Тупамарос. Градска гериля. Тактика

5. Тактика

5.1. Обезпечаване

Акциите по самообезпечаване служат за получаване на елементи, имащи отношение към материално-техническото обслужване и насърчаването ръста на партизанската организация.

Очевидно е, че най-важната и разпространена акция по самообезпечаване е „експроприацията“ на финансови ресурси. Както пишат самите „Тупамарос“, сравнявайки своя опит с кубинския, „градската гериля трябва да си купи своята Сиера Маестра с пари“. С други думи, това, което селските партизани взимат от природата, градските партизани трябва да си го купят. Освен елементарните изисквания на войната, такива като изграждане на убежища, изготвяне на фалшиви документи, купуване на дрехи, продукти и медикаменти, дейността в града привлича допълнителни разходи – подкупвания и плащания, производство и разпространение на пропагандни материали, ремонтиране на транспорт и т.н. Изпитвайки, особено в края на 60-те години, постоянен приток на новобранци, „Тупамарос“ незабавно се нуждаят от увеличаване на своите финансови капитали за материално обезпечаване на новаците и гарантиране на тяхното оцеляване.

„Тупамарос“ дават една много необичайна и оригинална обосновка на своите методи за добиване на пари (т.е. въоръжени грабежи). Те смятат, че правителството трябва да плати за собственото си унищожение: „Ние не просим от чужбина пари за осъществяване на нашата революция, а ги взимаме от нашите (идеологически) врагове, за да платим революционната кампания“ (Tricontinental Bulletin, януари 1970 г.).

„Тупамарос“ ясно различават два вида собственост: „Ние ясно разграничаваме собствеността на буржоазията и имуществото на работниците. Първото, извън всякакво съмнение, е резултат от експлоатацията на работническата класа, а второто – плод на индивидуални усилия. Буржоазната собственост е естествен източник на ресурси за нашата борба. Ние имаме право да я отчуждим без никакви компенсации. Нашата революцията има пълното право да използва финансовите излишъци, принадлежащи на привилегированата класа“ („Правила на организацията“, януари 1971 г.).

Съответно, „Тупамарос“ са главни герои в една дълга поредица от обири, които разтърсват страната в средата на 60-те години. От експроприацията страдат десетки държавни и частни банки, казино и отделни бизнесмени. Най-големите от тези грабежи са нападението на казино в Сан Рафаел (230 хиляди долара в уругвайско песо) на 18 февруари 1969 г., на имение на буржоазното семейство Майльос на 4 април 1970 г. (около 400 хиляди долара в песо, британска валута и златни кюлчета), и на „Републиканската банка“ на 12 ноември 1970 г. (около 6 милиона долара в различни валути и бижута). Освен такива сложни и гръмки операции, се провеждат десетки малки, служещи, често, не за печалба, а по-скоро за проверка на новаците, за придобиване на боен опит.

Любопитно е, че в хода на подготовката и провеждането на такива акции, не редки са случаите, в които банковите служители си сътрудничат с партизаните. Въпреки че партизаните използват широката корупция във всички сфери на уругвайското общество и привличат служители срещу определено възнаграждение, има и случаи, в които сътрудничеството е по идеологически причини. Понякога такива „идейни“ служители веднага след грабежа преминават в нелегалност, присъединявайки се към организацията. В случая с казиното в Сан Рафаел подобен информатор е уволнен работник; в нападението срещу къщата на Майльос взима активно участие Р. Барбейто, служител, който работи на семейството повече от 12 години, а в нападението срещу „Републиканската банка“ цялата вътрешна информация се предоставя на партизаните от служител по фамилия Гинопарт.

Честите обири, дори в малък мащаб, се превръщат в истински спектакли. В повечето случай по време на атаките „Тупамарос“ въвеждат цял комплекс от специални операции, включително временно отвличане на служители и използване на маскировка. Отхвърляйки методите на престъпниците, предпочитаната тактика от „Тупамарос“ не е агресивната демонстрация на сила, а деморализацията посредством маскиране (партизаните, например, се представят за полицаи, техници, водопроводчици и дори свещеници). Що се отнася до похищенията, то герилиерос взимат само тези, които притежават ключове или знаят комбинацията за заключените банкови трезори.

Друга важна част от логистиката е обезпечаването с оръжие и взривни вещества. „Тупамарос“ ги получават с помощта на покупки или кражби. Оръжието се взима от частни лица, а също и от оръжейни магазини, въпреки че е известен един случай на кражба от арсенала на морски гарнизон на 450 пушки с патрони за тях. Взривовете се взимат от складове на строителни и демонтажни компании. Химическите вещества се изнасят от химически заводи и фармацевтични фирми. Нелегалното или полулегално закупуване на оръжие се осъществява обикновено в съседните Бразилия и Аржентина. В последния случай „Тупамарос“ се възползват от слабо охраняваната граница между двете страни.

Заслужава да се отбележи, че не са намерени никакви доказателства, че организацията получава оръжие и пари от чужбина, въпреки че в това военните искат да убедят обществото. Това би било противоестествено на националистическата философия на „Тупамарос“, основана на собствените си сили в борбата срещу правителството.

„Тупамарос“ също посвещават много усилия и внимание върху освобождаването на своите арестувани другари. В този случай, това може да се разглежда като действие по самообезпечаване с човешките ресурси. Организацията в различни моменти успява да изкара от затворите почти 180 от своите бойци, в това число – и основни лидери. Налице са четири масови бягства: от женския затвор на 9 март 1970 г. (13 освободени); от същия затвор на 20 юли 1971 г. (38 освободени); от затвора с максимално строг режим „Пунта Каретас“ на 6 септември 1971 г. (106 освободени); в същия затвора на 12 април 1972 г. (15 освободени). Организирани са и две индивидуални бягства на лидерите на „Тупамарос“ Хуан Алмирати (26 май 1971 г.) и Раул Бидагайн (18 юли 1971 г.). Първото масово бягство става възможно благодарение на маскировката на самите затворници, облечени в полицейски униформи, останалите три са организирани от външни бойци, добре запознати с подземните комуникационни системи на Монтевидео и имащи опит с инженерна работа в изграждането на тунели.

Транспортът е доста важно нещо за градските партизани. „Тупамарос“ решават този проблем по пътя на отвличанията. Един от най-разпространените методи е откритото нападение: към човек, който се намира в колата си, се приближава малка група от партизани и иска от него да им бъдат дадени ключовете. Когато са взети, обикновено без никакво насилие, групата заедно със собственика на колата изчезват. В града шофьорът, който е съпроводен от двама-трима бойци, е воден на кино, ресторант или просто на разхода от тях. След час или повече собственикът е освободен и както можете да се досетите, той отива направо в полицията. Но по време на разходката, неговото превозно средство е предадено на друга група партизани, която го използва за своите цели. След извършването на определени действия, колата се оставя и се отива за друга, която се доставя на определеното място по същия начин. Цялата операция е краткотрайна; бойна група за час може да получи повече от една кола.

За да могат да оцелеят и ефективно да продължат борбата, градските партизани се нуждаят от получаването на подробна и стабилна информация. „Тупамарос“ получават информация, необходима за планиране на едно или друго действие, или чрез заплахи, или чрез подкупи. На разположение на организацията са подробни военни карти и снимки на цял Уругвай, подробни карти на канализационната, електрическата и водопроводната мрежа на Монтевидео, схеми на правителствените сгради и т.н. „Тупамарос“ обновяват своята колекция и със собствено проучване.

За организирането на постоянна разузнавателно-информационна мрежа и разпространение на пропаганда на различни места, в търговски предприятия и в държавни учреждения се създават „Комитети в подкрепа на „Тупамарос“ (CATs). Тези комитети служат като канали за предаване на информация от симпатизанти до ръководството на организацията.

Почти всички акции, дори малките грабежи на кантори и магазини, „Тупамарос“ започват с изучаване и търсене на цялата възможна информация. Този процес отнема няколко седмици.

Що се отнася до други принадлежности, необходими за партизанската война (дрехи, храна, медикаменти и т.н.), то те се закупуват по легален път. В определени случаи се организират кражби на специални средства от аптеки и болници, военни и полицейски униформи и отличителни знаци, документи за самоличност и различни бланки на документи от паспортни служби и т.н.

5.2. Пропаганда

Пропагандните действия са тактическа операция, чиято цел е популяризиране на съществуването и идеологията на организацията, а също и демонстриране на сила. Необходимо е да се убедят масите, че организацията представлява реална заплаха за силите за сигурност и за правителството като цяло; необходимо е да се демонстрира по такъв начин идеологията, че тя да стане привлекателна за народа.

Съществуват много форми на пропаганда, за сметка на които за „Тупамарос“ разбират в цял Уругвай, а по-късно – и в целия свят. В периода 1968-69 г. партизаните изпращат писма, а също и дават интервюта за национални и международни издания. Но когато правителството разбира, че информацията за партизанското движение е един вид безплатна реклама, в страната е въведена строга цензура – отсега „Тупамарос“ не могат да се обръщат към народа посредством своите комюникета, публикувани във вестниците. „Тупамарос“ са принудени да разработят свои собствени средства за масова информация, а също и да търсят начини за заобикаляне на цензурата.

Започват да се печатат хиляди съобщения, които се разпространяват на обществени места, разлепят се на табла или се пускат в пощенските кутии. Партизаните въвеждат практиката на „окупация“ (завземане) на кина, фабрики и други оживени места, където на гражданите принудително се раздават писмени съобщения, а също звучат и устни речи. След това последват случаи на нашествия по радиата, където герилиерос заплашват служителите да транслират или да четат съобщения на организацията и новини за въоръжената борба. Изключителни примери за подобно нещо са прекъсването на радиорепортаж за мач на националния отбор на 15 май 1969 г., а също и нападението срещу FM станция, на която се излъчва фонова музика за всички големи универсални магазини в Монтевидео.

„Тупамарос“ също практикуват действия, демонстриращи силата на организацията. Едно от тези действия е похищението: сред жертвите на подобна тактика са представители на властта, крупни бизнесмени, собственици на земя и чуждестранни дипломати. Това са: У. Перейра Ривербел (два пъти – през 1968 г. и 1971-72 г.), ръководител на държавната телефонна и електрическа корпорация, а също и личен приятел на президента Хорхе Пачеко Ареко; Г. Пилегрини Джанпиетро (1969 г.), банкер и собственик на вестник; Д. Перейра Манели (1970), съдия, често ръководещ процеси срещу арестувани „тупамарос“; Д. А. Митрионе (1970 г.), експерт от Агенцията по международно развитие; Л. Флай (1970-71 г.), американски съветник на уругвайската полиция; посланикът на Великобритания Г. Д. Джексън (1971 г.); главният прокурор Г. Беро (1971 г.); един от най-богатите хора в страната Ферес (1971-72 г.); К. Фрик Девис (1971-72 г.), бивш министър на земеделието, който е принуден да подаде оставка след голям финансов скандал; младият латифундист Х. Берембау (1971 г.); председателят на държавната водна компания Фариня (1972 г.); полицейският фотокореспондент Н. Бардесио (1972 г.), който дава много сведения на „Тупамарос“ за незаконната дейност на висши офицери от Департамента на полицията в Монтевидео и лично за министъра на вътрешните работи; председателят на Камарата на представителите Г. Руис. От всички отвлечени, само Митрионе е убит на 9 август 1970 г. след като правителството отказва да изпълни условията на „Тупамарос“ за неговото освобождаване.

Всички отвлечени са държани (понякога до 14 месеца) в специални „народни затвори“: малки помещения, оборудвани в мазета на къщи или гаражи. Понякога за похитените се назначава и получава определен откуп, но обикновено отвличанията имат за цел демонстрирането на сила и привличането на внимание към организацията.

Всички пленени се отнасят към лагера на идеологическите врагове на „Тупамарос“ – това са олигарси и хора, свързани с тях, а също и агенти на чуждо влияние. При избора на бъдещата жертва се оценява степента на неговата вина в „престъпленията срещу народа“: корупция, антипартизанска борба, или пък просто в дейността, „подриваща благосъстоянието на трудещите се“. Понякога „Тупамарос“ оперативно променят своите изложени по-рано искания. Така се случва през юли-август 1970 г. През тази година организацията отвлича няколко чуждестранни офицери, за да принуди правителството да освободи арестувани партизани. Когато властта отхвърля исканията на похитителите, „Тупамарос“ предоставят други, отнасящи се или към разрешаване на трудовите спорове в полза на трудещите се, или към политическо отмъщение. Организацията не търси нови начини, а често използва отвличанията като средство за класически политически шантаж. Британският журналист Мос оценява тази практика със следното проницателно заявление: „Похищенията се използват в качеството им на безкръвен метод за елиминиране на политически врагове и демонстриране на слабостите на правителството; като средство за водене на психически терор, те са проектирани за максимално възбуждане на страх и ужас сред тези, които са приближени към президентския дворец, и най-малко безпокойство сред обикновения народ.“

Има и други акции, насочени към дискредитиране на държавните органи и силите за сигурност. Може би най-нашумялият случай от този род е нападението срещу финансова къща „Монти“ на 14 февруари 1969 г., където „Тупамарос“ изземват редица счетоводни книги, които хвърлят светлина върху валутните спекулации на някои важни правителствени служители. Партизаните изпращат копия от книгите в съда, което причинява огромен скандал, водещ до оставките на министъра на земеделието Фрик Девис (по-късно отвлечен от организацията), бившият кандидат за президент Хорхе Батле и няколко други официални лица.

„Тупамарос“ широко практикуват и „робинхудски“ акции, като отвличането на товарни автомобили с мляко, храна или одеяла, съдържанието на които безплатно се раздава в бедните предградия на Монтевидео („кантегрилес“). Скоро партизаните разбират инфантилността и нелепостта на подобен пропаганден метод, свързан с принципа „хляб днес – утре глад“, и в бъдеще рядко се връщат към такива действия.

5.3. Сплашване и репресии

„Тупамарос“ осъзнават, че психологическата война е важен аспект от всяка борба, че страхът е най-силното оръжие. Сплашването и репресиите стават важна част от тактиката на партизаните, защото именно такива хирургически удари, предизвикващи всеобщ ужас, могат да доведат до морално поражение силите за сигурност или държавната машина. „Тупамарос“ различават два вида сплашвания: „преки“ и „косвени“.

„Прекият“ подход означава, че обектът на партизанската атака, – например, полицейски офицер, – е виновен с действията си срещу организацията (например, при измъчване на задържани лица), и вината му е доказана. В този случай, офицерът ще бъде застрелян.

„Косвеният“ подход се отличава от „прекия“ с по-широк диапазон на цели: всеки, който е съпричастен към „вражеската партия“ (полицаи, войници, телохранители) и върши работата си „твърде добре“, може да бъде убит. С други думи, „косвеният“ подход не отделя правителството или репресивния апарат от техните „приятели“, телохранители, консултанти и дори роднини.

Сплашванията и репресиите имат много форми. Най-разпространени са палежите, взривовете и убийствата. „Тупамарос“ хвърлят бомби в къщи на армейски, полицейски, правителствени и бизнес лидери. Те също отвличат хора, виновни за определени постъпки. Често „Тупамарос“ убиват армейски и полицейски офицери, обвинени в жестоко малтретиране на арестувани партизани, в мъчения, в отказ от предоставяне на медицинска помощ. Друга мярка за сплашване е публичното унижение. Например, обкръжавайки полицай на улицата, „тупамарос“ го бият, взимат му оръжието, униформата и удостоверението. Или пък „обискират“ жилище на полицай, заплашват семейството му, като същевременно взимат със себе си оръжието, униформата и боеприпаси.

Селективният терор срещу униформените е важен компонент от тактиката на „Тупамарос“.

5.4. Саботаж

Саботажът е доста силна тактика, позволяваща да се нанесе голяма вреда на врага при относително малки финансови разходи и личен риск. Широкото разпространение на саботажа, прекъсващо нормалното функциониране на обществения живот, принуждава органите на държавната власт да вземат определена позиция. Най-често властта реагира доста силно на текущата ситуация. Излишната емоционална реакция често се интерпретира от населението като паника: в този случай всяко действие на правителството – било то меко или свръх-жестоко – се възприема като продукт на тази паника и объркване, което косвено помага на партизаните.

Въпреки факта, че „Тупамарос“ относително малко използват подобна тактика, те не веднъж я споменават в своите документи, и виждат три вида саботажни действия.

Първо, саботажът, който влияе на голяма част от населението, причинява на масите неудобство. Например, разрушаването на завод (хората се лишават от работа) или пък скъсване на телефонна линия.

Второ, саботажът, който засяга само държавата и олигархията (държавни чиновници, ръководители на предприятия или собственици на земя), но не носи пряка вреда на населението.

Трето, саботажът, нанасящ щети на репресивните сили.

„Тупамарос“ смятат, че използването на саботаж не е оправдано, защото резултатът може да бъде с обратен ефект, причинявайки неприязън към организацията от страна на засегнатото от диверсионните акции общество. В действителност, от трите вида саботажни действия, „Тупамарос“ реализират само втория, насочен срещу правителството и националната олигархия.

Например, „Тупамарос“ извършват палежи на централния офис на завода „Дженерал Мотърс“ (20 юни 1969 г.) и на склад на „Sudamtex“ (10 октомври 1970 г.), принадлежащ на една от най-големите текстилни фабрики в Уругвай, която е собственост на САЩ. Тези палежи причиняват щети за повече от един милион долара всеки.

„Тупамарос“ считат, че местата, на които техните врагове се отдават на удоволствия и забавления, също трябва да бъдат атакувани. Затова герилиерос унищожават напълно или частично такива горещи точки, като „Уругвайския боулинг клуб“ (6 октомври 1970 г.), „Голф клуб Монтевидео“, а също и няколко по-модерни и скъпи нощни клубове.

По този начин се осъществява практиката на „тотална война“ срещу олигархията, както пишат самите „Тупамарос“: „Нашият враг трябва да разпилее силите си, опитвайки се да защити хиляди потенциални цели. Представителите на съществуващия режим трябва да живеят практически в нелегалност (…), ограничавайки своето предвижване с надеждна защита от десетки телохранители, стоящи на пост и дори в собствените им домове“.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s