпълнявана срещу заплата на работник. Придобитите привилегии и представителните пари на висшите държавни сановници изчезнаха заедно със самите тези сановници. Обществените длъжности престанаха да бъдат частна собственост на протежетата на централното правителство. Не само градското управление, но и цялата инициатива, принадлежаща дотогава на държавата, премина в ръцете на Комуната.
Щом премахна постоянната армия и полицията, тези оръдия на материалната власт на стария режим, Комуната веднага пристъпи към разрушаване на оръдието за духовно потисничество – попската сила, като отдели църквата от държавата и експроприира всички църкви, тъй като те бяха корпорации, притежаващи имущество. Поповете бяха възвърнати към скромния живот на частни лица, за да се препитават като своите предшественици, апостолите, от милостинята на вярващите. Всички учебни заведения станаха безплатни за народа и същевременно очистени от всякаква намеса на държавата и църквата. По този начин не само училищното образование беше направено достъпно за всекиго, но и самата наука беше освободена от оковите, поставени ѝ от класовите предразсъдъци и от правителствената власт.
Съдийските чиновници загубиха онази привидна независимост, която служеше само да прикрива тяхното раболепие пред всички сменящи се едно след друго правителства, на всяко от които те подред даваха клетва за вярност и след това я нарушаваха. Както всички останали длъжностни лица и те трябваше занапред да бъдат избирани открито, отговорни и сменяеми.
Парижката комуна трябваше, разбира се, да служи за пример на всички големи промишлени центрове на Франция. Щом комуналният строй бъдеше веднъж установен в Париж и във второстепенните центрове, старото централизирано управление трябваше и в провинциите да отстъпи мястото си на самоуправлението на производителите. В една кратка схема на националната организация, която Комуната нямаше време да разработи по-нататък, изрично се казва, че Комуната е политическата форма дори и на най-малкото село и че постоянната войска се заменя във всички селски окръзи с народна милиция с най-краткотраен срок на службата. Селските общини на всеки окръг управляват своите общи работи посредством депутатско събрание в главния град на окръга, а тези окръжни събрания от своя страна изпращат депутати в Националното събрание в Париж; депутатите са сменяеми по всяко време и се придържат строго към mandat impératif5 на своите избиратели. Малкото, но важни функции, които все пак оставаха тогава да се изпълняват от централното правителство, не се премахваха – както умишлено фалшифицираха това, – а се предаваха на комунални, т.е. на строго отговорни чиновници. Единството на нацията не се унищожаваше, а напротив – се организираше чрез комуналното устройство; това единство се осъществяваше чрез унищожаването на онази държавна власт, която се представяше за въплъщение на това единство, но искаше да бъде независима от нацията и да стои над нея, и всъщност беше само паразитен израстък върху тялото на нацията. Тъй като се касаеше да бъдат отсечени чисто потисническите органи на старата правителствена власт, онези нейни функции, които имаха право на съществуване, се изтръгваха от ръцете на една власт, която претендираше, че стои над обществото, и се връщаха на отговорните служители на обществото. Вместо веднъж на три или шест години да се решава кой член на господстващата класа трябва да представлява и да потиска в парламента народа, всеобщото избирателно право щеше да служи на организирания в комуни народ да си намира работници, надзиратели и счетоводители, както индивидуалното избирателно право служи на всеки работодател за същата цел. А много добре е известно, че обществата, както отделните хора, умеят да намират подходящия за своята делова работа човек, а ако някога се излъжат, съумяват скоро да поправят грешката си. Но от друга страна, на Комуната по самата ѝ същност беше безусловно чуждо заменянето на всеобщото избирателно право с йерархическа инвеститура6.
Обикновена съдба на новите исторически творения е да бъдат погрешно смятани за подобие на по-стари и дори отживели форми на обществения живот, на които те донякъде приличат. Така и тази нова Комуна, която руши съвременната държавна власт, беше погрешно сметната за възраждане на средновековните комуни, които отначало са предшествали тази държавна власт, а след това образували основите ѝ.
– Комуналното устройство беше погрешно схванато като опит да се замени единството на големи народи със съюз от малки държави, съюз, за който мечтаеха Монтескьо и жирондистите7; това единство, което при големите нации, макар и първоначално създадено насилствено, днес все пак е станало мощен фактор на общественото производство.
– Противоположността между Комуната и държавната власт погрешно беше схваната като пресилена форма на старата борба срещу свръхцентрализацията. Специфични исторически условия може да са попречили на класическото развитие на онази буржоазна форма на управление, която е съществувала във Франция, в други страни, или може да са позволили, както например в Англия, главните централни държавни органи да бъдат допълнени с корумпирани енорийски събрания (vestries), користолюбиви градски съветници и свирепи попечители на бедните в градовете и фактически наследствени мирови съдии в селата. Напротив, комуналното устройство би възвърнало на обществения организъм всички ония сили, които досега е поглъщал този паразитен израстък „държава”, който се храни за сметка на обществото и спъва неговото свободно движение. Само така щеше да бъде сложено началото на възраждането на Франция. – Средната класа в провинциалните градове виждаше в Комуната опит да бъде възстановено господството, което тя имаше върху селото при Луи Филип и което при Луи Бонапарт беше изместено от мнимото господство на селото над градовете. А в действителност целта на комуналното устройство беше да постави селските производители под духовното ръководство на главните градове на всяка област и там, в лицето на градските работници, да им осигури естествените представители на техните интереси. – Самото съществуване на Комуната водеше до местното самоуправление като нещо, което се разбира от само себе си, но сега вече не като противовес на държавната власт, станала сега излишна. Само на един Бисмарк, който, когато не е зает със своите интриги за кръв и желязо, с удоволствие се връща към своя стар, тъй добре допадащ на неговите умствени способности занаят на сътрудник на Kladderadatsch (на берлинския Punch8) – само на такъв човек можеше да хрумне мисълта, че Парижката комуна се стремяла към пруското градско устройство – карикатура на старото френско градско устройство от 1791 г., което свежда градските управи само до второстепенни колела в пруския държавен полицейски механизъм.
Комуната превърна в истина лозунга на всички буржоазни революции – евтино управление, – като премахна двете най-големи разходни пера: постоянната9 армия и чиновничеството. Самото ѝ съществуване беше отрицание на монархията, която поне в Европа е редовен баласт и неизбежна маска на класовото господство. Тя създаде на републиката основата за действително демократични институции. Но нейната
крайна цел не беше нито „евтиното управление”, нито „истинската република”; и двете се появиха между другото и от само себе си.
Разнообразието на тълкуванията, които предизвика Комуната, и разнообразието на интересите, които намериха израз в нея, доказват, че тя беше във висша степен гъвкава политическа форма, докато всички предишни форми на управление са били по същество потиснически. Нейната истинска тайна беше следната: тя беше всъщност правителство на работническата класа10, резултат от борбата на произвеждащата срещу присвояващата класа, тя беше най-после откритата политическа форма, при която можеше да се осъществи икономическото освобождение на труда.
Без това последно условие комуналното устройство щеше да бъде невъзможност и измама. Политическото господство на производителите не може да съществува наред с увековечаването на тяхното социално робство. Затова Комуната трябваше да послужи като лост за събаряне на икономическите основи, върху които почива съществуването на класите, а следователно и класовото господство. Щом бъде освободен трудът, всички ще станат работници и производителният труд ще престане да бъде класов отличителен белег.
Странно нещо: въпреки всички гръмки фрази и необхватната литература през последните шестдесет години по въпроса за освобождаването на труда, щом някъде работниците вземат тази работа в собствените си ръце, веднага против тях се пуска в ход цялата апологетична фразеология на защитниците на сегашното общество с неговите два полюса: капитала и робството на наемния труд (земевладелците са сега вече само безгласни компаньони на капиталистите), сякаш капиталистическото общество е все още девствено чисто и непорочно! Сякаш всички негови принципи още не са развити, всички негови самоизмами още не са разбудени, цялата негова проституирана действителност още не е разобличена! Комуната, се провикват те, иска да премахне собствеността, основата на цялата цивилизация! Да, уважаеми господа, Комуната искаше да премахне онази класова собственост, която превръща труда на мнозинството в богатство на малцинството. Тя възнамеряваше да експроприира експроприаторите. Тя искаше да направи индивидуалната собственост реалност, като превърне средствата за производство, земята и капитала, които сега са преди всичко средства за заробване и експлоатиране на труда, в оръдия на свободния асоцииран труд. – Но това е комунизъм, „невъзможният” комунизъм! Обаче онези представители на господстващите класи – и то немалко, – които са достатъчно умни, за да разберат, че сегашната система не може дълго да съществува – станаха натрапчиви и кресливи апостоли на кооперативното производство. Но ако кооперативното производство не си остане празна дума и измама, ако то измести капиталистическата система, ако обединените кооперативни сдружения организират националното производство по общ план и по този начин вземат ръководството му в ръцете си и сложат край на постоянната анархия и на периодично повтарящите се конвулсии, които са неизбежни при капиталистическото производство – какво друго би било това, уважаеми господа, ако не комунизъм, „възможният” комунизъм?
Работническата класа не искаше от Комуната чудеса. Тя не мисли par décret du peuple11 да въвежда готови и завършени утопии. Тя знае, че за да извоюва своето освобождение, а заедно с него и онази висша форма на живот, към която сегашното общество неудържимо се стреми поради собственото си икономическо развитие – тя ще трябва да води продължителни борби, да преживее редица исторически процеси, които съвсем ще преобразят и обстоятелствата, и хората. На работническата класа предстои не да осъществява някакви идеали, а само да даде простор на елементите на новото общество, които вече са се развили в недрата на старото, сгромолясващо се буржоазно общество. Напълно съзнавайки своята историческа мисия и изпълнена с героичната решителност да работи за тази мисия, работническата класа може да отговори с презрителна усмивка на вулгарните ругатни на вестникарските лакеи и на многоучените назидания на доброжелателни буржоа-доктринери, които проповядват своите невежествени пошлости и сектантски приумици с оракулския тон на научна непогрешимост.
Когато Парижката комуна взе в ръцете си ръководството на революцията; когато прости работници за пръв път се осмелиха да посегнат върху привилегията на своето „естествено началство”12 – върху привилегията на управлението, – и при нечувано тежки условия скромно, добросъвестно и успешно вършеха тази работа, като най-високият размер на тяхната заплата беше едва една пета от заплатата, която според един голям авторитет в науката13 е минимумът за секретар на лондонския училищен съвет, старият свят се гърчеше от ярост при вида на червеното знаме – символа на Републиката на Труда, – развяващо се над сградата на градската община.

[…]

Така че щом като Комуната беше истинската представителка на всички здрави елементи от френското общество, а следователно и истинско национално правителство, тя същевременно като работническо правителство, като смел челен борец за освобождението на труда беше интернационална в пълния смисъл на думата. Пред очите на пруската армия, която беше присъединила към Германия две френски провинции, Комуната присъедини към Франция работниците от целия свят.

[…]

Великото социално мероприятие на Комуната беше собственото ѝ съществуване, нейната работа. Отделни нейни мероприятия можеха само да набележат насоката, в която се развива управлението на народа чрез самия народ. Тук спадат премахването на нощния труд на хлебарските работници; забраната под страх от наказание на обичайната за работодателите практика да намаляват работната заплата чрез налагане под най-различни предлози парични глоби на работниците – практика, при която работодателят е едновременно законодател, съдия и изпълнител, а отгоре на това прибира и парите. Друго мероприятие от този род беше предаването на всички затворени работилници и фабрики в ръцете на работническите сдружения, при условие да се заплати обезщетение, независимо от това, дали въпросният капиталист е избягал, или пък е предпочел да прекрати работата.

[…]

Но наистина Комуната не претендираше за непогрешимост, както правеха всички стари правителства без изключение. Тя публикуваше отчети за заседанията си, даваше гласност на всичките си действия, посвещаваше публиката във всички свои несъвършенства.
Във всяка революция наред с нейните истински представители се провират напред и хора от друг сорт. Едни са оцелели участници в предишни революции, с които са се сраснали; те не разбират смисъла на сегашното движение, но още имат голямо влияние върху народа благодарение на своята общоизвестна смелост и характера си или пък просто по традиция. Други са просто кресльовци, които години наред повтарят своите неизменни декламации против съществуващото правителство и са си спечелили поради това репутацията на революционери от най-чиста проба. Такива хора се появиха и след 18 март и в някои случаи дори играха видна роля. Доколкото беше по силите им, те спъваха истинското действие на работническата класа, както преди хора от този сорт са спъвали пълното развитие на всяка предишна революция. Те са неизбежно зло; след време от тях се отървават, но тъкмо това време Комуната нямаше.
Комуната наистина изумително преобрази Париж! Развратният Париж на Втората империя изчезна безследно. Столицата на Франция не беше вече сборище на британски лендлордове, на ирландски абсентеисти14, на бивши американски робовладелци и парвенюта, на бивши руски крепостници и влашки боляри15. Нямаше вече трупове в моргата, нямаше вече нощни грабежи и почти никакви кражби; за пръв път от февруарските дни на 1848 г. улиците на Париж станаха безопасни, и то без каквато и да е полиция.

Ние – казваше един член на Комуната – сега вече не чуваме нито за убийства, нито за кражби, нито за нападения върху отделни лица; сякаш полицията завлече със себе си във Версай всички свои консервативни приятели.

Кокотките последваха своите покровители – побягналите стълбове на семейството, на религията и преди всичко на собствеността. Вместо тях на преден план отново излязоха истинските парижанки – героични, благородни и самоотвержени като жените от античността16. Работейки, мислейки, борейки се, проливайки кръвта си, но сияейки с вдъхновеното съзнание за своята историческа инициатива, Париж почти забравяше людоедите пред своите врати, отдал се с ентусиазъм на изграждането на новото общество!
И лице срещу лице с този нов свят в Париж стоеше старият свят във Версай – това сборище на вампири от всички отживели времето си режими, легитимисти и орлеанисти, жадни да ръфат трупа на нацията, с опашка от допотопни републиканци, които с присъствието си в Националното събрание поддържаха бунта на робовладелците; те се надяваха, че ще опазят парламентарната си република вследствие суетността на стария шут, който я възглавяваше; те пародираха 1789 г., като свикваха своите призрачни събрания в Жо дьо Пом17. Това събрание, представител на всичко отживяло във Франция, продължаваше да живее призрачния си живот единствено с помощта на сабите на генералите на Луи Бонапарт. Париж – цял истина, Версай – цял лъжа, и глашатай на тази лъжа беше Тиер.

[…]

Бележки:

1 Препубликация по изданието: Карл Маркс, Гражданската война във Франция, в: Маркс/Енгелс, Избрани произведения, т. 3, София: Партиздат, 1984, сс. 304-321; както и в мнозинството от случаи при издаването на Маркс и Енгелс, преводач не е посочен; бел. ред.
2 (Фр.) – „Да живее Комуната!”; бел. ред., Б. М. [Редакторските бележки в тази извадка са на Бернард Мунтян, редактор на Избрани произведения в 10 тома на Маркс и Енгелс, по което издание е извадката, и на българския издател; бел. ред.]
3 Маркс цитира Journal Officiel de la République Française, бр. 80 от 21 март 1871 г.; бел. бълг. изд.
4 В немското издание от 1871 г. краят на тази фраза е малко изменен: „държавната власт все повече придобиваше характер на обществена власт за потискане на работническата класа, характер на машина за класово господство”; бел. ред., Б. М.
5 Императивни мандати, т.е. повелителни, изискващи безусловно подчинение, незабавно изпълнение; бел. ред., Б. М.
6 Инвеститура – в средните векове акт на предаване на земята на сеньора на неговия васал или назначаване на духовно лице на длъжност. За системата на инвеститурата е характерна пълна зависимост на лицата, стоящи на по-ниско стъпало на йерархичната стълба, от по-висшестоящите светски и църковни феодали; бел. бълг. изд.
7 Жирондисти – през време на френската буржоазна революция от края на XVIII в. партия на едрата търговско-индустриална буржоазия и на появилата се през годините на революцията земевладелска буржоазия; получила името си от департамента Жиронда, представляван в Законодателното събрание и конвента от много ръководители на тази партия. Журондистите били против якобинското правителство и поддържащите го революционни маси под знамето на защита на правата на департаментите на автономия и федериране; бел. бълг. изд.
8 Kladderadatsch – илюстровано сатирично седмично издание, излизало в Берлин от 1848 г. Punch – съкратено название на английското седмично хумористично списание с буржоазно-либерална насока Punch of the London Charivari; бел. бълг. изд.
9 В немските издания от 1871 и 1891 г. думата „постоянна” е изпусната; бел. ред., Б. М.
10 В немските издания от 1871 и 1891 г. думите „правителство на работническата класа” са курсивирани; бел. ред., Б. М.
11 (Фр.) – с декрет на народа; бел. ред., Б. М.
12 В немските издания от 1871 и 1891 г. следват думите: „на имотните класи”; бел. ред., Б. М.
13 В немските издания по-нататък следва: „(професор Хъксли)”; бел. ред., Б. М.
14 Абсентисти (от думата „absent” – „отсъстващ”) – едри земевладелци, които обикновено не живеели в своите имения; в случая става дума за лендлордовете, които живеели в Англия от доходите на ирландските си имения, управлявани от поземлени агенти или давани под аренда на спекуланти посредници, които пък от своя страна ги давали при заробващи условия в субаренда на дребни арендатори; бел. бълг. изд.
15 Боляри (рум. boerii) – класа на феодалите, която се създала през XII и XIV в. и включвала висши офицери и чиновници и едри земевладелци и съществувала до установяването в страната на народнодемократическия строй през 1945 г.; бел. бълг. изд.
16 Вж. бел. 6 в текста на Дебор, Котани и Ванейгем тук; бел. ред.
17 Зала за игра на топка, където през 1875 г. Националното събрание взело знаменитото си решение; бел. бълг. изд.

Текстът е от книгата „Автономизъм и марксизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s