Защо не бяхме в уродливата антифашистка Италианска комунистическа партия (Онорато Дамен)

Друга, както винаги актуална, статия на Онорато Дамен, известен италиански ляв комунист, стар противник на фашизма, в която се разказва подробно за фашизма и антифашизма, като елементи на политическия живот, които поляризират обществото с цел манипулация и отклоняването му от класовата борба.

компартия италия

Da Battaglia comunista брой 10 — май 1973 г.

Връщаме се към историческия климат, който печално преживяхме, и в който политическата борба беше доведена до стълкновения между фашизма и антифашизма, съсредоточаващ партиите и съответстващите маси в два, бих казал, противоположни фронта.

Тогава, от двадесетте години, само Италианската левица отбелязваше заблудата и лъжата на идеологическите и политически цели, които се прикриваха зад комбинацията „фашизъм-антифашизъм“. Много посочиха единственото вярно стратегическо решение – отстоявайки класова позиция, да се продължи работническата борба както в първата империалистична война.

Опитът от последните десетилетия нагледно показа как фашизма и антифашизма не са нищо повече от два социални и политически израстъка на капитализма, излизащи от капиталистическата историческа матрица, в която и за която и двете работят, въпреки че едното е в регресивен смисъл отдясно, а другото в прогресивен смисъл отляво. Регресивност и прогресивност – две съставки, полезни и необходими за благоразумната политика по запазване на системата, което беше доказано в най-трудните за нея моменти.

Някои исторически факти го подчертават. В стратегията на империалистичната Втора световна война капитализма в глобалното единство на своите класови интереси беше в състояние да прегради пътя за всякакво революционно решение, тъй като неговата тактическа схема се фокусираше върху поляризацията на масите към два полюса на политическия спектър – фашизъм и антифашизъм. Поради тази причина с разгрома на нацизма в Германия и фашизма в Италия, капитализмът успя да възстанови тъканите на икономиката и традиционните органи на властта, защото диктатурата, залагаща на военната машина, беше принудена да се сгуши в парламентарната демокрация, тоест прехода на властта от фашисти към антифашисти не излезе от рамките на системата, а остана вътре в нея.

Както се вижда, става дума за два момента на формална диалектика в служба на властта, и в никакъв случай за фундаментални противоречия, присъщи на революционната диалектика.

Да припомним, че въпреки нашите сериозни и неизлечими вътрешни раздори, борбата с фашизма под ръководството на комунистите от всички течения, вкарани в затвори и концентрационни лагери, означаваше за всички борба до край срещу всички видове капитализъм, и тази стратегическа задача още не беше заразена от проказата за „прогресивна демокрация“, която след това започна да бъде вдъхновявана от Москва.

Това ще бъде основната задача на напълно водения от „джолитизма“ Толиати –  от момента на пристигането си в Салерно беше цел да впрегне PCI в Ливорно, за да го направи основа на републиканското правителство. Случи се радикален идеологически и политически прелом, който принуди старите кадри да напуснат. Разочаровани, те отидоха в нова партия, а попълването с млади кадри дойде от разпускането на фашистките и други най-различни идеологически течения, с повече или по-малко либертарни, но обективно дребнобуржоазни оттенъци.

Направлението на идеологията неизбежно се отклони от революционно към конформистко, като може би това беше по-малко осезаемо, но не по-малко сериозно разгърна силите, които промениха характера на партията, членовете на работническата партия като цяло останаха безразлични към класовите въпроси. Толиати, да признаем заслугите му, завърши работата, която влезе в историята като повратна точка на „революцията“ срещу системата… за нейното укрепване.

Тази линия на развитие, „новият курс“ на партията на Толиати, който откри демократичните парламентарни сили, стана възможен благодарение на победата, най-вече на американските войски. Социалната и политическа база ще играе своята роля в направлението и в ръководенето, особено, от средната класа, призвана сега да продължи политическите демократични институции, които се усещаха в недрата на корпоративната държава от фашисткия период.

Масата резерви, породена от научно-техническата революция и неокапитализма в продължение на много години, произвеждана и прекомерно разширявана, създаде обективни и субективни условия на социално-икономическата реалност в огромен мащаб, докато политическото изразяване стана второстепенно.

Такива социални категории, намиращи се между капитализма и пролетариата, постоянно разкъсвани между тези два противоположни полюса и, следователно, неустойчиви и нетърпеливи, са лишени от собствена икономическа основа, посветили себе си на дейност с предимно паразитна природа и, следователно, склонни към предлагане на своите услуги за най-безразсъдни инициативи, било то под сянката на мита за насилие, както през двадесетте години на фашизма, било то под сянката на мита за силата на цифрите и гласовете на избирателите за спечелване на демократично изборно мнозинство в парламента и правителството, което е предела на стремежите на партиите на Амендола1 и Берлингуер2. Организираният подкуп на тези социални сили е днес максимална и непосредствена цел за всички партии от така наречената конституционна дъга3 и също за извънпарламентарните групи.

И няма съмнение, че изгода в тази ситуация преди всичко извлича партията на picista4, че повече от всяка друга допринася за формирането на средна, политически нестабилна и безформена класа. Партията, която повече от всички маневрираше с фиктивна политика и епидермална парламентарна опозиция, винаги е печелила подкрепата на масите като цяло, и особено благодарение на умело използваното сплашване с фашистите, за да смести накуп стари и нови сили в единен антифашистки фронт. Това е изгодно, най-малко, за да легитимира правото си на дял от властта. Говорейки за този политически, напълно чужд на марксизма, смисъл, е видно, че той заема, без никакво съмнение, противоположната страна на класовите барикади. Това, че на линията на революционната борба Италианската левица остана сама или почти сама свидетелства нейната приемственост и съответствие с марксизма, а също и че нейната борба с фашизма е не тактическа защита на демокрацията и печелене на гласове на изборите (да е била партията в конституционната дъга?), а удар, насочен директно в сърцето на капитализма, който създаде фашизма.

Онорато Дамен

1. Антифашист – комунист, приел републиканския либерализъм

2. Секретар на PCI

3. Изразът „конституционна дъга“ е измислен и се използва широко в политическите дебати през шестдесетте и седемдесетте за обозначаване на партиите, изиграващи основна роля в разработването и приемането на италианската конституция през 1948 г. В нея влизат: Християндемократическата партия, Италианската комунистическа партия, Италианската социалистическа партия, Италианската социалдемократическа партия, Италианската либерална партия и Италианската републиканска партия. Тя е наследник на създадения през 1943 г., по инициатива на компартията, Комитет за национално освобождение и излязлото от него правителство, създадено след свалянето на фашизма.

4. Жаргонно название на членовете на PCI

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s