Тупамарос. Градска гериля. Правителството срещу „Тупамарос“

6. Правителството срещу „Тупамарос“

6.1. 1962-70

Периодът от 1962 г. до 1970 г. е време на консолидация и ръст на „Движението за национално освобождение – Тупамарос“. Както вече беше посочено, формално организацията се появява през 1962 г. като малък колектив интелектуалци от Монтевидео, към който се присъединяват няколко селяни от северните провинции, няколко профсъюзни активисти, а също и приятели на Раул Сендик.

От 1962 г. до 1968 г. дейността на организацията не е особено знаменита: това е период на опити и грешки, когато се поставят основите на бъдещите материално-технически схеми, градска тактика и политическа стратегия.

В този етап от историята на организацията надделява тактическата дейност по самообезпечаване: бавно, но постоянно се натрупва оръжие, взривни вещества, пари, информация и данни. Кражбите и нападенията се използват много рядко, като „Тупамарос“ по принцип избягват излишната „реклама“. Сблъсъците с властите носят случаен характер, за който свидетелства например факта, че първата загуба организацията понася едва на 22 декември 1966 г., когато по време на полицейско преследване е убит Карлос Флорес. Въпреки това, че „Тупамарос“ осъществяват в този период няколко подривания и нападения с използването на „коктейли Молотов“ срещу имущество на чуждестранни компании и жилища на местни олигарси и политици, може да се отбележи, че всички те носят спонтанен характер и се осъществяват повече с цел практика и придобиване на боен опит.

Дошлият на власт през декември 1967 г. Хорхе Пачеко Ареко коренно променя ситуацията. Веднага след встъпването си в длъжност, Ареко забранява шест малки леви партии (които са твърдо в подкрепа на въоръжената борба) и развива борбата срещу „враждебния“ Конгрес.  Страната бързо се спуска в бездната на тъмна диктатура с въведеното на 3 юли 1968 г. извънредно положение. На 24 септември същата година официално е въведена цензура.

Въобразявайки си, че ситуацията е под пълен контрол, Пачеко Ареко изпитва истински шок, когато „Тупамарос“ гръмко заявяват за себе си с похищението на водещия банкер в страната Г. Пелигрини Джанпиетро (9 септември 1969 г.) и окупирането за няколко часа на град Пандо, като окупирането е във връзка с втората годишнина от смъртта на Че Гевара (8 октомври 1968 г.). След това „Тупамарос“ системно увеличават динамиката на своите въоръжени действия, осъществявайки качествен скок. Експроприациите с цел получаване на пари и оръжие стават ежемесечни, а по-късно – практически ежедневни събития. Похищенията са съпроводени с десетки акции на въоръжена пропаганда; ескалацията на политическо насилие води до това, че в края на 1969 г. името на „Тупамарос“ става практически нарицателно.

В отговор на това президентът засилва цензурата (30 ноември), забранявайки дори споменаването на името „Тупамарос“ (също както и думите „клетка“, „терорист“, „саботаж“ и т.н.; в пресата бойците са наричани „неизвестни лица“), а също взима и редица драконовски мерки, които водят до остро недоволство сред населението (например, обиски на цели квартали от къща в къща, масови задържания на „подозрителни лица“ и т.н.). В бъдеще цензурата продължава интензивно да се засилва – през април 1971 г. е забранено да се съобщава не само за въоръжени действия, но и за стачки и протести, а през август е въведена и цензура на пощата. Няколко дни по-късно е забранено четенето и разпространяването на всякаква литература, в която се говори за политическо насилие, въоръжени въстания, както и материали, издадени в „недемократични“ и „тоталитарни“ страни (особено в Куба).

Дейността на полицията в борбата срещу нелегалните не носи почти никакви резултати. На всяко действие на полицията „Тупамарос“ нанасят симетричен удар. През 1970 г. широко започва да се използва практиката на сплашвания и репресии в отговор на изтезанията на задържани бойци, носейки доста ефективни резултати. Например, само през юни 1970 г. са арестувани 46 полицаи, които отказват да ходят с униформи от работата до дома си, както изисква устава. Очевидно е, че отказът от носене на униформа е породен от страха да не бъдат нападнати от бойци.

В съчетание с изпълнението на десетки пропагандни акции, бягства и нападения, както и с насърчаване дейността на собствените средства за масова информация, „Тупамарос“ постепенно стават централна фигура в политическия живот на Уругвай. Структурата на обществото се олюлява, а силата и авторитета на правителството са поставени под съмнение.

Името на „Тупамарос“ става широко известно в чужбина – не само благодарение на своите дръзки и иновативни акции, но и за сметка на отвличането на двама американски чиновници и един бразилски дипломат.

6.2. 1971-72

1971 г. и 1972 г. са решаващи години за „Тупамарос“, както и за цял Уругвай. Градската гериля в този период достига зенита на своето развитие, а правителството и полицията признават неспособността си да се борят с нелегалното движение, вследствие на което функциите на правоохранителните органи се взимат от въоръжените сили. От този момент участието на армията в политическия живот на страната са засилва от ден на ден.

През септември 1971 г. „Тупамарос“ обявяват едностранно прекратяване на огъня за срок не по-малък от пет месеца, за да се смекчи политическия климат преди националните избори (28 ноември 1971 г.). Междувременно, армията, без значение от умиротворяването, продължава да засилва своето влияние върху правителството. Режимът не прекратява извънредното положение и изборите се провеждат на фона на цензура, строг паспортен контрол и други ограничения. Документираните свидетелства за масови фалшификации остават без отговор. Властта преминава от Пачеко Ареко в неговия приемник Хуан Бордабери, който печели с леко предимство. Малко повече от месец след встъпването в длъжност на новия президент, „Тупамарос“ инициират нова военна кампания, която е предопределено да бъде последната атака срещу правителството. Новата ескалация е посрещната от властта с обявяването в страната на режим на „вътрешна война“, в съответствие с който се премахват всички лични свободи, преустановява се функционирането на конституцията, а въоръжените сили получават картбланш за всякакви антивъстанически действия. Така в края на 1972 г. „Тупамарос“ са практически унищожени.

За „Тупамарос“ 1971 г. започва с отвличането на британския посланик Д. Джексън (8 януари), а след това следват пет други похищения, десетки грабежи и много други акции. През май същата година лондонското списание „The Economist“ оценява настоящото положение по следния начин: „Уругвайската градска гериля „Тупамарос“ не може да се разглежда като действие на група романтични заговорници, които нямат контакт с народа. В столицата на страната Монтевидео „Тупамарос“ действат фактически като паралелно правителство, а страната стои пред реалната заплаха от въоръжено завземане на властта от революционерите“.

В този момент „Тупамарос“ наистина успяват да създадат система на двувластие, качествено използвайки я в своята военна стратегия. В политическата стратегия все още се използва секторна и всеобща мобилизация. След грандиозното бягство на повече от сто затворници „тупамарос“ от затвора с максимално строг режим „Пунта Каретас“ на 6 септември 1971 г., „Тупамарос“ обявяват едностранно прекратяване на огъня, за да може изборите за нов президент да преминат в относително спокойна обстановка. Те поддържат своята позиция по повод изборния фарс, който никак не може да доведе до революционни промени в страната, но в същото време изразяват надежда, че правителството няма да отмени или отложи изборите и изразяват подкрепата си за коалиция между либерални и леви сили (т.н. „Широк фронт“).

През 1971 г. на политическата сцена в Уругвай се появяват нови организации, които проповядват използването на политическо насилие за преустройство на обществото и социалната система. На първо място, това са „Източни въоръжени революционни сили“ (Fuerzas Armadas Revolucionarias Orientales, въоръжено крило на „Революционно източно движение“) и „Народна революционна организация 33“ (Organización Popular Revolucionaria 33, въоръжена структура на „Уругвайската анархистка организация“). Много бойци от тези групи са бивши „тупамарос“, които са напуснали организацията заради несъгласия с нейната стратегия, тактика и цели. Сред тях има и анархисти, и маоисти, и последователи на по-колоритни и оригинални политически концепции. И двете групи допринасят за ескалацията на политическо насилие, и двете могат да се похвалят с осъществяването на грабежи и дори отвличания. Анархистите от OPR-33 са отговорни за отвличането на четирима крупни бизнесмени, които влизат в остри трудови конфликти с профсъюзите.

От друга страна, през 1971 г. започва увеличаването на организираното насилие от крайнодесни групи. Това са на първо място „Надигаща се уругвайска младеж“ (Juventud Uruguaya de Pie) и „Команда ловци на Тупамарос“ (Comando Caza Tupamaros). Тези групи са създадени с пряката подкрепа на Министерството на вътрешните работи и различни длъжностни лица от правоохранителните органи.

JUP е добре известна със своите многобройни нападения срещу столични училища, където бойци на организацията бият подрастващи заради това, че симпатизират на „Тупамарос“. Ситуацията с неофашисткия терор достига апогея си в средата на годината, когато на 1 юни заради системните сблъсъци между левите подрастващи и „младите герои“ (както наричат себе си участниците в JUP) са затворени 11 от 30-те училища в Монтевидео. JUP е отговорна и за преследванията на семейства на осъдени „тупамарос“ и лица, пуснати от ареста.

CCT е по-войнствена организация. Тя представлява нелегална неофашистка структура, занимаваща се с брутални побоища срещу лица, заподозрени за участие в „Тупамарос“. CCT е отговорна за смъртта на двама младежи, обвинени във връзки с партизаните.

Освен това, в периода 1970-71 г. най-малко 15 абсолютно невинни лица са по погрешка убити от полицаи и войници по време на патрулиране, обиски и нападения. Всичките тези актове на насилие способстват за установяване в уругвайското общество на беззаконие, произвол и безредие.

След приключването на изборната кампания и встъпването в длъжност на Бардабери, „Тупамарос“ отвличат полицейския фотограф Н. Бардесио (24 февруари 1972 г.). По време на разпитите офицерът признава, че по заповед отгоре той е активен член на крайнодесни антивъстанически групи. Освен това, той снабдява „Тупамарос“ с подробни писмени показания, съпроводени от фотоматериали, които показват, че висши държавни служители директно доставят на неофашистките групировки оръжие и пари, а също им предоставят и обучение. Всички тези сведения „Тупамарос“ изпращат по вестниците и в Конгреса, въпреки че това не дава никакви резултати.

Няколко седмици по-късно, на 14 април 1972 г., „Тупамарос“ излизат с комюнике, което съдържа смъртни присъди на полицаи, армейски и морски офицери, както и на един бивш чиновник в правителството за оказване на колективна подкрепа на главорезите от CCT. В продължение на няколко часа след публикуването, четирима от осъдените са убити близо до собствените им домове на път за работа.

В същото време на политическата сцена се появяват въоръжени сили, които поемат пряка отговорност за антипартизанската борба. През цялото време, когато страната е обхваната от политически дебати и агитация в навечерието на изборите, а „Тупамарос“ са прекратили огъня (септември 1971 г. – февруари 1972 г.), армията, ползваща се с репутацията на една от най-аполитичните в Латинска Америка, се готви да нанесе смъртоносен удар на партизанското движение. Именно след убийствата на 14 април военните искат от Конгреса да се въведе режим на „вътрешна война“ и да се предадат функциите от правоохранителните органи на въоръжените сили.

След като „Тупамарос“ възобновяват своята борба, те неочаквано откриват, че армията, досега осъществяваща само второстепенна роля, сега е авангард на политическата система в страната в борбата срещу революционерите.

След 14 април 1972 г. „Тупамарос“ влизат в серия от улични боеве с армейските сили, в резултат на което за 4 дни загиват 19 човека. Режимът на „вътрешна война“, обявен от Конгреса под натиска на генералите, допринася за това, че до 2 юни организацията претърпява тежки удари: 30 човека са убити, има много ранени, повече от 500 бойци и симпатизанти на въоръженото движение са вкарани в затворите. Сумите за възнаграждение, обявени за информация за членовете на организацията, се увеличават драстично, като в средата на 1972 г. сумата е 8 хиляди долара. Властите обещават още повече за сведения, които могат да спасят похитените от организацията лица: от 20 хиляди долара в началото на 1972 г. до 90 хиляди през юни.

В края на 1972 г. повече от 5000 човека са хвърлени зад решетките по обвинения в сътрудничество с „Тупамарос“. Организацията в Уругвай е практически унищожена.

Успешните методи на въоръжените сили в борбата срещу въстаниците са основани на системно използване на мъчения. Армията се отнася много по-сериозно от полицията при разпити на задържани. В зависимост от политическото влияние и известността на арестувания боец, полицията използва обикновено кратък, но жесток разпит. Въоръжените сили, които отговарят не само за функциите на правоохранителните органи, но и за цялата затворническа система, провеждат по-продължителни, системни и „сложни“ дознания.

Най-разпространените мъчения, които се използва върху заподозрените, са „саженец“ (продължително държане без храна и вода), „качулка“ (задържане под стража със завързани очи) и „подводница“ (системно гмуркане на главата във вода до задушаване с интервал от двадесет минути или по-малко). По време на разпитите заподозрените са бити с методи, които не оставят следи – например, едновременни удари по ушите. Форми на психологически мъчения (безсъние, умора от глад, заплахи и т.н.) също често се използват, както и лишаване от медицински грижи. Въпреки че се смята, че последните методи не оставят никакви „доказателства“, много арестувани в уругвайските затвори и военни гарнизони губят здравето си. Сред най-известните жертви на армейски произвол са писателят М. Росенхоф (церебрална парализа), лекарят Н. Бониля (пълна парализа) и Л. С. Баталя (смърт).

Въпреки че тоталната цензура е възстановена през април 1972 г. от президента Бордабери, обвинения за изтезания звучат по адрес на въоръжените сили на всяко заседание на Конгреса. След смъртта на Баталя депутатите искат не само военните да бъдат наказани, но и публично да им бъдат обявени имената. В качеството на пример за растящото влияние на армията в политиката може да се каже следното: изправени пред фактите от депутатските запитвания, повече от 600 военни служители разработват и самостоятелно утвърждават резолюция, осъждаща всякакви репресивни мерки (дори публично оповестяване на имена) по отношение на войници и офицери, нарушаващи човешките права.

В борбата срещу „Тупамарос“ на военните доста помага разкаянието на един от лидерите на организацията Ектор Амодио Перес, който показва разположението на най-малко 30 партизански укрития, главния медицински комплекс, много арсенали и нелегални печатни преси, а също и известните „народни затвори“, където се държат Перейра Ревербел и Фрик Девис. Това предателство нанася голяма вреда на организацията, доказвайки за пореден път, че принципът на отделеността, така добре работещ в ниските нива на организацията, е абсолютно безсмислен в случай, когато лидер си сътрудничи с властите, давайки пълна информация.

Друг основен успех на военните е ликвидирането на клетки на „Тупамарос“ в селските местности и малките градове. Както вече беше споменато, в началото на 1972 г. организацията започва да провежда експеримент по разширяване на своята дейност в малки градове близо до Монтевидео, а също и в стратегически пунктове в селски местности, за да се отвлече вниманието на военните сили от столицата. В малките градове и провинциите военните много лесно идентифицират „подозрителните“, много по-лесно разкриват „подривни дейности“, на кратко казано, тук партизаните не се чувстват като „риба във вода“.

Важно значение в разрушаването на структурата на „Тупамарос“ играят успешните бягства от затворите. Както вече беше посочено, в периода 1971-72 г. организацията успява да изкара от затворите повече от 180 бойци, които, в по-голямата си част, отново влизат в организацията. Въпреки че бягството се счита от „Тупамарос“ за успешен пропаганден ход, в дългосрочна перспектива освободените другари представляват бомба със закъснител. По време на пребиваването в затворите и подготовката за бягство, мнозина успяват да се опознаят един друг, и завръщането им в „Тупамарос“ напълно преобръща концепцията за безопасност на мрежовата структура, фундаменталното правило, което е пълна анонимност.

Когато тези бегълци отново попадат в ръцете на властта, военните доста лесно измъкват от тях информация за кадрите, включени в различни клетки и колони.

От друга страна, връщането на бившите затворници в „Тупамарос“ причинява вътрешно напрежение и остро съперничество. Тъй като сред бегълците има много бивши ръководители, хора с богат опит, те не без основание се надяват да се върнат на ръководните длъжности в ущърб на тези, които в момента ги заемат. Напълно възможно е тези вътрешни триения да са причинили много предателства и доноси.

Бавно, но сигурно „Тупамарос“ започват да се разпадат, окончателно спирайки дейността си в края на 1972 г. Изумителната скорост на разрушение на огромната структура се обяснява с яростната контраатака на въоръжените сили, които не се колебаят да използват най-жестоките методи за разпити и мъчения, а също и на стратегическата грешна преценка: погрешните надежди, които „Тупамарос“ възлагат на своите селски и провинциални клетки в отвличането на армията от Монтевидео. „Тупамарос“ прекратяват своята дейност, окончателно преминавайки в дълбока нелегалност.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s