Nuclei Armati Proletari

Една от първите повече или по-малко големи „сражаващи се организации“, възникващи в Италия в периода на „годините на оловото“, е „Въоръжени пролетарски клетки“, действащи от 1974 г. до 1977 г. За разлика от много други въоръжени групировки, NAP имат много оригинални характеристики, същността на които е, че основният контингент на организацията са маргинали. По-конкретно, политизирани с примитивна комунистическа демагогия дребни престъпници, които не влизат в мафиотски кланове и затворнически банди. Също като тези, които са наречени „лумпен пролетариат“ в марксистката литература. Именно тези елементи, намиращи се на самия ръб на обществото, крадци и просяци, надделяват в организацията, избутвайки немногобройните студенти и младите работници.

Произходът на тази група може да се търси през 1969 г., когато Италия е разтърсена от серия затворнически бунтове и безредици, засилващи се през 1973-74 г. Именно тогава започва сближаването на младите марксисти със „социално близките“ елементи от престъпния свят въз основа на протест срещу буржоазните права. Дейността в престъпна среда получава нов стимул с популяризирането в Италия на текстовете на Франц Фанон, – теоретик на насилственото освобождение на колониите, възпяващ „спонтанната“ революционност на обществените низини, – и аналитичните материали, посветени на дейността на американските „Черни пантери“, под крилото на които възниква сега добре известната затворническа групировка „Black Guerrilla Family“.

Затворът, като най-висш институт на „репресивната власт“ на капиталистическите монополи, потискащ нисшите класи, според някои италиански революционери, може да стане „комунистическа школа“, преобразуваща спонтанното и индивидуално недоволство на хората, хвърлени отстрани на „буржоазния свят“, в съзнателно масово въстание срещу експлоататорската система. По този начин, арестантът, жертва на капиталистическото общество, се превръща в основен елемент на революционния процес.

Следвайки тази теория, сред извънпарламентарната левица започва да се развива „затворническата“ тема. Особено трябва да се спомене тук една от най-големите марксистки организации в Италия „Борбата продължава“ (Lotta Continua), която през 1970 г. формира специален комитет за работа със затворници, както и води в своето списание редовната рубрика „Нещастниците на земята“ (взимайки названието от едноименния труд на Фанон).

Именно „Борбата продължава“ става трамплин за организацията NAP: през 1974 г. няколко неаполитански дисиденти от LC, осъзнавайки неизбежното приемане на насилието в борбата срещу буржоазията, формират малочисленото „историческо ядро“ на NAP. Втора клетка на организацията е създадена по-късно във Флоренция въз основа на една от първите общности на политизирани затворници, „Колектив Джордж Джексън“, именуван в чест на американски марксист, член на „Черните пантери“ и един от създателите на „Черното партизанско семейство“. Впоследствие още две клетки се образуват в Рим и Болоня, въпреки че тук основният контингент бойци са неаполитанци, напуснали града в интерес на безопасността им.

Анонимните похищения на неаполитанските бизнесмени Антонио Гарджуло (25 юли) и Джузепе Моча (18 декември) са първите най-големи акции на NAP през 1974 г., насочени към самофинансиране на по-нататъшната дейност: купуване на оръжия и взривни вещества, организиране на материално-техническа база и конспиративни квартири, оказване на финансова помощ на „професионалните“ революционери.

До края на 1974 г. NAP „официално“ оформят организационната структура. Изхождайки от самото име, може да се разбере, че групировката теоретично трябва да представлява мрежа от автономни въоръжени клетки, имащи независимост в действията, изпълнявани в съответствие с общата генерална линия. Именно такава схема утвърждават издадените от организацията програми и прокламации. В действителност, NAP не успява да следват дори своите собствени ориентири, тъй като при отсъствието на централизация, старшо стратегическо ръководство и ясна програма, автономията на всяка клетка се увеличава от ден на ден, не само от оперативна гледна точка, но и от идеологическа, което довежда до объркване, разделение на силите и, в крайна сметка, разпадане на организацията.

Поради факта, че NAP обединяват два различни социални компонента (студенти/млади работници и лумпен пролетарии/престъпници), всеки от който подозрително се отнася към възхода на другия, в рамките на „Въоръжени пролетарски клетки“ въобще не съществува никаква йерархия. Няма нито „лидери“, нито каквито и да било ръководители, а всички решения, касаещи оперативната и политическа ориентация на акциите, се решават колективно, с обикновено мнозинство. Така се игнорира и разделението на труда: всеки от членовете на NAP трябва да вземе участие във всички видове дейност на организацията.

След първите малко известни нападения срещу представителства на най-омразните буржоазни партии (преди всичко, Италианското социално движение – Национална десница и Християндемократичната партия), NAP се фокусират върху нападения срещу представители на репресивния апарат на държавата и, преди всичко, срещу наказателните институции.

„Политическият“ дебют на NAP, достатъчно зрелищен, се състои на 1 октомври 1974 г., когато пред затворите Поджиореале (Неапол) и Сан Виторе (Милано) са сложени високоговорители, предаващи навсякъде в околността програмните тези на организацията. След края на излъчването предавателите трябва да се взривят: в Неапол всичко минава по план, докато в Милано се случва засечка – магнетофонът се чупи, при което прозвучава само един взрив. На следващия ден аналогично взривно устройство е поставено пред стените на затвор Ребибия в Рим. В звуковото съобщение революционерите се обръщат към „хвърлените зад решетките пролетарии“, убеждавайки ги да инициират класова война между стените на затвора, а също провъзгласяват и създаването на „Въоръжени пролетарски клетки“, възникващи, за да помагат и поддържат борбата на затворниците срещу „лагера на буржоазната държава и нейното правосъдие“.

В заключение революционерите уточняват, че основата на NAP се състои от точно такива „бивши арестанти, които, намирайки се зад решетките, са продължавали да се борят“. Основната цел на борбата на NAP е обявяване на „всеобщо въстание в затворите и развитие на въоръжена борба за свобода“, защото „нямаме друг избор: или да въстанем и да се борим, или бавно да умираме в затворите, гетата, психиатриите, където ни хвърля буржоазното общество“.

Опората на социалното „дъно“ характеризира цялата кратка, но доста интересна история на NAP: склонността на лумпен-елементите към насилие, в съчетание с изключително ниската политизираност води до факта, че „Въоръжените пролетарски клетки“ се превръщат в организация, която, предвид нейната малобройност, е отговорна за значителен брой смъртни случай. Всъщност, историята на NAP – това е една история за самоубийствено саморазрушение, за трагична небрежност в практиката на въоръжена борба, съчетана с песимистични възгледи за човешкия живот, за отчаяно въстание срещу обществото, с пълно осъзнаване на невъзможността за неговата промяна.

Това саморазрушение започва практически веднага след „официалната“ дебютна акция.

На 29 октомври 1974 г. на площад Леон Батиста във Флоренция полицейски патрул прихваща команда на NAP, извършваща грабеж на местна финансова агенция. Във въоръжения сблъсък умират 25-годишния Лука Мантини и 20-годишния Джузепе Ромео, неаполитански политизиран престъпник, който се премества в Тоскана. Ранени и заловени са Паскал Абатанджело и Пиетро София; петият участник в грабежа успява да избяга. Лука Мантини, местен активист на „Lotta Continua“, през 1972 г. заради участие в безредици, развихрили се във Флоренция в отговор на участието на фашисти от MSI в общинските избори, попада зад решетките. Именно той, установявайки връзки с криминални елементи, създава „Колектив Джексън“, който се занимава с пропаганда на класова борба сред затворниците. Неговата сестра, също участваща в дейността на NAP, умира в Рим няколко месеца по-късно.

Лука Мантини

Лука Мантини

Джузепе Ромео

Джузепе Ромео

На 11 март 1975 г. в Неапол боецът на NAP Джузепе Виталиано Принчипе умира в резултат на случайна детонация на самоделна бомба; неговият приятел Алфредо Папале получава тежки рани. Този трагичен епизод води до факта, че полицията идентифицира една от най-важните материално-технически бази на организацията в Неапол. Аналогична история се случва с Джовани Тарас, млад работник, който случайно умира от собствена бомба два месеца по-късно (30 май) в неаполитанското предградие Аверса.

Като цяло използването на взривни вещества коренно различава NAP от „Червените бригади“, започващи въоръжена борба по същото време. BR, натрупали значителни материални и човешки ресурси в хода на подготвителния период и фазата на „въоръжената пропаганда“ (1971-74 г.), преминавайки към стратегията на „удар в самото сърце на държавата“, са много селективни при избора на жертви за своите атаки и, за разлика от NAP, не използват методи (по-специално – терористични актове с използването на взривни вещества), способни да доведат до смърт невинни хора.

За разлика от „Червените бригади“, с тяхната отличителна и разработена политико-идеологическа култура, NAP използват много опростени, сведени до войнствени лозунги доктрини, достъпни за разбиране от най-необразованите слоеве на населението. Те имат и принципни програмни различия: ако NAP призовават към пълно унищожение на наказателната система, то BR след завземането на властта планират само да реформират репресивния апарат, за да работи в полза на пролетарската революция.

Най-известният период на NAP в целия период на борба на организацията е отвличането на магистрата Джузепе ди Дженаро, член на Главното управление на института по изправления и наказания към Министерството на правосъдието в Италия. Операцията е осъществена в Рим на 6 май 1975 г., около година след гръмкото похищение на съдията Марио Соси в Генуа, извършено от „Червените бригади“ в качеството на дебютна акция на фазата на „война срещу държавата“. Управлението на операцията е разпределено между трима затворници от римския затвор Витербо: двамата основатели на NAP Пиетро София и Джорджо Паницари и политизираният крадец Мартино Цикитела. Същото трио, недоволно от информационния шум около акцията, на 9 май взима за заложници няколко затворнически охранители, опитвайки се да привлече вниманието на обществеността към операцията на NAP. Тази безумна история приключва на 11 май, когато представителите на „Клетките“ получават възможността да разпространят по радиото в други затвори свое звуково обръщение, след което магистратът е пуснат на свобода.

На 8 юли 1975 г. в непосредствена близост до своето жилище е убита от карабинерите Анна Мария Мантини, един от основателите на римското „Въоръжено ядро 29 октомври“ (датата на смъртта на двама другари от NAP във Флоренция), осъществяващо похищението на ди Дженаро. Столичната клетка не остава със скръстени ръце и на 9 февруари 1976 г. извършва нападение срещу един от участниците в ареста на Мантини, бригадир Антонио Туцолино, който след получените рани остава парализиран за цял живот. На 5 март през същата година в резултат на покушение е тежко ранен още един служител на закона – магистрат Паолино дел Ано, обвинен в прикриване на самоличността на истинските убийци на Мантини.

Анна Мария Мантини

Анна Мария Мантини

Периода 1975-76 г. е белязан от засилване на акциите на NAP, насочени срещу представители на Министерството на правосъдието и репресивните органи в Италия като цяло. Сред най-известните акции от този период може да се види покушението на затворническия охранител Козимо Вернича в Милано на 7 октомври 1975 г. и раняването на съветника от Касационния съд Пиетро Маргарити на 28 януари 1976 г. в Рим.

Паралелно е инициирана „кампания“ на борба в рамките на затворите, в чието развитие NAP си сътрудничат със „Затворническия фронт“ на „Червените бригади“. Заедно с BR „Клетките“ осъществяват национална нощна акция на 2 март 1976 г., когато едновременно в няколко града (Флоренция, Генуа, Милано, Неапол, Пиза, Рим, Торино) боеви групи на NAP и BR извършват серия от нападения срещу военни казарми, полицейски участъци и постове на карабинерите. На следващия ден е пуснато съвместно комюнике на двете организации под названието „За единство на герилята“.

Този един вид стратегически съюз между двете въоръжени формации е сключен, защото, въпреки различната практика и политически възгледи, „никакви съществени стратегически различия“ между NAP и BR „не съществуват“. Затова „съвместните действия и укрепването на практическото единство на действие в рамките на сражаващ се фронт“ в бъдеще трябва да доведат до обединение на цялото революционно движение.

Това, разбира се, не се случва, въпреки че 20 дни по-късно „Червените бригади“ и „Въоръжените пролетарски клетки“ изпълняват още една съвместна акция, нахлувайки в централата на Районната инспекция по изправления и наказания. Оперативният съюз остава само изолиран епизод от италианската гериля, въпреки че „Червените бригади“ печелят накрая – след разгрома на NAP, голяма част от материалните ресурси на организацията преминава към бригадистите, като към BR се присъединяват и някои останали на свобода бойци на „Клетките“.

В залеза на своята история основна цел на NAP е освобождаването на арестувани бойци посредством организиране на бягства, подготвени както отвън, така и вътре в затворите. Организацията като цяло се справя с поставените задачи: на 20 август 1976 г. от затвора в град Лече бягат Мартино Цикитела, Джузепе София и няколко други затворници, сред които се оказва и бандита Гаетано Месина, а на 22 януари 1977 г. от неаполитанския женски затвор Поцуоли с помощта на политизирания престъпник Антонио Ло Мушо бягат Франка Салерно и Мария Пия Вианале. Практически всички бегълци са върнати в затвора, с изключение на Гаетано Месина и Мартино Цикитела. Последният умира на 14 декември 1976 г. по време на засада, устроена от NAP срещу помощник-началника на антитерористичния комитет в провинция Лацио Алфонсо Ноче: в хода на престрелка, в която е убит агент от полицейския ескорт, Цикитела случайно е прострелян от свой другар.

Всички тези събития съвпадат със започването в Неапол на първия процес срещу „Въоръжените пролетарски клетки“. Както и в случая с първия Торински процес по делото на „Червените бригади“, работата на неаполитанския съд е изключително затруднена, както заради юридическите трикове на самите партизани, стремящи се или да нарушат, или да удължат изслушванията, така и заради традиционните в Южна Италия трудности при формирането на жури. Въпреки това, на 15 февруари 1977 г. съдът произнася своето решение: от 26 обвинени 23 са признати за виновни.

Фактически, NAP прекратява своето съществуване, въпреки че гръмкият финал все още предстои.

На 22 март 1977 г. в Рим полицейският агент Клаудио Грациози разпознава в една от пътничките в обществения автобус търсената Мария Пия Вианале. Давайки указания на шофьора да кара към най-близкия полицейски участък, карабинерът се опитва да задържи жената, но един от съпровождащите я другари, – вероятно, Ло Мушо, – без повече шум с изстрел от упор убива Грациози. След това двамата бягат, убивайки по пътя си още един човек – охраната на зоопарка Анджело Черай, който има неблагоразумието да гони престъпниците.

Мария Пия Вианале

Мария Пия Вианале

На 1 юли в столицата полицейски патрул отново идентифицира в близост до базиликата Сан Пиетро ин Винколи Вианале и двама нейни другари. В започнатата престрелка Ло Мушо е убит, а Вианале и Франка Салерно са арестувани.

Убитият Ломушо

Убитият Ло Мушо

Опитът на NAP, въпреки кратката история на организацията, не остава незабелязан за революционната италианска левица. Тезисите за спонтанната революционност на криминалните елементи, работата сред лумпен-пролетариата и декласираните социални низини – всичко това отново ще бъде прието и поставено в центъра на вниманието от така наречената „Партизанска партия“ на Джовани Сенцани, една от фракциите на „Червените бригади“, обособявайки се в резултат на вътрешни дебати в началото на 80-те години. Отхвърляйки традиционната марксистка концепция за централната роля на пролетариата, „Затворническият фронт“ – неаполитанската колона на Сенцани, планирайки да разшири „градската война“ също и в слабо развития юг на страната, определя в качеството на нов революционен субект „маргиналния пролетариат“ (т.е. безработни, лумпени и участници в дребни улични банди, не свързани с мафията), обилно присъстващ в до известна степен големите южни градски центрове на Италия.

„Napoli trema. Camorra e Br a Napoli“. Mariafrancesca Ricciardulli

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s