Червени бригади – Сражаваща се комунистическа партия (1981-2003)

Датата е 27 декември 1981 г. Докато милиони италианци бързат по магазините в търсене на подаръци, сервират коледните трапези и се подготвят за посрещането на новата година, най-голямата в Европа сражаваща се комунистическа организация прекратява своето съществуване. Да, „Червените бригади“ повече не съществуват: дълго време те са задушавани от арести и разкаяния на свои бойци, но, парадоксално, последният пирон в ковчега на организацията е забит от силния приток на нови попълнения. От 1977 г. организацията се разраства и разширява безконтролно. Резултатът от тази криза на растежа става разделението и фракционната борба:

– в Неапол под ръководството на члена на Изпълнителния комитет Джовани Сенцани, който провъзгласява възможността от въвличане на широки, в това число и непролетарски, маси във въоръжената борба посредством въоръжена пропаганда, възниква „Партизанска партия“ (Partito della Guerriglia), която включва в себе си „Затворническия фронт“;

– в Милано се оформя „Колона Валтер Алазия“, която следва пътя на така наречения „въоръжен синдикализъм“, който свежда революционната борба (т.е. борбата за комунизъм) до борбата за увеличаване на заплатите и подобряване живота на трудещите се в условията на капитализма;

– във Венето дисидентските настроения процъфтяват в „Колона Аннамария Лудман“.

Разбира се, арестът на харизматичния лидер Марио Морети през 1981 г. съдейства за фактическия разпад на организацията, въпреки че първопричините за бъдещото разпадане възникват още в периода след убийството на Алдо Моро. Но това е друга история…

Връщайки се към 27 декември 1981 г., можем да кажем, че това не е официалната дата на смъртта на „Червените бригади“. В съответствие с диалектическите принципи, умирайки, „Червените бригади“ дават живот на нова формация – „Червени бригади – Сражаваща се комунистическа партия“ (Brigate Rosse – Partito Comunista Combattente); организация, която може да се определи като законен наследник на историческите „Червени бригади“ и тяхната програма от 1976 г.

Появяването на BR-PCC съвпада с отвличането на американеца Дозиер, въпреки че операцията, за последен път, е изпълнена от името на BR. 10 дни по-рано, на 17 декември, висшият по чин в американската армия Джеймс Лий Дозиер, който е „заместник-командващ съюзническите сухопътни сили в Южна Европа“, е отвлечен във Верона от бойци на BR-PCC. Похитен е от къщата си от група бригадисти, облечени като водопроводчици. Генералът е натикан в закрит камион.

Похищението на Дозиер, наистина ключова фигура в НАТО, развълнува не само Италия, но и целия свят. Пленът приключва на 28 януари 1982 г. с нахлуването на спецотряд в къща на улица Пиндемонте в Падуа, където е държан пленникът. Местонахождението на конспиративното жилище е разкрито от съратника на BR Руджеро Волиня.

В хода на спецоперацията в жилището са заловени петима бойци, един от които, Антонио Саваста, неспособен да понася физическото и психологическо напрежение, започва да дава имена и адреси. Това е тежък удар за новосъздадената организация. Започва мащабна полицейска операция, която води до стотици арести в цяла Италия и почти пълното унищожаване на структурата.

Изглежда, че историята на BR-PCC така и не потръгва, но само така изглежда. На 6 февруари, няколко дни след провала в Падуа, в „Комюнике №6“ ръководството на организация провъзгласява „тактическо отстъпление“, заявявайки, че „събитията в последните дни трябва обстойно да се анализират, което ще позволи на ново да се продължи линията на революционните инициативи в общата стратегическа програма“. 1982 г. все още не е добра година за BR-PCC. През май е убит националният лидер на организацията Умберто Катабиани. Той умира в престрелка с полицията във Векиано, близо до Лука.

В края на годината бригадистите коригират своята програма за „стратегическо отстъпление“ в брошура №18, в която те, не отказвайки се от въоръжената борба за комунизъм, призовават да я адаптират към отбранителна схема заради офанзивата на държавата срещу революционното движение.

Първата мярка, която е приета от BR-PCC под ръководството на Барбара Балдзерани в програмата за „тактическа защита“, става убийството на 3 юни 1983 г. в Рим на Джино Джуни, редактор на Устава на работниците (1970 г.) и ръководител на Социалистическата партия. Считайки се за близък до правителствените кръгове, убийството му трябва да повлияе на икономическата политика на държавата, подкопаването на която е и главната цел на „отбранителната стратегия“ на „Сражаваща се комунистическа партия“.

В същото време всички останали фракции на „Червените бригади“, включително и най-силната „Партизанска партия“ на Сенцани, са ликвидирани от властите. Сенцани е вкаран в затвора, където е много добре приет от представителите на „историческото ядро“ на BR (Курчо, Франческини и т.н.), които подкрепят неговата позиция за развитие на организацията (т.н. втора или партийна позиция), за разлика от милитаризацията на BR-PCC (т.н. първа или ортодоксална позиция).

Ето защо на политическата сцена остава само „Сражаваща се комунистическа партия“, слаба и несвързана с работниците и работническото движение, но все още в състояние на въоръжени действия. Единствената възможност да се преодолеят оперативните трудности е постигането на единство с другите средиземноморски организации за „национално освобождение“. В контекста да изтъкне идеята на „Сражаващия се антиимпериалистичен фронт“, на 15 февруари 1984 г. BR-PCC убиват в Рим американския дипломат Лиймън Рей Хънт, бивш глава на многонационалните сили в Синайския полуостров в периода след египетско-израелския конфликт. Хънт е застрелян с автомат в своята бронирана кола. Отговорността за изпълнението на операцията се поема от „Червените бригади“ и палестинските марксисти от „Ливански въоръжени революционни фракции“. След блестящата операция в Рим, със „Сражаваща се комунистическа партия“ започват да търсят контакти немците от „Фракция червена армия“ и французите от „Пряко действие“: безусловно далечни на марксизма-ленинизма на BR-PCC организации (към които, между другото, бригадистите се отнасят много фамилиарно, наричайки активистите им „ученици“). Като целенасочено провеждане на антиимпериалистичната политика, само няколко седмици след убийството на Хънт бойците на „Пряко действие“ застрелват американския генерал Гай Делфос.

Въпреки че остава жизнеспособна, организацията преживява нов, – и доста болезнен, – разкол: от май до ноември в рамките на BR-PCC се води жестока борба между привържениците на първата и втората позиция. „Чистите и твърди“ милитаристи критикуват представителите на „историческото ядро“ на BR в затвора „Палма“: те са описани като „яростни догматици, които са нечувствителни към изменението на условията за борба срещу държавата“. Привържениците на втората позиция, повечето от които са стари бойци на „Червените бригади“, смятат, че за да има резултати пряката война срещу държавата, трябва да бъдат въвлечени масите във въоръжената борба посредством въоръжена пропаганда (което води до зависимост от средствата за масова информация), и има необходимост от подготовка на въоръжено въстание, което е единственото оставащо средство за въоръжена борба за комунизъм. Това малцинство (около една трета от всички бойци) ще бъде изгонено от редиците на BR-PCC и след по-малко от година ще организира „Съюз на сражаващите се комунисти“ (BR – L’Unione dei Comunisti Combattenti), историята на който ще продължи около две години, в които най-известната акция на групата е убийството на генерала от ВВС Лучио Джорджери.

Опитвайки се да се отърси от разкола, който причинява и финансови проблеми, наред с другите неща, BR-PCC предприемат редица инициативи за самофинансиране. На 14 декември 1984 г. опитът да бъде ограбена инкасаторска кола на „Metro Security Express“, която превозва пари в брой на супермаркет „SMA“ по булевард Маркони в Рим, се превръща в истинска катастрофа за организацията. В престрелка с охраната е убит боецът Антонио Джустини и е заловена Сесилия Масара.

Последващите арести и дезертьорства не пречат на BR-PCC след няколко месеца да осъществяват още едно гръмко убийство: на 27 март 1985 г. е нанесен удар в „сърцето на държавата“, който е свързан с икономическата реформа, насочена, наред с другото, да намали плъзгащата скала на заплатите. Италианската комунистическа партия призовава да се постави въпроса за реформата на народен референдум. Ецио Тарантели, професор по икономика в университета „La Sapienza“ и директор на Института по икономика и труд към Италианската конфедерация на работническите синдикати, е един от тези, които се противопоставят на идеята за референдум. На излизане от института е застрелян с картечен пистолет „Scorpion“, който по-рано е използван от бригадистите в нападението срещу представителството на „Италианското социално движение“ (MSI) на улица Ака Ларенция през 1978 г. (тогава са убити двама млади неофашисти).

Само няколко дни след убийството на Тарантели нова вълна от арести води до значителни загуби в редиците на BR-PCC. Сред задържаните са и ключови фигури в организацията: Барбара Балдзерани, Виторио Антонини и Пиетро Ванци, като последните двама са от старата гвардия на „Червените бригади“.

Тежка криза удря организацията, около която се стеснява полицейския пръстен. Лишена от политическо ръководство, „Сражаваща се комунистическа партия“ преминава към акции за самофинансиране, необходими за оцеляването на самата структура. През май и септември 1985 г. са осъществени въоръжени грабежи в Рим и Тиволи, а третият грабеж в Милано се проваля.

Някак си възстановявайки се от раните, нанесени от държавата, BR-PCC нанасят ответен удар: на 10 февруари 1986 г. е застрелян бившият кмет на Флоренция, републиканецът Ландо Конти. Мотивите за това убийство са обяснени в „Стратегическа резолюция №20“, издадена по този повод: казва се, че Конти е „неуморим разпространител на идеите на политическите сили, които са заинтересовани от по-активно участие на Италия в делата на Северноатлантическия алианс… с цел подкрепа позициите на САЩ в Средиземноморието.“ Освен това, Конти като управляващ директор на компанията SMA, занимаваща се с производство на радари, системи за насочване и друга военна техника, е обвинен в пряка материално-техническа подкрепа на северноамериканския империализъм и неговото въоръжено крило (НАТО). BR-PCC отбелязват, че тази акция е изпълнена в рамките на „Сражаващия се антиимпериалистичен фронт“. Други двама участници в него – „Фракция червена армия“ и „Пряко действие“ – разработват паралелно собствени инициативи в борбата срещу САЩ в Европа.

Можем да видим, че в средата на 80-те години „Червените бригади“ във военно-технически аспект следват два курса: от една страна, те продължават да нанасят удари в „сърцето на държавата“, а от друга – взимат участие в изграждането на единен фронт, в опит да се разработи нов европейски пролетарски интернационализъм чрез практикуването на въоръжена борба.

След убийството на Конти настъпват дълги периоди на тишина, изглеждайки, че BR-PCC повече не дават признаци на живот. Дългото мълчание е нарушено на 14 февруари 1987 г., когато по време на грабеж на улица Прати ди Папа бригадистите застрелват двама полицаи. След няколко месеца в страната започва нова вълна от арести, която още повече отслабва военния потенциал на организацията: между лятото и зимата на тази година са заловени (най-вече във Версилия) девет членове на BR-PCC, сред които е и Джанкарло Сегети (брат на Бруно, бивш ръководител на римската колона на BR).

В специалните затвори на Италия членовете на „историческото ядро“ на „Червените бригади“ и някои бойци от „новото поколение“ дават началото на открита дискусия, която е предназначена да направи преглед на дейностите и окончателно да сложи край на въпроса за въоръжената борба. Класовата борба трябва да продължи в други форми според Ренато Курчо и неговите другари. В специално заявление Бруно Сегети казва, че бойците на „Червените бригади“ напълно споделят идеята на затворниците. Отсега нататък всяко действие, което е извършено от името на „Червените бригади“ ще бъде нелегитимно. Повече никой, освен тези, които са се сражавали през 70-те и началото на 80-те години, няма право да се нарича бригадист, нямайки принадлежност към „историческите“ „Червени бригади“.

Въпреки това, BR-PCC не са съгласни със заключенията от затворническата дискусия. Нещо повече. Своето несъгласие „Сражаваща се комунистическа партия“ изразява крайно радикално: на 16 април 1988 г. във Форли двама бригадисти проникват облечени като пощальони в къщата на демохристиянския сенатор Роберто Руфили, член на Комисията по реформи и близък съратник на министър-председателя Чириако Де Мита, и с три изстрела го убиват. Руфили е една от ключовите фигури в проекта на Де Мита за „рефункционализация“ на държавата посредством политически и институционални реформи, в които участва дори Комунистическата партия. Убийството на сенатора слага край на този проект, убивайки го в зародиш.

Това действие ще се превърне в лебедова песен за BR-PCC. През януари е арестуван Антонио Фоса, който на 15 юни предава на властите централния склад на организацията в Милано на улица Догали, където се складират оръжия, пари и документи. Между 6 и 7 септември следствието успява да разкрие още четири склада между Лацио и Тоскана, а също са арестувани и 21 човека – почти всички от активния състав на организацията към този момент.

Интересното е, че през септември е пуснат документът „Съвместна борба“, който обявява създаването на революционен съюз между BR-PCC и немската „Фракция червена армия“ (RAF). Както „Сражаваща се комунистическа партия“, така и RAF е почти унищожен през есента на 1988 г., така че дейността на този съюз остава само на хартия.

Въпреки това, BR-PCC де юре продължава да съществува – все още на свобода са бойци на две клетки – неаполитанската и чуждестранната, базираща се в Париж. На 2 септември 1989 г. в столицата на Франция ще бъдат арестувани шестима бригадисти, но всички те са осъдени на по-малки срокове поради неучастието си в преки криминалния деяния. Скоро ще бъдат освободени, но няма да успеят да завържат контакти с възродената организация (Nuclei Comunisti Combattenti – Сражаващи се комунистически клетки). Наред с освобождаването на тези другари, в нелегалност преминават редица стари бригадисти – на първо място това са Надя Дездемона Лиоче, Гуидо Минтоне и Джулиано де Рома.

След арестите през 1989 г. и през следващите няколко години „Сражаваща се комунистическа партия“ продължава да съществува само на страниците на вестниците: всички „непримирими“ (иридучибили) от организацията се намират зад решетките. Разбира се, някои обикновени бойци избягват арест, криейки се в чужбина, други „нередовни“ симпатизанти, които не са идентифицирани от полицията, едва ли са хората, които ще бъдат в състояние да възстановят „въоръжената партия“. От чужбина „Клетка за изграждане на Сражаваща се комунистическа партия“ (Cellula per la costituzione del Partito Comunista Combattente) на Серджо Спацали се опитва да разпространява печатни материали в Италия, но неговата организация е твърде малка, за да поеме задачата да изпълнява военни действия. Дори и днес, след смъртта на Спацали, неговата „Клетка“ проявява спорадична агитационна активност, но нищо повече. Организацията не е отговорна за никакви незаконни дейности.

Процесът на революционния копнеж продължава да върви из цялата страна, и, в крайна сметка, на 18 октомври 1992 г. на политическата сцена се появяват „Сражаващи се комунистически клетки“, които всъщност представляват възстановените BR-PCC. Акцията на 18 октомври (взрив на малка бомба в близост до офиса на римската Федерация на индустриалните производители), последвана с разпространяването на листовки между Рим и Тривенето, демонстрира военния потенциал на организацията, и теоретическия такъв, базиращ се основно на минали трудове на BR-PCC.

1993 г. е годината на краткото завръщане към името BR-PCC: именно зад това име се покрива групата, отговорна за акцията на 2 септември. Тогава, в Авиано, където е разположена база на ВВС на САЩ, от прозореца на профучаваща кола са произведени няколко изстрела по стената на казармата, а след това по нежилищно помещение е хвърлена ръчна граната. „Операцията“ не води до никакви жертви и разрушения, и като цяло изглежда доста непохватна. След месец и половина, на 26 октомври, са арестувани всички участници в това нападение, което се провежда далеч не по направленията на историческата организация. Сред петимата двама се оказват бивши бригадисти – Франческо Айоза и Арио Пицарели, последният, който е бивш боец на „Колона Валтер Алазия“, напуска стените на затвора само преди няколко месеца. Заслужава да се отбележи, че по-голямата част от непримиримите“ BR-PCC, намиращи се в затвора, не приемат тази акция, заявявайки, че активистите, които са я осъществили („авантюристи и немарксисти“), не са съгласували своите действия с линията на организацията.

1994 г. е белязана с качествен ръст на NCC. На 10 януари около един часа през нощта избухва бомба със средна мощност в близост до „Колежа по отбраната на НАТО“, което води до значителни щети. Терористичният акт, който се поема от „Сражаващи се комунистически клетки“ с комюнике от три страници, получава много широк обхват, тъй като по същото време в Брюксел се провежда редовната среща на върха на Северноатлантическия алианс.

Дейността на NCC през 1994 г. се ограничена с това. През февруари 1995 г. по време на рутинна пътна проверка в Пиза са арестувани първите бойци на NCC – Луиджи Фучини и Фабио Матейни.

Именно в този момент в нелегалност преминава Надя Лиоче, която формално не се преследва от властите, и поема отговорността за новата фаза на нелегалната борба.

Във реконструкцията на „въоръжената партия“ Лиоче ще помогне на Марио Галези, добре известен на полицията, и влизащ в нелегалност през февруари 1998 г. след осъществяването на обир в Рим, докато се намира под домашен арест. Тосканската група на Галези и римската група на Лиоче ще обединят усилия в опит да възродят BR-PCC. Не е известно кога и при какви обстоятелства се прави среща между двамата.

Марио Галези

Марио Галези

Надя Лиоче

Надя Лиоче

Разбира се, промяната на името (от NCC на BR-PCC) носи по-скоро символичен характер: то трябва да покаже готовността към новия етап на въоръжена борба, трябва да предизвиква паника у държавата. Определящият фактор все още остава желанието да получат легитимност действията им чрез приемането на „историческия“ характер, тъй като в периода от 1992 г. до 1994 г. NCC се сблъскват с неразбирането на „непримиримите“ бригадисти в затвора, опитвайки се да вкарат в дейността на „Клетките“ признаци за възобновяване на въоръжената борба за комунизъм в Италия.

Днес не е известно със сигурност дали „непримиримите“ затворници са били осведомени за реконструкцията на BR-PCC, но, във всеки случай – още един удар на организацията в „сърцето на държавата“ не ги хваща неподготвени.

На 20 май 1999 г. около девет и половина сутринта на римската улица Салария, на няколко крачки от дома му, бойци на BR-PCC застрелват Масимо Д’Антона – преподавател по право в университета „La Sapienza“, като паралелно с това е „юридически съветник на министъра на труда Басолино“. Той е постоянен председател на Изпълнителния комитет на така наречения „Пакт за заетост и развитие“, т.е. Д’Антона, както Тарантели и Руфили, е ключова фигура в предстоящите реформи, в този случай – реформи на пазара на труда.

През 2000 г. BR-PCC в хода на своите мини нападения започват да използват различни „покриващи“ имена. По време на взрива на касетъчна бомба с ниска мощност до офиса на Антистачната комисия на 14 май използват името „Клетка за пролетарска революционна инициатива“ (Nucleo d’Iniziativa Proletaria Rivoluzionaria), а два месеца по-късно, по време на неуспешно нападение срещу централата на Италианската конфедерация на работническите синдикати, поемат отговорност с името „Пролетарска революционна клетка“ (Nucleo Proletario Rivoluzionario) – друго „лице“ на BR-PCC.

Година по-късно се случва следващият удар на BR-PCC. В нощта на 9 срещу 10 април 2001 г. организацията отново напомня за себе си, осъществявайки добре обмислена, от техническа гледна точка, акция – бомба, активирана с мобилен телефон, се взривява в близост до Института за международни отношения в центъра на Рим.

И отново минава още една година от последната акция, когато „Сражаваща се комунистическа партия“ на 19 март 2002 г. в Болоня, по време на обедна почивка, на улицата убива Марко Биаджи, служител на Министерството на социалните грижи. Подобно на много други жертви, Биаджи, който е също икономически съветник на министър-председателя, е създател на новите икономически реформи, планирани от правителството на Берлускони. Забележителното е, че Биаджи е убит със същия пистолет, с който преди три години е убит Д’Антона.

Гръмкото убийство, което разбужда цялото страна, изглежда вещае възкресението на „въоръжената партия“, но в действителност то вкарва организацията в тежка криза, която причинява дезертьорството на повечето бойци.

Историята на „Червените бригади“ окончателно е закрита (навярно завинаги) на 2 март 2003 г. Тогава няколко служители на транспортна полиция искат да видят документите на двама пътници във влака Рим-Флоренция, които им изглеждат много подозрителни. Подозирайки, че документите им са фалшиви, служителите се опитват да задържат мъжа и жената. Мъжът вади пистолет и открива огън, убивайки полицая Емануел Петри. Служителите също реагират с огън. Кратката престрелка завършва със смъртта на Марио Галези, ръководител на тосканската клетка на BR-PCC. Жената с него, Надя Дездемона Лиоче, също се опитва да вземе оръжието, но не успява. Хваната с белезници, тя веднага се обявява за политически затворник.

Въпреки неутрализирането на двама от лидерите и практическия пълния провал, организацията все пак успява да осъществи последната си акция: на 2 август 2003 г. от името на „Сражаваща се пролетарска клетка“ (Nucleo Proletario Combattente), бойци стрелят по централата на агенцията за временна заетост „Obiettivo Lavoro“ във Флоренция, в развитието на която играе важна роля вече покойният Марко Биаджи.

14 човека са арестувани в хода на следствените действия по делото за „Новите Червени бригади“ (както пресата кръщава организацията) между октомври и декември 2003 г. Открити са няколко малки скривалища, в които са намерени оръжия, фалшиви документи и теоретични разработки на BR-PCC.

Роберто ди Роси

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s