Средиземноморска Куба

В стаята беше толкова задимено, че не се усещаше свеж въздух. Гостът, за пореден път дърпаше от цигарата „Gauloises“, истерично кашляйки. След това настъпи тишина. На улицата беше студено, а вътре въздухът беше застоял. Големите очила с дебели стъкла придаваха на госта вид на професор от старата школа. Изказванията, преплетени със специални термини, подкрепяха това впечатление. Тук са бяха събрали много хора, за да го слушат: млади и стари, членове на Италианската компартия и извънпарламентарни леви, дори някои християндемократи. И как не! Кой не е чувал за дружбата на този екстравагантен милионер с Фидел Кастро и Че Гевара? Всеки с желание го слушаше. Дори полицията беше тук.

Сардиния сега се намира в предреволюционна ситуация. За да се уверим в това, достатъчно е да погледнем наоколо. Какво мислите за бандитизма?

Много слушаха внимателно, други се усмихваха. Някои си водеха бележки: „Сардиния се намира в положение, сходно със страните от Третия свят, този регион е колония“. Повечето кимаха утвърдително. „Не можете да пропуснете тази възможност да бъдете свободни. Времето настъпи“. 1968 г. си отиваше. В Зимната градина на Каляри, където се състоеше срещата, нарастваше вълнението сред събралите се. Гостът сякаш го очакваше. „Защото днес Сардиния може да стане Средиземноморска Куба. Всички условия за това са налице.“

Джанджакомо Фелтринели абсолютно вярваше в това, което говореше. И въпреки мнението на мнозинството италиански леви, както и съветите на своя близък приятел Франческо Масала, той реши да съсредоточи в речта си тезата за това, че традиционният сардински бандитизъм е все още неразвит ембрион на политическата партизанска армия. Защото в Сардиния, под предлог за борба с престъпността, бушува истински колониален терор, безразборен и ендемичен, в резултат на който италианската държава, – толкова малко уважавана сред местните жители, – се превръща в съзнанието на сардинските маси в основен угнетител. А бандитите, фактически, са единствената сила, оказваща съпротива на този настъпващ агресор.

Джанджакомо Фелтринели

Джанджакомо Фелтринели

Съпротивата срещу полицейските репресии трябва да бъде отправна точка за сътрудничество между бандитите и италианските революционери. Но трябва незабавно да се разбере колко далеч са готови да отидат в процеса по прилагане на този революционен проект. Необходимо е също да се разбере колко осъзнат е техният протест срещу италианската държава. Затова Фелтринели трябваше да се срещне с ключова фигура на местния бандитизъм, Грациано „Грацианеду“ Месина.

В лично дело, заведено срещу Месина, той е описан като „бандит по призвание“: „човек с патологични престъпни наклонности“. И в действителност е така – Месина през целия си живот игнорира законите и обществените норми, демонстрирайки своите не най-добри морални черти. При това психически той е напълно нормален – с добро чувство за хумор и богато въображение.

Грациано Месина

Грациано Месина

За първи път попада в ръцете на властите на 12 или 13 години, когато е задържан с пистолет в джоба на сакото си. Заведен в карабинерска казарма, той бяга оттам, като предварително краде цигарите на един от служителите. Месец по-късно той отново ангажира полицията – този път причината е стрелба с револвер по лампите в неговия роден град Оргосоло. Пратен в местната тъмница, той отново бяга. По-късно майка му ще каже, че малко затворническа дисциплина няма да му навреди. Но самият Грациано не е съгласен с това. Той на харесва затворите и с голяма фантазия и изобретателност извършва бягства от затворите в Сполето, Порто-Адзуро, Нуоро и Сасари.

Идеята на Фелтринели е абсолютно ясна. Въпреки че тя често е обсъждана, никой и никога открито не говори с тези думи, казани в Каляри: за това, че Сардиния може да стане Средиземноморска Куба. Фелтринели очевидно не приканва никого да вземе оръжието, но абсолютно всички разбират неговото послание.

В действителност, Фелтринели не е единственият апологет на идеята за партизанска борба на острова и включването на бандити във въоръжената борба. Елисео Спига, който до 1966 г. оглавява икономическата комисия на регионалния комитет на ИКП в Сардиния и принадлежи към фракцията на т. нар. „неосардизъм“, пише в същата година, че „неотдавнашните атаки на бандитите, като отвличането на четирима души, са пряк резултат от тези репресии, които държавата сипе върху главите на населението на Нуоро… Истинската опасност се крие във факта, че именно държавата завърта вихъра на бандитизма, правейки грешка след грешка. Държавата усъвършенства в нашите планини ефективността на антипартизанските подразделения (…), които се бият с бандитите така, сякаш са опасни политически бунтовници“.

Идеята на Фелтринели, очарована от латиноамериканския опит на партизанска борба, е завладяваща. Борбата с бандитизма издателят разглежда не като грешка на държавата, а директно като „желание да се даде политическа оценка на сардинския бандитизъм“, заплашващ държавната власт на острова. Бандитизмът трябва да се изучи, за да се проследи възможно ли е да се промени неговото направление. В края на краищата, дали герилята не се ражда като отговор на държавните репресии? В този случай, традиционният сардински бандитизъм може да се преобразува в политическо движение за независимост и социализъм. Фелтринели е убеден, че бандитите-пастири в бъдеще могат да станат революционери.

„За да бъдем честни, – пише Фелтринели в своята брошура „Въстание срещу колонизацията“ от 1968 г., – ние трябва да признаем, че различието между сардинските бандити и хипотетическите партизани не е много съществено. Първо, защото и бандитите-пастири, и партизаните действат в слаборазвитите аграрни региони, колониални или полуколониални по своя характер, и самия техен произход има социално-икономически причини. Протестът срещу насилието и потисничеството, въпреки и различните пътища, води и двете към обща методология на действия извън рамките на установения ред.

Именно в средите на такива селски бандити най-често се среща трансформация, – под въздействието на външна политическа намеса, – на престъпници в партизани (както индивидуално, така и масово). Героят от Мексиканската революция Панчо Виля е може би най-известният, но не единственият пример от този род. Дори на Сардиния, както изглежда, има такива бандити-партизани, престъпници, не лишени от известно политическо самосъзнание и разбиране за политическа борба. Паскуале Тендеду, представящ своя манифест в списание „Нови аргументи“, е образец на тази тенденция“.

Подобна позиция е подкрепена от италианския документалист с леви възгледи Ансано Джанарели, поставящ знак за равенство между политическото потисничество и репресивния натиск срещу сардинската престъпност, особено засилващи се в края на 60-те години. „Аз не мисля, че някой възприема „сините барети“ в качеството на репресивен контингент на колониално правителство, – казва журналистът Анджело де Муртас, – въпреки че Джанарели мисли иначе, защото той направи филма „Сиера Маестра“, в който проследява именно тази хипотеза“.

Нуоро, 22.11.1968 г. „Господин генерал, ние, група карабинери от провинция Барбаджа, – пише корпусният генерал Луиджи Форленца до главнокомандващия карабинерите, който пристига в Сардиния на инспекция, – сме до голяма част сардинци, но някои имат континентален произход… във всеки случай, ние всички сме италианци… Господин генерал, у нас има ясно усещане, че правителството в Рим не разбира същността на злото, преследващо този нещастен остров от древни времена. Това е древно зло, погребано в архаичните социални структури на острова, и всяко усилие за неговото изкореняване предизвиква протест от обществото“.

Това е време, когато грандиозните военни окупации на селски територии, обосновани за борба с бандитизма, водят не само до закономерно недоволство обществените сектори, но и до това, че местната полиция в ниските нива застава на страната на населението.

Няколко месеца по-рано, – през март 1968 г., – се появява, вдъхновен от примера на испанската ЕТА, Сардинският национално-освободителен фронт (Fronte Nazionale de Liberazione de sa Sardigna), а в Баунеи местната националистически настроена интелигенция става инициатор на широк протест срещу проекта за Национален парк Дженардженту, който трябва да бъде разположен на мястото на традиционните овчарски пасища, „превръщайки този пастирски свят в увеселителен атракцион“. Накрая, Оргосоло и Пратобело да се превърнат чрез усилията на италианските власти в оживени курорти, нарушаващи патриархалния бит на местните жители. В този контекст всеобщото недоволство на сардинските бандити действително се възприема от народа положително. Знаменосец на тези традиционни криминални елементи става Грациано Месина, превръщайки се в очите на сардинците в един вид Робин Худ, всяко бягство на който се възприема с радост, а всяко престъпление се одобрява от обикновените хора.

„Месина е този, който бяга от затворите, хитро мами полицейските сили, проявява своята ловкост и не е изненадващо, че за Фелтринели той представлява някакъв интерес, – продължава де Муртас, – и желанието на издателя да се види със сардинския бандит сериозно обезпокоява италианските спецслужби. Министерството на вътрешните работи изпраща в Сардиния офицер от разузнаването, за да се свърже с Месина и да разбере каква е перспективата за превръщане на бандита в ръководител на партизанска борба, тъй като на това разчита Фелтринели. Месина разсейва всички съмнения, като отказва да се срещне с миланския издател. Но в замяна на това свое решение, той иска да получи „за спомен“ коженото яке на агента“.

„Доколкото знам, – казва Елисео Спига, съавтор на известната книга „Сардиния. Въстание срещу колонизацията“, – между Фелтринели и Месина не е имало никакви контакти. След това издателят разбира за сделката, сключена между полицая и сардинския бандит…“.

Провалянето на всички планове не развълнува прекалено Фелтринели, който, независимо от това, решава да организира публична конференция в Каляри.

В нощта преди дебатите Фелтринели отива при Франческо Масала, гимназиален учител и негов стар приятел, с когото се запознават през 1963 г. по време на първата туристическа обиколна на острова. Той слага пред другаря си няколко отпечатани статии, по повод които го интересува мнението на неговия сардински приятел.

„Той каза, – спомня си Масала, – че идва за организирането на дискусионни лекции за местните извънпарламентарни леви. Прочетох тезите му и изразих пълно отрицание, като се опитах да го разубедя от намерението му да ги представи публично. Той грешеше, квалифицирайки ситуацията в Сардиния като предреволюционна. Той грешеше, виждайки в традиционните пастири потенциални партизани. Казах на Фелтринели, че Сардиния наистина иска да се освободи, но използвайки свои инструменти, без привличането на тероризъм или други методи, вдъхновени отвън. В крайна сметка, казах му, че той, като милански капиталист, трябва да разглежда толкова драгите му сардински бандити не като партизани, а като неокапиталисти. Тоест, като експроприатори, чиято основна цел е натрупването на капитал чрез незаконни методи“.

И въпреки факта, че народът действително активно съчувства на сардинските бандити, показвайки солидарност с тях, която обърква революционния романтик Фелтринели, самите тези бандити не са в състояние да подкрепят истинска народна борба за земя, социална справедливост и национална свобода. И няма смисъл да говорим, че тези хора могат да оглавяват сардинската борба. Защото, за разлика от „класическите“ партизани, поставящи колективизма преди всичко, програмата на действия на бандитите се свежда до индивидуално оцеляване. Бандитизмът прилича на гериля само в крайни случаи, но не повече. Именно с такова разочароващо заключение, – ясен отказ от тезите на Фелтринели, – приключва главата „Бандитизъм и гериля“ във вече упомената книга „Сардиния. Въстание срещу колонизацията“. Подобна позиция можем да срещнем в почти всички издания на извънпарламентарната сардинска левица по това време.

Въпреки това, не всички са на това мнение. След около една година след конференцията на Фелтринели в Зимната градина на Каляри, в Тренто възниква странна младежка група, организирайки цяла серия от мини-семинари, напълно съответстващи на провежданата от миланския издател линия на тъждественост между бандитите и партизаните. „Група Сардиния“, както се именува, официално не е нищо повече от „колектив за самообразование“.

„Доколкото си спомням, – казва един от участниците в групата Салваторе Кубуде, в това време студент в социологическия факултет, – създаваше се впечатление, че някой отвън се опитва да насажда в Сардиния чужда на нея концепции за борба. Въпреки това, всички усилия в това направление се провалят, а през есента на 1970 г. групата прекратява своето съществуване“.

В този момент на острова, последвано от континентална Италия, започва ръст на така наречената „нова левица“. В Сасари и Каляри се появяват първите операисти, в рамките на острова се развиват конкуриращи с операизма марксистко-ленински групи, но нито едните, нито другите, въпреки възхищението от Кубинската революция и примерите на въоръжена борба в страните от Третия свят, по никакъв начин не се връщат към тезите на Фелтринели.

По-късно, в края на 1970-те години, – отново под влиянието на събития, които се случват на континента, – в Сардиния възникват и първите въоръжени групи… В техните теоретични конструкции няма място за никакви интерпретации на идеите на миланския издател. В действителност, теорията на Фелтринели за колониалното потисничество, за възможността от въвличане на сардинските бандити във въоръжена политическа борба, е забравена, оставайки само авантюристичен проект на революционния милански романтик.

По материали от книгата „Sardegna. Storie di terrorismo. Giovanni Maria Bellu – Roberto Paracchini„.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s