Война и Революция от окопите на Рожава. Позиция на революционните анархисти.

кюрдиТова е текст на бразилската анархистическа група União Popular Anarquista (UNIPA), публикуван през март 2015г. По отношение на актуалната ситуация по фронтовете в Сирия и динамиката на събитията в Близкия изток, текста вече е остарял, но що се отнася до политическия и идеологическия анализ, е съвсем на място.

Борбата за освобождение на Кюрдистан не започва от вчера. Кюрдският народ води борба за самоопределение от векове назад, още от началото на историята на Месопотамия. Преминавайки през множество войни и въстания, подлагани на репресии отвън или от собствената им олигархия, в наши дни, освободителните борби на този народ предизвикаха международен интерес. Но какви са тези мъже и жени, които днес се бият срещу нашествениците от Ислямска Държава в северна Сирия? Големите световни и правителствени медии нямат никакъв интерес да ни предоставят изчерпателна информация.

Днес, в центъра на вниманието е героичната съпротива на хората в Кобане срещу ИДИЛ. В сраженията, които скоро се разразиха там, участваше и Турция. Ирак и Сирия са цел на турската имперска политика, прокарвана чрез контрол над джихадистките групи, които да прекроят геополитическия пейзаж на Близкия Изток и Северна Африка.

Въоръжената съпротива в Кобане сега е част от сложния театър на военни операции и политически решения. Това провокира дебат около програмата и стратегията на революционните анархисти. Анархистите по цял свят се сплотиха в знак на солидарност, а черните знамена в окопите на Кобане още веднъж ни показаха, че това е част от анархистическата революционна линия.

Въпреки общоприетата позиция на повечето революционни анархисти да изразяват своята подкрепа за борбата кюрдския народ, както и на всички трудови хора по света, друга част, главно пацифистично настроени кръгове, дори решиха да критикуват и то по един безотговорен начин. Целта на тази публикация на UNIPA е да предостави един по-обстоен анализ, от революционна и анархистическа гледна точка, в контекста на военните действия.

На полето на военните действия – Ирак, Сирия и Турция

Първо, трябва да отбележим, че сблъсъците които наблюдаваме в Кобане са в непосредствена връзка с войната в Ирак, с гражданската война в Сирия, и разбира се с партизанската война водена от ПКК и други кюрдски организации, които са активни в Сирия и Ирак.

След атаката срещу „кулите близнаци“ в САЩ през 2001г, правителството на Джордж Буш и от страна на Великобритания – на Тони Блеър, с формалния повод заплаха от оръжия за масово поразяване, през 2003г, нахлуха в Ирак и разрушиха държавата оглавявана от правителството на Саддам Хюсеин и сунитската партия БААС. Търсейки бърза развръзка, която да удовлетвори имперските политики, прокарвани от САЩ, Великобритания, Израел и монархиите в Близкия Изток, иракската държава, която към този момент не бе свързана с интересите на САЩ, бе унищожена и поделена между всички тях.

От този момент нататък, започна и гражданската война. Първоначално, това бяха съпротивителни борби срещу окупаторите империалисти и борба за контрола над „новата“ държава. Като част от местната етно-политическа общност, кюрди и шиити подкрепиха нахлуването на САЩ, тъй като до този момент, правителството на Саддам Хюсеин не ги допускаше до властта. САЩ и Великобритания, на свой ред, сформираха марионетно правителство, съставено от кюрди, шиити и сунити. Въпреки това, истинският конфликт започна, когато бившите управляващи от сунитската общост започнаха да търсят възмездие. Прокарваната от САЩ идея за неолиберална държава на споделената власт, нямаше никакво одобрение от елитарните кръгове на нито една от етно-религиозните общности в страната.

Такава бе политиката на НАТО, Израел и САЩ, за прекрояването на Ирак и поделяне на Близкия Изток. Унищожаването на иракската държава даде нови сили на ислямската съпротива в лицето на Ал Кайда. Тази групировка със сунитски корени, бе съставена от джихадисти от различни части на света. От нея бе създадена „Ислямска Държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ), със закони базирани на религиозни текстове, един нов Халифат, който бе подкрепен и от САЩ. Паравоенните формирования, които по-късно станаха армията на ИДИЛ, бяха подготвени и финансирани от Запада, за да вземат участие в гражданската война в Сирия.

След казаното до тук, нека е ясно едно нещо – ИДИЛ е следствие от Северо-Американската имперска политика. И тук много вярна е трактовката на Революционно Анархистко Действие – Турция (DAF): „Държави, които се интересуват само от печалбата, вчера създадоха ИДИЛ, днес я отричат, утре пак ще я признаят.“ Така се стекоха обстоятелствата в последните десетилетия от историята на Близкия Изток – имперски политики, които временно поддържат различни сили, настройвайки „добри“ политици срещу „лоши“ и превратаджии срещу правителства, като ролите се сменят, когато е изгодно.

Създаването на ИДИЛ, като държава и Халифат е залегнало в политическите цели на САЩ да отрежат двете големи парчета – Ирак и Сирия и да ги прекроят, като две нови държавни образувания с имперско прото-буржоазно управление: Шиитска Република и Република Кюрдистан. Този проект разчита на подкрепата, както на Израел, така и на държави като Кувейт, Катар, Саудитска Арабия и Арабските Емирства.

Настоящото правителство на Иракски Кюрдистан следва тази политическа програма, прокарвана от САЩ и Израел. Парламентарните избори в Иракски Кюрдистан бяха спечелени от трите десни политически партии в страната, които поддържат мултинационалните корпорации, добиващи нефт и газ от този толкова богат на ресурси регион. Същият пробуржоазен политически елит взе участие в партизанската война срещу ПКК, влизайки в открит конфликт с нея в началото на 90-те години.

Настоящата гражданска война в Сирия започна през първата половина на 2011г. В началото, това бяха улични демонстрации, които в следващите месеци прерастнаха в открит въоръжен конфликт в който постепенно влязоха големите сили – САЩ, Франция, Германия, Англия, Русия и Китай, а също така и регионални сили като Турция. Президентът Барак Обама открито заплаши, че САЩ ще се включи във войната в Сирия, но конгреса на САЩ не одобри това негово решение.  Путин установи курс по оста Москва-Пекин и осуети военната намеса, която готвеха лидерите на Запада, начело с Франсоа Оланд, Ангела Меркел, Барак Обама и турското правителство на Ердоган.

Противно на всеобщото схващане, изострянето на класовата борба в Близкия Изток и Северна Африка, не само не доведе до положителна революционна промяна в посока народовластие, а точно обратното – затвърди авторитаризма, донесе мизерия и влошаване условията на живот, даде поле за действие на превратаджииски и фундаменталистки военни формирования, дейтващи на етнически принцип. Само за 2014г, има над 300 хил. бежанци от гражданската война в Сирия. Според „Сирийската обсерватория за човешки права“ (SOHR), от началото на конфликта жертвите от войната са повече от 200 хил. души, като с всяка година броят им прогресивно нараства. За 2014г, има 46 012 убити, като в по-голямата си част това са цивилни жертви, жени и деца.

Основна причина за провала на народните надигания е крайно консервативната линия, която се следва от опозиционните сили – целта им е държаната власт, установяват се нови олигархии. Критична е липсата на безвластнически революционни движения, които да „поставят на масата“ въпроса за експлоататорската същност на властта.

Преговорите за Ирак и Сирия не са нищо повече от игра на политико-икономически интереси в полза на големите държави и на някои регионални сили, като Турция и Иран. Има големи спорове относно енергийните доставки на нефт и газ за Европа. Има и геополитическо надхитряне за сферите на влияние в Северна Африка, Близкия Изток и Централна Азия.

Въпреки това, контрола който бе установен от кюрдската революционна организация в северна Сирия, Рожава и Кобане извади на сцената нов социален субект – въоръжените народни маси.

Войната в Кобане е против джхихадизма и в защита на Социалната Революция

В контекста на случващото се, Кобане е неразделна част от събитията със своята политическа и териториална значимост. Опитите за превземане на Кобане не са от вчера.

В зората на гражданската война в Сирия през 2012г, в региона се разразиха поне няколко военни конфликта, в опит да се възползват от създалата се ситуация. Тогава кюрдските народни милиции YPG и YPJ взеха надмощие и освободиха тази територия. Бе въведена нова организация на обществото в политико-икнономически и културен план.

Още в началото на конфликта, министърът на отбраната на кантона Кобане Исмет Хесен направи изялвление относно причините за териториалния конфликт там:

Битката за Кобане продължава вече около година и половина. Бяхме обсадени от групи, като Ал Нусра и Ахрар ал Шам. Година и половина Кобане е под обсада. Бяхме лишени от основни нужди, като питейна вода, електричество и търговия. Настъплението, което предприехме трае вече три месеца. Но за мен това не е само война срещу ИДИЛ.  Много държави имат пръст в тази работа. Да речем режима в Турция, който ги поддържа и мотивира да ни нападат.“

В този ред на мисли, според министъра на отбраната, настоящата битка трябва да бъде възприемана, като международен конфликт в който много и различни държави търсят да извлекат ползи.

Важен крайъгълен камък са и спречкванията със силите на сирийската опозиция, която не е джихадистки настроена, но също водеше битки за териториален контрол над Сирийски Кюрдистан. Сирийскта Свободна Армия (FSA) е част от северноамериканския проимпериалистки съюз. През 2013г, те се биха в продължение на три месеца и бяха победени от YPG, сключиха примирие и признаха Кюрдистан. Така че освен с Ал Нусра и силите на Асад, кюрдските милиции се сражаваха и с така наречената „демократична опозиция“, подкрепяна от САЩ.

За Турция на Ердоган – със своята прозападна и едновременно ислямистка политика, Турция е основен фактор в политическата подредба на този регион. Като съюзник на северноамерканския империализм, турското правителство години на ред организира гонения на кюрди и членове на ПКК. Заради Турция, тази организация е официално регистрирана като терористична в САЩ и ЕС.

Ролята на Турция е изключително важна и заради общата турско-сирийска държавна граница. Рожава от една страна е подложена на атаки от ИДИЛ, но в „тила“ е атакувана и от Турция. Преди настоящия конфликт, с помощта на „умерения“ ислямизъм на Ердоган, през турско-сирийска граница преминаваше оръжие, екипировка и личен състав за джихадистките групи. От началото на гражданската война в Сирия, през тази граница, Ердоган се опитва да насели и „наводни“ територията на на Кюрдистан с бежанци от войната. Но тази му тактика се провали. Когато ИДИЛ нападна Кобане, политиката на Турция бе да не пропуска бойци и екипировка за съпротивата в Кобане, но границата бе отворена за джихадиситите от ИДИЛ. През септември 2014г, комунисти, анархисти и други солидарни групи успяха частично да заобиколят блокадата, като организираха прехвърлянето на стотици хора през границата. При тази ситуация, по настояване на президента на САЩ Барак Обама, Ердоган бе принуден да се съобрази със Запданата коалиция и да разреши преминаването на бойци на Пешмергата и Сирийската Свободна Армия, които отиваха да се бият срещу ИДИЛ.

Прозападната коалиция се показа като империалистическа, подла и страхлива. Тя отказа да спре с военни средства напредването на ИДИЛ и не позволи директна доставка на оръжие за кюрдските милиции от YPG, когато най-много имаха нужда. Политиката на тази коалиция е да не участва в сухопътни операции, а само да бомбардира от въздуха. Токова поведение е най-малкото несериозно, когато насреща си имаш добре въоръжените армии на джихадистите.

В средата на октомври 2014г., президентът Обама постигна уговорка с Ердоган, че Турция ще промени курса и ще започне да поддържа кюрдските бойци в Кобане. На 20-ти октомври 2014г, военновъздушните сили на САЩ спуснаха от въздуха 28 контейнера с въоръжение над територията контролирана от кюрдите. Два от контейнерите се приземиха на територия завзета от джихадистите, а един контейнер бе унищожен от кюрдските милиции.

Един ден по-рано, на 19-ти октомври 2014г, Генералният Щаб на YPG разпространи изявление, в което потвърди своята политическа и военна покрепа за Свободната Сирийска Армия, като съюзник на САЩ. Следвайки същия курс, Турция отвори границата за бойци от Пешмергата, но както се очакваше, границата остана затворена за крайно леви революционери, особено за тези от ПКК.

За това, нека сме наясно с военния сценарии в Кобане. От едната страна на фронтовата линия са обединените съюзнически сили на YPG, Свободната Сирийска Армия и Пешмергата, а от другата е ИДИЛ. Въпреки това при съюзниците има разнопосочни интереси и геополитически конфликти. Свободната Сирийска Армия и Пешмергата са регионалните сили, които посредничат в полза на интересите на империалистическата буржоазия. Съюзничеството им със защитниците на Кобане е опортюнистично и е подобно на отношението на САЩ и Турция. Кюрдските „Народни сили за самозащита“ вече имат достатъчно опит с всички тези, които по-късно дръзнаха да се назоват „обединени срещу ИДИЛ“. И по отношение на Турция, нещата са ясни – победата на фундаменталистите винаги е за предпочитане пред тази на „терористите“ от Рожава. Същото се отнася и за САЩ – ИДИЛ ще оправдае очакванията им за империалистическа подредба в Близкия Изток и Северна Африка и ще запази хегемонията на основния им съюзник – Израел.

В този ред на мисли, ролята която играят съюзниците в лицето на Коалицията, а също така и участието на Свободната Сирийска Армия и Пешмергата, са от стратегическа важност за империсалистически настроената буржоазия. Това има за цел да укрепи позициите им в краткосрочен план и да постави под въпрос завоюваното от съпротивата, която народните маси оказват в Кобане. Целта е да се сложи край на политико-икономическите постижения на народа в Рожава.

Междунационалните войни винаги са били предпоставка за социалните борби на пролетариата. В историята на работничическите борби до сега, подобна бе ситуацията след Френско-Пруската война от 1870-1871г, която предизвика народни надигания, в резултат от които бе създадена Парижката Комуна. Следват революцията в Русия от 1917г, когато имахме конфликт на повече от десет страни по време на Първата Световна Война, и разбира се гражданската война в Испания, когато се стигна до интернационализация на антифашистката съпротива.

След тази серия епизоди е добре да се опрем и на историческия опит, описан в теорията на революционни анархисти, като Михаил Бакунин, Махно и списание “Дело на Труда”, Джейми Балиус, Дурути… Като отговор на империаластическите войни, те предначертаха политическата линия за победа на пролетарската революция, която е едновременно национална и интернационална социална борба. Ето какво пише Бакунин около ситуацията по време на Френско-Пруската война:

Не можем да разчитаме на буржоазията… Буржоазията не може да разбере и направи каквото и да било извън рамките на Държавата и разбирането за държава. Нейният капацитет се изчерпва с идеализирането на героизма и саможертвата в името на прехвалената Държава, при това за сметка на всеобщо страдание. Водените от Бисмарк сили, са външна заплаха, а от другата страна са бонатапартистите – това няма да спаси Франция, а ще доведе до пълен погром и унищожение на страната.

Изправени пред тази смъртна заплаха, ние можем да спасим Франция само чрез спонтанна и безкомпромисна анархистическа революция, едно масово народно надигане, което да обхване цялата страна. Може да сте сигурни, че друго спасение за Франция няма.“

Тези изводи в бакуниновата теория са следствие от националните войни, които се водят по негово време. В условия на деградация и контрареволюция, властолюбивата буржоазия има интерес единствено от запазването на Държавата и трудовата експлоатация. Народното опълчение на пролетариата е начин за защита на всяка една страна, заплашена от колонизиране и империалистически стремежи. Милиции, революционни армии – те са организираната народна съпротива, която може да разгърне пълния си революционен потенциал, само когато е направлявана от идеалите на интернационализма, социализма и свободата. В тези автономни революционни действия няма място за буржоазни практики, като патриотизъм и захласване по Държавата. Антифашистката борба трябва да прерастне в антиимпериалистическа революционна борба за социализъм. Фашизмът и империализмът трябва да бъдат побеждавани не само локално, но и решително да се върви към всеобща борба за световно освобождение на пролетариата.

Можем да си направим съответните изводи от бакунистката теория, за да разберем по-добре войната в Кобане. Военната подкрепа, която идва от империалистическите сили, макар и нелоша (но въпреки това недостатъчна), няма нищо общо със стремежа за освобождението на кюрдите в Близкия Изток, от робството на авторитаризма и експлоатацията. Тази подкрепа няма да донесе победа на кюрдите. Независимо дали САЩ или друга капиталистическа страна ще воюва с ИДИЛ, целта ще е гражданската война в Сирия да се пригоди към интересите ѝ. Несъмнено за империалистите е рисковано да въоръжават народната милиция в Кобане, тъй като впоследствие може да не успеят да спрат революционните и намерения. За това на сцената са Сирийската Свободна Армия и Пешмергата. Това са силите, които ще имат задачата да предизвикат вътрешни конфликти, когато буржоазията има интерес от това.

Кюрдската освободителна борба – федерализъм или етатизъм?

Буржоазията не е привързана към земята, нейната истинска привързаност и зависимост е към капитала. По тази причина буржоазията не принадлежи към дадена нация. Нейната националност е там, където капитала ѝ осигурява повече печалба. Основната ѝ грижа, да не кажем и единствената, е изгодата от експлоатацията на трудещия се пролетариат. От гледна точка на буржоазията, всичко е перфектно, когато експлоатацията върви тихо и спокойно, и обратното – когато нещо я наруши, всичко е ужасно. Тя няма друга идея, освен тази и това е на всяка цена, дори и тази цена да е недостойна, дори да се налага предателство на собствената ѝ страна. Когато има нужда от това, буржоазията си осигурява нацията на дадена държава, за да гарантира своите интереси. Тези интереси са пълна противоположност на истинските нужди на пролетариата.“

Михаил Бакунин

Както споменахме и в началото, кюрдите са изминали дълъг път на освободителни борби. Те бяха изключени от преговорите през 1923г, бяха ощетени и от Лозанския договор, въпреки че Съюзниците победители в Първата Световна Война им бяха обещали собствена държава и то със съгласието на Турция. След това кюрдите се оказаха най-голямата етническа група без собствена национална държава, пръснати из Турция, Ирак, Сирия и Иран. Както и други етнически малцинства в тези държави, те бяха потискани и малтретирани.

кюрди1Кюрдската Работническа Партия (ПКК) съществува от 1978г. Основана е в Турция като марксистко-ленинска партия, ПКК и до днес е най-голямата организация, която защитава интересите на кюрдите в този регион. През 70-те и 80-те години на 20-ти век, в плановете на СССР влизаше и защитата народни движения в  полу-феодални и колониални страни, които в политически план следват интернационална комунистическа линия. В условията на Студена Война, глобално противопоставяне и надпревара във въоръжаването, през 1984г,  ПКК започна партизанска война за създаване и установяване на независима кюрдска държава.

Основаването на ПКК съвпадна със специфичен за 70-те години момент на етническо самоопределение, поддържано главно от студентски движения с лява идеология. От самото начало, тогава още студентско движение, ПКК беше преследвана от турската държава, която се почувства заплашена от този стремеж на кюрдите за етническо самоопределение.

По време на войната в Ирак през 1991г, национално-освободителната война на кюрдите претърпя важна трансформация. САЩ подкрепи създаването на кюрдско регионално правителство в Ирак, което беше оглавено от представители на пробуржоазната кюрдска аристокрация. Днешното Кюрдско Регионално Правителство в Северен Ирак всъщност е наследник на това, което бе започнато от САЩ през 90-те години. Както бе казано по-горе, в състава на Кюрдското Регионално Правителство влизат три десни партии, избрани на парламентарни избори. Под негово управление са територии с огромни петролни залежи, които се ползват от мултинационални корпорации. В западната преса, Иракски Кюрдистан се представя като страна „цивилизована, модерна и демократична“. Тъй като това е противоположност на ПКК, съществува риск от директен политически конфликт между тези две сили.

Друга важна промяна в кюрдското освободително движение настъпи с ареста на Йоджалан, лидер и основател на ПКК. Турската държава го осъди на смърт за предателство, но в последствие присъдата бе променена на доживотен затвор. В затвора Йоджалан се отдаде на самокритика относно концепцията на кюрдската национално освободитлна борба. Така се роди идеята му за демократичен конфедерализъм.

Демократичният конфедерализъм се базира на самоуправление чрез децентрализализирана организация на обществото. Автономията на различните етнически и културни групи е гарантирана чрез свобода на вероизповеданието и равенство между половете. Оказва се, че в тази част на Близкия Изток, една такава организация на обществото е напълно осъществима и работи по-добре от който и да е конституционно установен ред, типичен за либералните западни държави.

Тази нова политико-стратегическа линия на ПКК и на кюрдското национално-освободително движение, е преди всичко критика към държавно-индустриалистката линия на марксизма, според която за национално освободителните борби е необходима и силна национална държава, преди да се премине към следващата стъпка – социализма. За своето индустриално и икономическо развитие една такава държава, разбира се разчита на постулатите на капитализма. Историческата съдба на буржоазно-демократичните революции от 20-ти век, макар и да бяха важна школовка за пролетариата, запазиха модела на експлоатация на работниците от доминиращата буржоазна класа. Пример за това са Виетнам, Китай, Никарагуа и др, където през 20-ти век пролетариата активно поведе тези революционни промени, които в крайна сметка се оказаха по-скоро провал.

Федерализирането, културната и мулти-етническа революция, в икономически план вървят заедно със социализация на средствата за производство, които ще преминат под работнически контрол. Социалната революция не може да бъде направена „от горе“ – от някаква партия, която е начело на държавата. Още по-абсурдно е първо да се минава през етап на национална държава, която евентуално да придвижи нещата в посока социализъм и интернационализъм. Тук е и големият исторически принос на революцията в Рожава – нейната цел не е формирането на кюрдска национална държава, а отричане на държавния модел и засилване на революционните борби по света.

Преди около три години ПКК направи опит за примирие с турската държава, за да укрепи позициите си и запази автономните територии. Тази нова линия на ПКК не е пацифистична или буржоазно-демократична. Революцията в Рожава също има противоречиви страни. Турското правителство наруши примирието, като атакува бази на ПКК на 14-ти октомври 2014г.

Нека отбележим, че в контекста на анти-колониалните борби, това не е първият опит за ревизия на марксизма и преминаване към федерализъм. В края на 20-ти век, „геваризма“ в Мексико също претърпя известна корекция, като в южната част на страната възникнаха селища отхвърлящи модела на държавността. Така бе роден модерния сапатизъм, който има и своя армия – Сапатистката армия за национално освобождение. Подобно на кюрдите, местното население в южната част на Мексико бе подложено на колонизация и подтисничество от страна на няколко държави в региона. Това доведе до нов вид освободителна борба. Тук вдъхновяващ пример е и Парижката комуна, която изостави държавния републикански модел, за да възприеме федералистична политика. Тогава за първи път се появи този нов анти-държавен революционен модел.

Спорът между лявото и анархизма

Още от началото на събитията в Кобане и войната срещу ИДИЛ, различните организации, съответно комунисти, социалдемократи и анархисти, имаха различни гледни точни относно събитията. Някои организации дори се уплашиха и се въздържаха от мнение. От голяма важност бе международната солидарност на организациите, които подкрепяха военните действия. Трябва да осъзнаем, че Социалната революция в Рожава е крачка напред по дългия път, които работническата класа трябва да извърви, за да създаде революционни организации, които се отбраняват и действат решително за постигане на победата.

Левите движения по света искаха да неглижират революционните събития в Рожава. Тук попадат най-вече комунисти, троцкисти и социалдемократи, които подобно на правителствената и буржоазна преса, се опитаха да се разграничат от борбата на кюрдския народ. Отчасти това беше поради невъзможност да вземат директно участие в определянето на хода на събитията и във военните действия в Региона. Възприетите от тях традиционни реформистки методи не отговаряха на случващото се и те побързаха да набедят ПКК в елементарен идеализъм и сталинизъм. Морално-политическата критика бе за тях по-важна от реалните резултати, които могат да бъдат постигнати. Така реформистката левица за пореден път показа циничното си поведение.

В световен план, около войната за Кобане преобладаваше една голяма заблуда, свързана с т. нар. „сирийска опозиция“ и Свободната Сирийска Армия. Когато YPG сключи примирие и влезе в съюз със Свободната Сирийска Армия, много политически партии, като бразилската Обединена Социалистическа Партия (PSTU) започнаха да подкрепят битката за Кобане. Според PSTU: „…военният съюз между кюрдските бойци и сирийските бунтовници е условие за сваляне на диктатора Асад и стъпка към създаване на независима национална държава на всички кюрди…“. Такава бе позицията и на други реформистки партии, включително и европейски, които се представяха като „прогресивни“, но следваха проимпериалистически и буржоазни политики в геополитически план.

От друга страна, относно съпротивата в Кобене, позицията на троцкистите залагаше на два основни момента:

1) Да се създаде кюрдскоговоряща национална държава и всички кюрди да преминат под централизирана държавна власт.

2) Революционните процеси в Рожава да преминат на фаза обединение с Иракски Кюрдистан и кюрдската буржоазия. Тази стара марксистка линия е в идеален синхрон с политиката на САЩ за Близкия Изток, а също така и на всички сили, които следват имперска политика в този регион.

Руският анархист Бакунин, когато се бие във Франция с пруските нашественици през 1870-1871г, изразява своето мнение относно „левите“, които всъщност подкрепят политиката на буржоата републиканци, прикривайки се зад идеята за национално единство. За левите републиканци, Бакунин пише:

Успяха ли левите да изпълнят задачата си? Изобщо не успяха. Те най-глупаво приветстваха това зловещо министерство на отбраната, което в най-критичния за Франция момент, се провали. Изглежда радикалната левица си вярваше, че отбраната на страната може стане без политика, че съпротивата няма нужда от идеи и морални устои…

Поради своя патриотизъм или пък от страх да не попречат на свръх-човешките усилия, които се хвърляха за спасението на Франция, радикалните леви се въздържаха от всякаква критика. Гамбета вярваше, че е негов дълг да изрази пълната си подкрепа за генерал Паликао. В крайна сметка нали трябваше „на всяка цена да се запази единството и да няма неподготвени дивизии, неща от които само прусаците биха имали полза?“ Такива бяха извиненията на левите, които не им позволиха да прозрат цялата им немощ, слабоумие и страхливост.“

Бакунин

Друго погрешно тълкуване на политическите процеси в Кобане бе разпространено от някои анархо-синдикалистки групи в текст под заглавие „Рожава от гледна точка на анархо-синдикализма“. Имаше много критики на това изявление, като тук ще се спрем на отговора на Революционно Анархистко Действие – Турция (DAF):

Въпросният текст е съставен на базата на непълна информация или на сектантски схващания за кюрдската освободителна борба. Обвиненията, че ПКК е патриархална, централистка и националистическа партия, се базират на историята на партията или на откровени фалшификации, а не на настоящата ситуация на ежедневна борба в Рожава.  Отделно от това, тази сектантска анархо-синдикалистка критика иска да заклейми всеки анархист, който е съпричастен с борбата на хората за самоопределение. Това ни показва едно стратегическо, програмно и теоретично объркване. Най-абсурдното от всичко е, че тези групи подкрепяха сапатисткото движение, когато беше на мода през 90-те години, не осъзнавайки, че към него могат да бъдат отправени същите критики както към кюрдите.“

кюрди2В този ред на мисли, една борба може започне честно и справедливо, дори в началото да е подета от някакво реакционно движение. Да се стигне до победа и успешен край, обаче е задача на революционерите. Както бе казано по-горе, като авангард на социалните борби, задачата на анархистките организации е да вдъхновяват и организират масите. Те са приятелски настроени и провеждат обсъждания, когато борбата не върви в добра посока. Анархистите никога не обръщат гръб на народа и не се страхуват от последствията.

В исторически план идеята е, че едно дейно малцинство може да влияе чрез своята активна позиция. Имайки впредвид, че повечето политически сили се стремят към авторитаризъм и хегемония, едно такова малцинство трябва да посочи грешките и последствията от тях.

Пуризма и сектантството са голям капан за движенията. Те водят до това, че организациите не могат да преценят „терена“ на който играят, защото се увличат в прекалено тесногръди формули и определяния. Тук попадат най-вече типичните западни левичари, парламентарното ляво, реформисти, сектанти, ревизионистично настроени анархисти и пр. Не успявайки да отчетат трудностите, които капитализмът създава пред социалните борби, те предпочитат утъпкания път на моралните коментари и разсъждения. Неспособни на самокритика, някои анархо-синдикалистките организации идейно абдикираха и станаха част от Европейския Проект за централизъм и буржоазен феминизъм.

Но революционните анархисти не би трябвало да се увличат по този привидно лесен път, а да се съобразят с всяка реалност, пред която ни изправя класовата борба, колкото и сериозни да са трудностите, в името на победата на пролетариата.

Реформисти и сектанти се подкрепят едни други в отричането на кюрдското освободително движение. Едните подкрепиха буржоазните и проимпериалистически сили, а другите всяваха апатия и безразличие към борбата в Рожава.

Революцията в Рожава се подкрепя и от маоисти, националисти и други групи. Сегашната ситуация в Кюрдистан може да бъде повод за тях, били те и националиситически или буржоазно настроени, да променят позицията си в посока на антидържавен и социалистически курс, срещу бюрократщината и колаборационизма.

Въоръжената борба за свобода на жените

Биейки се срещу ИДИЛ, жените в Кобане разрушиха всички сексистки норми и постигнаха свобода на жената в нашето ново общество.“

Мериам Кобане

кюрди3Активното участие на жените на фронтовата линия в Кобане предизвика голям световен отзвук. Жените в кюрдската съпротива се показаха като безстрашни и инициативни. Въпреки, че западните масмедии ги представяха по-скоро като естетически фактор, въпреки обвиненията в патриархалност на сектантски настроените анархисти, беше сформирано голямо женско движение, което успешно се справя на бойното поле в Кюрдистан.

Въоръжените жени имат ново място в изграждането на обществото. Така беше при Парижката комуна от 1871г, така беше и по време на гражданската война в Испания през 1936г. Бойният потенциал на жените винаги е бил обект на предразсъдъци, дори в средите на социалисти и революционери. Но уроците на историята ни показват, че борбата за права на жените, били те въоръжени или не, е неизменна част от социалните борби.

Днес в „Женските сили за самозащитa“ YPG има повече от 8000 въоръжени жени. Тяхната борба за освобождение на жените е и борба за освобождение на работническата класа. Това не се отнася само за Кобане и Рожава, това е универсално за всички жени по света. Когато един ден войната в Кобане бъде спечелена и капитализма и джихадизма бъдат победени, завоеванията на жените в обществото ще бъдат гарантирани. Това окончателно ще премахне сексуалното робство, насилието и репресиите над жените. Освобождението на жените е невъзможно без победата на народа, и обратно – революцията е невъзможна, ако не настъпи промяна в базовите ценности на обществото по отношение на жените.

По думите на Агири Йелмаз от YPJ:

В териториите на ИДИЛ жените са втора категория хора и нямат право да се бият. Бойците на ИДИЛ се страхуват да се бият срещу жени. Когато чуят нашите викове, те хвърлят оръжията си и бягат от бойното поле, казвайки: „по-добре да загина в бой срещу мъже, отколкото срещу жени.“ Страховете им идват от предразсъдъците, а нашата идея е, че жените също са способни да се самоорганизират и да действат самостоятелно.“

Борбата за освобождение на кюрдските жени е заплаха не само са ислямските фундаменталисти. Това е заплаха и за либерално-буржоазната концепция за ролята на жената и разпределението на властовите позиции. Овластяването на жени в капиталистическото общество се състои в издигането на жени на различни ръководни постове (директор, предприемач, управител, полицейски началник, охранител и пр.). Това само по себе си е контрареволюционна политика. В система, която разчита на неравенството, едно такова „овластяване“ на жени е заблуда, подобна на илюзията, че бедните слоеве на населението също имат шанс да се изкачат в социалната стълбица. Буржоазните практики за интегриране на жените, имат за цел единствено да ги вкарат в бюрократични процедури и да намалят революционния им потенциал.

В пролетарските движения, феминизма и „овластяването“ на жени имат съвсем друг смисъл – равнопоставеност на жените и участието им в синдикати, профсъюзи, събрания, студентски движения, народни асамблеи и пр. Само социализъм и федерализиране на обществото могат да гарантират пълна политическа, икономическа и културна свобода на трудовите жени. Това ново устройство на обществото ще възтържествува след разрушаването на старите либерални възприятия за феминизъм, които се налагат от буржоазната власт.

За Интернационална Класова Организация

Има ли разлика между революционните процеси по света и кюрдската революция? Да, разбира се че има и те бяха посочени по-горе. Въпреки това, решението не е в посока към подкрепа на буржоазните проекти, които имат за цел създаването на нови и нови държави. Решението не е и в сектантския реформизъм, който спъва интернационалната солидарност. Решението е в реорганизация на революционните анархисти и включването им в процесите на практика.

кюрди4

Ето защо призоваваме за създаване на Интернационална Класова Организация (ICT), която да обедини локалните организации оказващи съпротива на място, в международна организция за военна взаимопомощ. В настоящата обстановка на световна криза, нейната цел ще е да реорганизира революционните и синдикални алтернативи, в посока радикализиране на световната класовата борба.

Превод за Без Лого: П-16

Източник: https://uniaoanarquista.wordpress.com/2015/06/24/war-and-revolution-in-the-trenches-of-rojava-position-of-the-revolutionary-anarchists/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s