Държавата на д’Анунцио: опит за аристократичен анархизъм на републиканска почва

Представяме на вниманието на нашите читатели статия за Република Фиуме и нейния идеен вдъхновител – поетът Габриеле д’Анунцио. Този материал ще ни помогне да разширим своите знания за европейската мисъл през изминалото столетие. Фиуме е безумен коктейл от анархизъм, национализъм, синдикализъм, социализъм, република и монархия. Но най-напред е авантюрата – пиратството, поетизацията на живота, маршовете и римските поздрави, карнавалите и военните маневри, възпоменанието на античността в духа на Ницше.

Държавата на д’Анунцио: опит за аристократичен анархизъм на републиканска почва

Европейските интелектуалци от началото на XX век мечтаят за възраждане на републиканските традиции на героичната древност въз основа на политическите институции на модерната епоха. Много писатели, художници, опозиционни политици във Франция, Германия, Италия и Русия идеализират древногръцкото и древноримското политическо устройство по ницшеански начин. Например, поетичният символизъм на Вячеслав Иванов е пронизан от духа на дионисийството и е свързан с култа към свръхчовека, при което този култ към него не е само абстрактен, но и политически конкретен, като модел за прилагане в живота. Републиканският мит беше и си остава и днес привлекателен благодарение на съчетанието в него на такива елементи, които, по принцип, заедно не се намират. Това е идеал за аристократична доблест, признаване на висшите ценности на общата кауза, здрав анархизъм на сплотен колектив, не нуждаещ се от външна по отношение на него властна инстанция.

След Първата световна война възниква възможност за въплъщаване на тези интелектуални мечти в европейската политика. В общественото мнение се образува смислова празнина: левите все още не са достатъчно силни, а реакционните, държавни сили се оказват отслабени от войната. Нито едните, нито другите не успяват да предотвратят катастрофата. Вината за избухването на войната лежи в цялата политическа система. Затова републиканците, нямащи до този момент нито представителство във властта, нито влияние в печата, лесно могат да използват риториката на политическото обновление, у тях се появява исторически шанс.

Италианският писател от аристократичен произход Габриеле д’Анунцио става олицетворение и на философските, и на поетичните, и на политическите стремежи на десните интелектуалци. Неговите романи, стихове и пиеси са известни в цяла Европа. В тях той възпява епикурейството, триумфа на волевия Аз и извратения еротизъм. Веднага трябва да се каже, че политическите възгледи на д’Анунцио нямат нищо общо със здравия разум и абстрактните републикански идеали не му съответстват. Той е авантюрист, който е носен от течението на историята. Той моментално възприема нови идеи и сам става въплъщение на тях. Но, не имайки ясна политическа програма, д’Анунцио е жаден за промяна. В своите книги и публични изяви призовава за преустройство на социалния ред. Неговото idée fixe е възраждане на културата на древногръцкия полис; д’Анунцио смята, че с пресъздаването на древните ритуали ще бъде възможно да се възстановят и съответстващите им социални институции, по-справедливи от днешните. Той дори въвежда в речника на своите армейски сътрудници насърчителният боен вик на гръцките войни eja eja alalà! (нещо като руското „Ура!“). В стихийната емоционалност и страстта на колективното единство той вижда същността на атинската демокрация.

Габриеле д’Анунцио

Габриеле д’Анунцио

В политическия живот на Италия в края на XIX век тон дават две партии – либерално-прогресистката „Левица“ (Sinistra) и консервативната „Десница“ (Destra). „Левица“ и „Десница“ – това са исторически названия на партии, не съответстващи на политическата принадлежност към съвременните „ляво“ и „дясно“. Идеологическите различия между тях фактически са избледнели, и заедно образуват един вид проправителствено мнозинство. Освен тях, в парламента са представени и: радикално-социалистическата „Крайнолява партия“ (Estrema Sinistra), социално-либералната „Републиканска партия“ (Partito Repubblicano Italiano) и „Социалистическата партия“ (Partito Socialista Italiano). На парламентарните избори през 1897 г. три партии с либерално направление заедно получават 451 от 508 места, а две социалистически партии – 57 места.

През 1897 г. д’Анунцио е избран в парламента на Италия като кандидат от консерваторите. Той привлича избирателите с обещания за социални промени в името на триумфа на античните идеали и обявява себе си за депутат на красотата (deputato della bellezza). В своите речи, апелирайки за мнозинство, д’Анунцио, парадоксално, критикува правото на това демократично мнозинство да определя политиката на страната. Той смята за недопустимо изграждането на държава върху принципите на избирателно равенство, считайки, че привилегированото съсловие трябва да направлява развитието на обществото и че само в рамките на създадените от аристократите политически форми е възможна свободата на действие на масите. През 1900 г. поетът изведнъж променя политическата си ориентация от консервативна на социалистическа. На заседание на парламента той демонстративно напуска едната половина от залата, където е разположена фракцията на консерваторите, и отива в социалистическия лагер. Той обяснява действията си с желанието да се присъедини към единствената обществена сила, която представя живота и новостта, противопоставяйки се на утилитарния буржоазен схематизъм на управляващата партия. Тепърва д’Анунцио използва риториката на крайнодесните, от която той не се отказва, за да подкрепи левите идеи. Неговата политическа позиция – синтез от естетически снобизъм, искрен национализъм и повърхностна, но емоционално наситена социалистическа риторика. Д’Анунцио носи националистически мит, целите на социалистите не го вдъхновяват, но от тях учи популизма и изкуството да се мобилизират масите. В същата 1900 г. д’Анунцио напуска парламента, но не се отказва от политическата дейност.

От началото на Първата световна война политикът най-накрая намира начин за показ на своята жажда за героична саможертва. Яростен милитарист, той агитира за влизане на Италия във войната на страната на Антантата. Войната, от негова гледна точка, може да стане инструмент за национално възраждане, тя дава на Италия исторически шанс да се превърне в империя. През 1915 г. на възраст 52 години отива доброволец на фронта в качеството си на военен пилот, като става един от най-бойните пилоти от италианската армия, приемайки командването на ескадрила. В битка губи едното си око. През 1918 г. д’Анунцио получава званието майор.

В рамките на година след приключването на войната социалните вълнения в Италия нарастват, но не се намира политически значим изход. Или по-скоро, ексцесиите са много, но знакови, символични за бъдещата история на Европа събития не се случват. Въодушевлението на Рисорджименто, в XIX век намиращо изход в твърдата политическа работа по обединяване на италианските земи, но не до край-изчерпано, в началото на XX век постепенно се превъплъщава в абстрактна идеология за външна експанзия. Ситуацията се променя, когато по време на следвоенното регулиране на границите става въпрос за принадлежността на град Фиуме, който по-рано е бил в състава на Австро-Унгарската империя; международната общност е склонна да предаде Фиуме не на претендиращата за него Италия, а на Кралството на сърбите, хърватите и словенците.

В очите на италианските „патриоти“ градът става символ не само на поражението на италианското правителство, но и на отслабената позиция на италианската култура, пряко наследяваща античната култура. Д’Анунцио намира заложби у себе си на предводител на анархистко крило, когато на 12 септември 1919 г. начело с група военни, изменящи клетвата си, навлиза на територията на Фиуме и, сломявайки вялата съпротива на англо-американо-френските окупационни войски, провъзгласява там италианска власт. Разбира се, италианското правителство не подкрепя авантюрата. На 8 септември 1920 г. д’Анунцио в революционен стил обявява създаването върху територията на града на Италианско регентство Карнаро, влизащо в историята под името „Република Фиуме“. Новата държава не трае дълго (от 12 септември 1919 г. до 30 декември 1920 г.): републиката попада под натиска на италианската армия година по-късно. В началото на своето възникване се наблюдават политически доказателства за действителността на републиканските идеи.

Освобождението на Фиуме приветстват и европейски леви (преди всичко, художници-абсурдисти), и футуристите от кръга на Ф. Маринети, и Б. Мусолини, издигащ лозунга „Фиуме или смърт!“. В Русия по-остро от всички характеризира събитията Маяковски:

Фазан красив, ум ни унция
Фиуме пиян превзе д’Анунцио

Съществува апокрифно свидетелство на един от италианските интернационалисти, че Ленин нарича д’Анунцио единственият революционер в Италия. Въпреки това, на практика там има много революционери. В близкото обкръжение на поета-вожд се намират италианския синдикалист Алсесте де Амбрис (Alceste de Ambris), интернационалистът Леон Кохницки (Leone Kochnitzky), полубезумния военен пилот Гуидо Келер (Guido Keller), радикалния анархист Марио Карли (Mario Carli), като също във Фиуме идва Филипо Маринети (Filippo Marinetti), който по-късно, от всички останали все още в италианския интелектуален елит, еволюира на страната на фашисткия мироглед, надминавайки в него и самия Мусолини.

Гуидо Келер

Гуидо Келер

В действителност, д’Анунцио е човек на класическата култура, прикрит монархист, неговите вкусове по отношение на водещите художници по това време са архаични, той е по-скоро волунтарист, отколкото теоретик на новото. В същото време в първите дни на преврата той се намира в обкръжение на радикали, които представляват различни политически позиции. Л. Кохницки (назначен за министър на външните работи на Република Фиуме) и М. Карли искат да направят от града-държава форпост на бъдещата световна революция, Алсесте де Амбрис (назначен за ръководител на правителството на Република Фиуме) развива идеите на трейдюнионизма, а Маринети представлява кръга на ултрадясната аристокрация. Никой от тях не получава своето. Уникално несъвместими политически деятели, изкуствено обединени от волята на поета-демиург, неутрализират репресивните си амбиции един друг, и благодарение на това във Фиуме възниква плодотворен микрокосмос на свобода, водена изпод натиска на идеологиите. Свободата на политическа дискусия се съчетава с диктатурата на вожда, оргаистичните празненства – с непрекъснати военни маневри и всичко това – на фона на поетизацията на ежедневието, приемаща гротескни форми.

fiume_legionaires

д’Анунцио в обкръжението на легионери

Правейки паралели с реалностите на съветската диктатура, лесно можем да видим поразителната разлика: новият съветски човек от първите дни на Октомврийската революция е под гнета на новите социални стандарти – новият човек във Фиуме, обратно, се разкрепостява до изпадане в естествено състояние в духа на Русо. И тук няма риторическо преувеличение; свидетелствата на гостите на Фиуме (сред тях са изобретателя на радиото Маркони, диригента Тосканини, семейството на херцог Аостски) са еднозначни: политическата, общосоциалната и сексуалната свобода достигат почти антропологични граници на възможното. Естетиката на абсурда и гротеската стават отправна точка за поведението на всички. Героят от войната Гуидо Келер, който се обръща към д’Анунцио на ти и е негово близко доверено лице в ръководенето на войските, задава тон. Той въвежда модата на нудизма сред войниците, ходенето без дрехи не забранява и не възпрепятства военната дисциплина. Наркотиците, основно кокаина, са лесно достъпни и евтини. Местните жени симпатизират на освободителите. Всеки трети ден в атмосфера на свободна любов се прави парад на цветовете. Неговите участници, основно „легионери“ и техните възлюбени, се обличат с дрехи на противоположния пол. Могат да се направят паралели между опита във Фиуме и социалните практики, които петдесет години по-късно влизат в живота на западния свят благодарение на студентската революция през 1968 г. И в двата случая страстния творчески порив на маргиналните интелектуалци издуха твърдите, архаични структури на обществото, за да освободи човешките сили от гнета на консервативната култура в името на справедливостта.

Външният капиталистически свят веднага започва да създава на новата република проблеми. Прекратяването на доставките на продукти принуждава революционерите да въведат дажбена система за разпределение на храната, изграждайки икономика извън паричната система. Решено е да не се взимат данъци от населението. 800 деца са изпратени при техни роднини в различни области на Италия, за да не се излагат на възможните трудности заради продължителната блокада. Въпреки това е намерено гениално решение на проблема с доставките. Д’Анунцио реквизира местния морски флот, който се командва от приятелски настроения адмирал Казанова, взима на служба няколко десетки военни пилоти, които летят незаконно до Фиуме от всички краища на Италия, и организира тези сили в мобилни пиратски отряди, които трябва да залавят преминаващи кораби или да крадат от крупните земевладелци от тези места в Италия, до които лесно може да се стигне. Флибустерският наем, взиман от околните капиталисти, позволява на революционното общество да съществува спокойно.

Д’Анунцио фактически става диктатор (comandante) на самопровъзгласилата се държава и заедно със съратниците си пише за нея Конституция (Carta del Carnaro). Конституцията на Фиуме в съответствие с древноримските идеали провъзгласява създаването на общество, където всеки гражданин е длъжен да бъде член на една от десетте професионални корпорации. Д’Анунцио иска да разработи принципно нова система на управление, децентрализирана, фрагментарна, но консолидирана на общ принцип, като музикална симфония. Инструмент на децентрализацията трябва да станат самостоятелните, автономни корпорации, които, обособявайки се, да поемат еднородни маси професионалисти, но, взети заедно, да образуват пълен спектър на съществуващите в обществото сили: нито един човек не остава извън тази система. Чрез раздробяване, децентрализация на социалното пространство се предполага да се обезпечи траен синтез, консистентен механизъм за централизация на властта: девет корпорации (инженерно-бюрократични) са напълно освободени от взимането на политически решения – за тях всичко решават „аристократите по дух“, обединени в десетата корпорация (творческа). Основната идея на д’Анунцио се състои в това, че политическата сфера трябва напълно да се замести от поетичната сфера. Творческа импровизация, страст се взима в своя чист вид като есенция на гениалност, която преобразува света. Политическата свобода не се разпръсква между отделни индивиди, а се съсредоточава в ръцете на избрани хора, художници, поети и герои. Така д’Анунцио въплъщава в живота ницшеанския мит за артиста, властващ над света. При това образът на „свръхчовека“ се мотивира, рутинизира, губи уникалност, защото творецът не действа сам, а в съюз със себеподобни, обединени в Съвет на най-добрите (Consiglio degli Ottimi). Наред със Съвета на най-добрите се учредява Съвет на корпорациите (Consiglio dei Provvisori). Съвместните заседания на двата съвета (Arengo del Carnaro) са свиквани в извънредни ситуация за избиране на диктатор.

фиуме-8-1024x654Съгласно Конституцията на гражданите се гарантира: habeas corpus (лична свобода); безплатно начално образование; възнаграждение на труда, осигуряващо достоен живот; граждански права в пълен размер без значение на пол, раса и религиозна принадлежност, екзистенц-минимум за безработните. Конституционно е заложена своеобразна концепция за правата на собственост: никой не може да претендира за имущество, ако то не е взето за сметка на лични трудови усилия. Д’Анунцио представя лозунга fatica senza fatica („работа без умора“); той изхожда от това, че труда не трябва да избутва радостите от живота, а мистифицираният от социалистите феномен „отчуждение“ може да се преодолее чрез въвеждането на артистичност в самата тъкан на ежедневната работа.

За основен принцип на организация на държавата е обявена музиката, защото карнавалните шествия не спират нито ден, нито нощ. Постулира се приоритета за възможно най-пълна свобода на гражданина. Правата на всички малцинства са гарантирани в пълен обем. Въведена е пълна забрана на насилието. И наистина, няма никакви репресии. Новите порядки се приемат с ентусиазъм. В града се запазва бохемска атмосфера; само в последните няколко месеца всеобщата радост е помрачена от пълната блокада на Фиуме от правителствените войски.

При всичко това да се възстанови житейският обичаен и рутинен ход на живота след превземането на града е невъзможно. Магазините не работят, предприятията са празни, наблюдава се нередовност на обществения транспорт. Населението на Фиуме се оказва извън пространството на буржоазната социалност. Демонстративният отказ от либерално-капиталистическите принципи на устройство на обществото прави невъзможно нормализирането на градския живот, и по този начин недостижимо се оказва осъществяването на републиканския идеал за една обща кауза, съвместният творчески труд на равноправни граждани. Така самият експеримент на д’Анунцио неопровержимо показва погрешността на противопоставяне на либералните и републиканските ценности. Там, където се отрича либерално-буржоазния устои на европейската цивилизация, република е невъзможна.

Републиканската и либералната теория са неразривно преплетени една в друга. Те представляват два паралелни и заедно с това взаимосвързани направления на разсъждение. Първата, водеща началото си от античността, съдържа размишления за това как трябва да бъде изградена идеалната държава и как трябва да се държи разумният управник, за да укрепи своята власт в името на всеобщото благо. Втората, възникваща в Новото време и развита в епохата на Просвещението, измества вниманието към взаимоотношенията на властта и индивида. Републиканецът се интересува преди всичко от формата на организация на държавата, а либералът – от съдържанието на борбата на индивида с властта за своята свобода. Между тях няма непреодолими противоречия, а напротив – съществува дълга традиция на плодотворен теоретичен диалог. Няма никакви гаранции, че републиканците ще се справят по-добре от либералите с проблемите при изграждане на общество. Независимо от това, напълно възможно е да бъдат в състояние да повлияят на либералната, сега преобладаваща, посока на европейската политическа мисъл с някои идеи от класическото републиканство, като например въвеждането на механизъм за избори чрез жребии при формирането на органи за местно самоуправление. Но такива опити за изграждане на неогръцко или неоримско общество, които са съпроводени от премахването на институциите на либералната демокрация и капиталистическата икономика, както и прави д’Анунцио, са обречени на провал. Обърнати наопаки републиканските идеи могат да се изродят във фашизъм.

Д’Анунцио, както изглежда, не може да бъде причислен към фашистките идеолози. Той хвърля дърва в огъня на социалните преобразувания в следвоенния период като убедителен критик на либерализма и рационализма. Той може да се нарече политически кръстник на Мусолини, но философски и естетически фашистката доктрина не съответства на неговото поетическо мислене. Д’Анунцио – човек с ренесансов мироглед, индивидуалист и егоцентрик, докато в същото време фашизмът е идеология, противопоставяща се на индивидуализма и личната свобода. В „Доктрина на фашизма“ (есе от 1932 г., подписано от Б. Мусолини, като за истински автор се смята Д. Джентиле) се постулира необходимостта от себеотрицание на личността: отделният човек е ценен толкова, колкото е способен да се отъждестви с нацията и е напълно готов да й служи – „извън държавата няма личност“; държавата – това е „вътрешна форма и норма“, „душа на душите“ на личностите. И основният извод: „нищо човешко или духовно не съществува и няма никакви ценности извън държавата“. Като цяло няма място във фашизма за поетичното творчество и самоволния героизъм на д’Анунцио. Да, щурмовите отряди (arditi), създадени от д’Анунцио по време на авантюрата му във Фиуме, се вливат в редиците на привържениците на Мусолини и участват в знаменития Марш в Рим през 1922 г. Разбира се, д’Анунцио влияе на промяната в общественото мнение в Италия и по този начин подготвя идването на фашистите на власт. Но самият той по това време е извън политическия процес.

фиуме-6Ако Д. Джентиле дава теоретическа обосновка на фашизма, то д’Анунцио изобразява социалната практика на фашисткия вождизъм с безкрайни маршове, древноримски жестове на приветствие и стихотворни обръщения на диктатора към масите, повлиявайки в този смисъл пряко на Мусолини. Като цяло д’Анунцио създава ритуално-символична, театрална форма на тоталитарен режим, като не я запълва с екзистенциално травмиращо съдържание. Изкуствеността и утопичността на неговия държавен проект способстват за довеждането до предела, до абсурда политико-философските постулати на тогавашните десни. Шансът за промяна на европейския свят въз основа на републиканския мит беше загубен. Тогава, през 1920-те години, републиканските ценности са дискредитирани. Днес, сто години по-късно, европейската политика отново трябва да избира пътя, а у републиканците се появява възможност да повлияят на този избор.

Сегашният интерес на западните интелектуалци към фигурата на д’Анунцио е призован от много причини. В него виждат и най-големият италиански поет-декадент на всички времена, и военен теоретик, повлиял на тактиката на латиноамериканските герили, и герой на консервативната революция, и първият „свръхчовек“ от новата постлиберална епоха. Най-интересни са две интерпретации на феномена д’Анунцио. Първата, бляскава интерпретация (неин изразител е културният историк Lucy Hughes-Hallett) опростява и осъвременява характера на поета, придава му черти на разпространения сега типаж на постмодернист-комерсант като италианския популист Джузепе Грило, който умишлено превръща символичния капитал в политически. Втората, аналитична (развита от политическия теоретик Matteo Giglioli), предлага да се разгледа д’Анунцио като напълно иррационален човек, който може да бъде разбран само херменевтично, чрез проучване на историята на неговите естетически искания. Този втори подход е по-дълбок. Наистина, трудно е да се повярва, че д’Анунцио е в сферата на рационалността, мислейки, че ще бъде по-правилно да се тълкува неговия жизнен път като пример на импровизирана експанзия на естетическото в сферата на политическото.

В европейската култура 1890–1910 г. (fin de siècle) възниква устойчива реакция срещу класическия либерализъм, идеите на прогреса и култа към разума. Такова постижение на XIX век, като еманципацията на широки слоеве от населението, въвлечени в политическия живот, поражда проблем за неконтролиране на масите. Ако на индивидуалните действия, вписани в добра регулирана система на отношения, може да се повлияе рационално, то колективното поведение на хората, не приобщени към сложна политическа култура, не разбиращи нейните условности, е трудно да се предвиди. Интелектуалците са изправени пред задачата да изработят език за общуване на властите с масите. Именно в тази атмосфера д’Анунцио и създава своя образ. Той се стреми да стане олицетворение на съдбата, на иррационалните сили в историята. Тази роля му изглежда естетически привлекателна. Той изработва стратегия за своето художествено поведение, но нейните политически последствия не може и не иска да обмисли. Република Фиуме – материализиращият се фанатизъм на д’Анунцио е продукт на неговите естетически, а не политически стремежи.

Александър Болшаков. Политически философ, кандидат на икономическите науки

Източник

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s