Какво е фашизъм? (Амадео Бордига)

Статия на италианския революционер Амадео Бордига за своите съвременници-фашисти. В статията се разказва за противоречията между първите фашисти и техните последователи, за причините и средствата, които ги водят на власт, а също и за появата на самия термин „фашизъм“.

Фашизмът е дума, измислена от нас, приета от тези, които имахме в предвид, чиято идея изразява самата дума, и която впоследствие стана идея за национално господство. Но бойните фаши, от които излязоха новите фашисти (статията е написана през 1921 г. – бел. прев.), първоначално имаха цели съществено различни от тези, които преследват сегашните фаши, дори ако и едните и другите естествено са склонни да защитават буржоазните институции.

Първите бойни фаши се стремяха към революционна програма. В концепцията за издигане ценностите за военна победа бяха погълнати всички загрижености за социалните проблеми, които – в определени форми със специални решения – бяха засилили, на практика, тази първоначална, основна концепция.

Бойците, просто защото са такива, трябва да притежават – съгласно фашистката програма – много права, първото от които е управление на политическото и икономическо развитие на нацията. Преоценката на военните бойци, станали елит благодарение на своята саможертва в окопите, одухотвори тези, които сформираха първата фашистка програма. Ние ще кажем повече за погрешността на тази концепция – в последващото си развитие в Италия тя се показа като абсурдна и асоциална. Достатъчно е да се каже, че политическата платформа на фашистите, състояла се, без никакви предразсъдъци, във формата на режим, се базира на два принципа:

1) Италия, след военна победа, трябва да придобие такава сила сред другите нации, която не само ще й помогне да запази статута си на велика сила, но ще добие признаване и на други права, отнети й от Версайския договор;

2) Партиите, противопоставящи се на войната, няма да имат право да се намесват във формулирането на програма за преустройство на страната; работниците в аполитичните профсъюзи ще могат да защитават своите професионални интереси, но без да се намесват в политическите въпроси, възникващи в хода на икономическа конкуренция.

Консервативна и реакционна програма

Въпреки че тя отстъпи много на идеализма, зле прикриваше грижите и защитата си към една класа. Тя поддържаше в будно състояние военният инструмент за подкрепа на дипломатическите дейности и хегемонските претенции за Далмация и Албания, за Триполитания и Мала Азия; тя показваше своето империалистично съдържание, макар и в словесни и двойствени форми на демокрация, както и принципа на Учредителното събрание и Трудовия парламент.

Около тази програма се групираха консервативните сили на нацията: дребнобуржоазни интелектуалци, неспособни да осъзнаят своята историческа роля и стойност, които утре ще тръгнат към социалдемократическата партия, тяхната историческа партия, както за това говори опита на световната революция; крупна промишлена и земевладелска буржоазия, чиновници.

От друга страна, имаше по-стара програма, с научно съдържание и многогодишен социален анализ; чийто научно-изследователски произход и развитие в историческия процес всеки ден намира все повече логически потвърждения, позволявайки й да предвиди окончателния резултат.

Войната не удиви марксистите, които – в класическите текстове на Учителите – я предвидиха. Войната не можа да измени общите очертания на съвременната политическа и икономическа организация на света: тя ускори процеса за установяване на буржоазния режим. Марксизмът отново показа, че е прав по отношение на историческия процес. Войната стана само един от епизодите на капиталистическата криза, причислявайки към него висши империалистични аспекти. Беше казано, че боецът от войната е само нещастник; и – ако придадем на това фаталистичен атрибут с хумористичен тон – можем да говорим за отсъствие на всякаква воля за борба у войника, изпратен да се бие.

Това обаче не изключва определена сантименталност и честност в някаква мистика или заблуден идеалист; но би било глупаво да съдим за велик исторически факт по няколко неизвестни деятели. Също така – с някои редки изключения – изкуствената пропаганда по преоценка на боеца по отношение на другите трудещи се, оставащи в страната по време на военните години, противоречи на самия дух на бойците, които смятат себе си за равни с тези, които имаха късмет да запазят непокътната своята енергия и дух за класова борба, за истинска война, която днес, най-накрая, избистри полето за битка в два противоположни окопа след като корумпираната демокрация не успя да оправдае себе си със същите идеологически причини, които я оправдаха пред най-умната и ловка буржоазия.

Първоначално фашизмът беше разклонение от движението на д’Анунцио, което в своите програмни стремежи потвърди и подкрепи революционни концепции, които често водеха до открит бунт редовните войски срещу централното правителство, а след това и срещу държавата и режима. Легионерите на д’Анунцио искаха да доведат до логичен край първоначалните условия на фашизма. Навярно, те все пак отново ще се появят на италианската политическа сцена.

Въпреки новия аспект на фашизма, който повече от всичко се интересува от днешния живот в страната, това е един вид приспособление на идеологията към материалните интереси на буржоазията.

Разбира се, по този начин, фашизмът по-усърдно показва истинските причини за своето съществуване. Тази истина силно не се харесва на пастирите на фаши. Те биха искали да се гледа на тях като на защитници и застъпници на идеалните принципи: спасяване на родината от безредие, предотвратяване падението на държавата и т.н.; но тяхната дейност, насочена към тези цели, които не можем да споделим (ние също сме партия на социалния ред и дисциплината, но само след насилствено сваляне на буржоазния режим), дава светлина на съществуващите отношения между крупната промишленост, земеделската буржоазия и фашистите. Ако е естествено, че банките и голямата промишленост хранят пресата, още по-естествено е, че те финансират тези батальони, които на практика са тяхната бяла гвардия.

Това явление не се дължи на „остатъците“ от милитаристичен манталитет и волунтаризъм, както заявяват някои социалдемократи (Джолити, Турати и т.н.). Обострянето на класовата борба непременно провокира нуждата от въоръжена защита на самите класи. Социалистите, смятащи насилието като „последно“ средство за сваляне на режим – т.е. средство, което следва да се използва само в решителния момент на дуела между класите, гражданска война – трябваше да разберат, ако бяха по-внимателни и способни да почувстват историческите ситуации, че „крайният момент“, „последният удар“, „решителният момент“ вече е настъпил; и че историческият „момент“ не е малка част от секундата, а има продължителност няколко месеца или години.

Пред лицето на въоръжената бяла гвардия и нейната дейност е истинско престъпление срещу пролетариата да не се призовава да вдигне оръжие срещу врага, което е избрал последния или да се пренебрегне неговата сила като организация. Насилието – ако не искаме да се ровим в сферата на софизма, философията, чистата философия – е динамична сила. Насилието на децата или инвалидите може да предизвика смях, но насилието на силните може да елиминира сто врати, предшестващи символичната арка, издигната в чест на пролетарската победа.

Още по-смешна е идеята, наречена „ръце горе“, на Филипо Турати, с нейния бандитски привкус при францисканските намерения на нейния инициатор, защото представлява дълбоко неразбиране на революционния феномен, разгръщащ се пред очите ни. Ако това би провокирало, както изглежда, реален декрет, призоваващ да се предадат оръжията и да се санкционират с най-сурови наказания техните собственици, пролетариатът ще трябва да благодари още веднъж на своите слепи пастири за пренасяне в жертва на своите собствени тела, което би било естествено последствие от подобен декрет: т.е. той би помогнал да се демобилизира работническата класа, за да се неутрализира срещу въоръжената господстваща класа, с нейните наемни войски и корпуси с доброволци.

Нас абсолютно не ни изненадва появяването и развитието на тази крехка контрареволюционна организация: да кажем даже, че тя все повече ще се развива и засилва, въоръжава и нараства до съвършенство. По този начин е защитавана от буржоазната класа: въоръжава своите юноши, финансира своите съратници, обилно им прокарва между парите мотиви на идеалистичен патриотизъм, за да проституират в антипролетарската борба. Би било глупаво да мислим, че господата Ансалдо, Пирели, Пероне и прочие тръгват в битка сами. Големите държави не слизат в окопите.

Но пред големия въпросителен знак, дали постоянните въоръжени сили и съмнителната вярност на героичната кралска гвардия срещу невъоръжената тълпа, която кой знае колко героична ще бъде срещу картечниците на червените гвардии, буржоазната класа трябва спешно да мобилизира елементите от интелектуалната дребна буржоазия, придържайки се все още към традициите, чиновниците, непоследователната част от селския пролетариат и малките собственици, да ги въоръжи и решително да се хвърли срещу комунистическите работнически маси.

Така че днес програмата на фашите е станала програма на вътрешна политика. Тя събира не само стари съратници, но и нови, не участващи във войната.

Един фашистки орган даже направи предупреждение на самия д’Анунцио, преди известно време, да не влиза в конфликт с редовните войски в дните, предшестващи военната ликвидация на Фиумския въпрос, за да не се създават нови изкушения за дезертьорство и защото фашизма трябваше да върне д’Анунцио в Италия, за да оглави фашите във важната битка срещу болшевизма. Тези искания би трябвало да подчинят всички останали. Някои видни фигури от движението на д’Анунцио признаха, че дейността на италианските фашисти предизвиква у тях „гадене“. Те казват, че намеренията на легионерите бяха по-висши и идеални, отколкото на фашистите в Италия.

И едните, и другите трябва да се договорят. Може би първите, наранени от заключението на фиумската комедия, веднага ще сменят целите на своите действия; както се вижда, освен многото мълчаливи взаимни съгласия, има някои писмени заявления на легионерите, гласящи, че: „триумфът на кралското правителство е маркиран с такъв позор и престъпления, че ние от наша страна имаме право на най-кървава вендета“. В такъв случай не знаем до каква степен фашистите ще последват данунцианците в техните революционни планове, защото те смятат себе си за част от… реда. Но ние вече можем да видим, че легионерите намират общ език с фашистите в различни акции срещу пролетариата и неговите учреждения, което доказва верността на нашите убеждения – въз основа на задълбочени фундаментални причини – че класовата борба срещу комунистическите работници обединява всички буржоазни идеологии и интереси за една обща война.

Фашизмът не е само италиански феномен. Ние вече казахме, че тази дума, притежаваща програмно смислово значение, беше измислена от нас и приета от участниците във фашите, на които им изглеждаше груба, но красива; също както ние приехме думата пораженство, измислена за нас и против нас, но която отлично показва нашето отношение към войната.

Но фашистката програма следва пролетарската революция от самото й начало: това е програма за действие на буржоазията; това е инстинктивна и финансирана защита на класа, която е на път да изчезне. Ако революцията на пролетариата не спечели, програмата, която, ние италианците, нарекохме фашистка, ще увеличи своето поле на действие и развитие: тя ще се превърне във власт; ще води след себе си власт; ще започне да осъществява бял терор, вендета срещу победените. Може би думата фашизъм подлежи на видоизменение в думите бяла гвардия: но програмата, приета от тях, ще остане идентична, защото исторически у тях не може да има друга програма.

Можем ли да преследваме фашизма на негова собствена територия? Трябва ли да влезем в битка срещу фашизма със същото оръжие, което използва той?

Ние казваме, че това не само е възможно, но и неизбежно.

Проблемът, обаче, който ни поставя пред нас фашизма е друг. Това е проблема за подготовка на бойни организации.

И в действителност: днес борбата между пролетариата и фашистите не е равна. Пред крайното насилие на последните, пролетарската сила е само тъжна ирония.

Ние по-скоро ще се съгласим, че дотогава докато е възможно, в относителен смисъл, пролетариатът не трябва да се мъкне след отделни акции, в които без своя специфична организация той само се подлага на други удари; но с приемане на средства и дисциплина, които заедно със сила, дадена му от неговото обществено положение, рано или късно ще сломи врага отдясно, който не спи. Пестене на енергия, силна организация и желязна дисциплина.

Не да губи в малки отделни акции големите си сили за решителната битка.

Организация и дисциплина

Комунистическата партия на Италия се появи, в допълнение към теоретичните, исторически и тактически причини, за да организира и дисциплинира комунистическите работнически маси за въоръжена борба по всяка вероятност за успех.

Амадео Бордига, „Il Comunista“, 3 февруари 1921 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s