Potere Operaio

Начало

„Работническа власт“ (Potere Operaio – PO) се появява като обединение на няколко независими групи, които действат на различни фронтове в извънпарламентарното движение, чиято дейност може да бъде проследена с помощта на различни списания, издавани през 60-те години. Две основни операистки издания през тези години, – „Quaderni rossi“ („Червени бележки“, 1961-66) и „Classe Оperaia“ („Работническа класа“, 1963-67), – стават основата, около която се формира ембрион на бъдещата организация PO.

Идеята за „Червени бележки“ се заражда в Тоскана, а след това стига и до Венето. Впоследствие през 1969 г. тосканската група дава началото на „Lotta Continua“ (Борбата продължава – LC), докато в същото време венецианската редакция се разделя: по-голямата й част, – т.н. „Кръг Ренато Панциери“ (Circolo Renato Panzieri), – работи по създаването на „Работнически авангард“ (Avanguardia Operaia), а малцинството участва в организацията PO.

Списание „Работническа класа“ в това време се превръща в притегателен център за много млади хора, някои от които се отличават с много войнствени възгледи. Така римската група дисиденти от „Classe Оperaia“, която настоява за активизиране на синдикалната борба, създава радикалната операистка група „Contropiano“, а венецианско-емилиянската група публично обявява своята решителна позиция да се преобразува в отделна „Венецианска редакция“ (Redazione veneta di Classe Operaia).

В Милано основа за създаване на PO е също местна група леви радикали начело с Пиерлуиджи Гаспарото, която през 1966 г. се отделя от „Classe Оperaia“, обединявайки се заедно с генуезките другари от „Кръг Роза Люксембург“ (Circolo Rosa Luxemburg).

Във Венето преди да бъде създадена група на „Quaderni Rossi“ е издавано регионално списание с името „Венециански прогрес“ (Il Progresso Veneto), което е тясно свързано със Социалистическата партия на Италия, давайки възможност на извънпарламентарните леви да изразят своята критическа позиция по отношение на традиционните партии. Редом с QR и CO, PV е още едно поле за развитие на операизма, а много от членовете на редакцията на списанието, – такива като Антонио Негри, член на градския съвет на Падуа от СПИ, и Доменико Чераволо, депутат от същата партия и основен спонсор на списанието, – също влизат в РО.

Основната тема на „Il Progresso Veneto“ неизменно е реформизма, който се оценява крайно негативно – като инструмент на капиталистическото угнетение, използван за облекчаване на социалното недоволство и разделение на работническата класа. Тази позиция приближава PV към QR, въпреки че венецианското списание за разлика от „Червени бележки“ е по-местно и акцентира много върху социално-икономическите проблеми в региона.

В допълнение към операистките групи, бъдещи активисти на PO можем да видим и в редакцията на римското списание „La Classe“, което се издава от Джузепе Вита. По време на зараждането на „Работническа власт“ изданието прекратява съществуването си поради икономическа нерентабилност: вместо да продават списанието, активистите го подаряват на всички привърженици.

Поводът да се обединяват всички тези различни формации, които повече или по-малко имат сходни възгледи по работническия въпрос, става събитията от „горещата есен“ на 1969 г., когато в Северна Италия започва вълна от антиправителствени стачки и изглежда, че държавата ще може да се справи с работническите действия само чрез фашистки преврат като този в Гърция и Турция. Именно в този напрегнат момент операистите първи влизат във фабриките: най-успешният пример за това е, когато работниците окупират завода в Порто Маргера, в който работническите активисти се опитват да внедрят система на самоуправление.

Венето може да се разглежда като един от стълбовете на операизма, въпреки че други групи с подобно направление действат и в други промишлени градове на Италия – Торино, Милано, Генуа. До този момент обаче тези групи действат изолирано и автономно една от друга, а ако влязат в контакт, то обикновено всичко приключва със сблъсъци на полето на теорията и практиката. Като цяло идейните спорове по най-различни въпроси са характерни за това време, когато не само хората, но и цели групи менят позициите си по няколко пъти на година, което води до спорове и конфликти.

„Работническа власт“ е най-яркият пример: организацията е създадена през лятото на 1969 г. посредством сливането на венецианската, римската и емилиянската групи, въпреки че в Тоскана нещата не стоят така, както се очаква. Тук, в Пиза, действа група, подкрепяща операизма, която първоначално има намерение да се присъедини към PO, но след това, доста неочаквано, възнамерява да създаде своя собствена организация, която става известна по-късно като „Lotta Continua“. Именно внезапно избухналите идейни спорове принуждават пизанската група да вземе такова рязко решение.

Следва същността.

За фактическо начало на историята на PO трябва да се счита конференцията в Торино в края на юли 1969 г., организирана за водещи работнически организации, на която се случва и разколът между основната група и пизанската фракция на Адриано Софри.

Конференцията е свикана, за да се направи равносметка на летните стачки в местните заводи на „Фиат“, в които групите опериаисти играят значителна роля в мобилизацията на работниците. Конфликтът започва около въпроса как да продължи борбата. Едни твърдят, че борбата трябва да се социализира и извън стените на заводите, да се води пропаганда по заведенията, колежите, университетите и имигрантските общежития, но други искат да останат в заводите, продължавайки да изпълняват ролята на авангард на работниците. Пизанската група се опитва да разшири социалната база на пропагандата, докато в същото време лидерът на основното ядро Джузепе Вита вижда заводите и фабриките като основно бойно поле.

Така започва теоретичен сблъсък, в който римско-венецианско-емилиянската група, намираща се в малцинство, губи с гръм и трясък, защото Софри подкрепя своите аргументи с успехите на своята собствена пизанска организация (носеща, парадоксално, в това време името Potere Operaio), която съумява да развие значителна работа сред студентите и учениците. В резултат на конференцията в Торино възникват две организации, конкуриращи се по между си в началото на 70-те години: Potere Operaio и Lotta Continua.

Догматизъм, липса на гъвкавост, преклонение пред пролетариата като пред единствена революционна сила, – всичко това превръща PO в най-сектантската организация от левия извънпарламентарен лагер. Елитарността и забраненото теоретизиране принуждават редовите активисти постепенно да увеличават знанията си в областта на марксизма, защото, по-голямата част, без тези знания не само не могат да участват в сложни дискусии, които се провеждат на страниците на едноименното списание, чийто първи брой излиза през септември 1969 г., но и банално не разбират директивите на ръководството.

Обръщане към въоръжена борба

Сама по себе си „Работническа власт“ в редица изявления и декларации се именува като „Въстаническа партия“ (Partito dell’Insurrezione), разглеждайки в качеството на основен враг италианската държава, против която „следва да се води въоръжена борба“. Въпреки че държавата е само върха на айсберга – не по-малки врагове на PO са многобройните капиталистически собственици, срещу които трябва да се нанесе първият удар: именно въоръжените работнически нападения срещу собствениците с едновременното саботиране на производствените линии, в това число и стачки, за РО са първия етап на развитие на гражданска война срещу буржоазната държава.

Дори в химна на организацията могат да се видят всички тези цели и задачи: тук се споменават работниците, въстание, партия, отказ от работа, гражданска война, комунизъм и диктатура на пролетариата. Въпреки кратката си история, PO разработва доста детайлна революционна теория на преход към гражданска война, която се опитва да приложи на практика с помощта на специален военно-технически апарат.

Преходът от обикновено политическо движение, въпреки че има крайно радикални позиции, към формата на „революционна организация“ не се случва веднага. Дълго време проектът се носи във въздуха и едва на III Национална конференция, проведена в Рим през есента на 1971 г., е взето решението да се създаде нелегална вътрешна структура (Lavoro Illegale – Нелегална дейност), предназначена за осъществяване на въоръжени действия.

По това време в центъра на внимание на РО стои въпроса за организиране на фабричните вълнения и безредици, които почти не оказват влияние върху политическата ситуация и живота на обществото. Характерен пример за подобна дейност може да се нарече „транспортната кампания“, когато активисти на организацията, с активното участие на трудещите се, създават различни проблеми за нормалното функциониране на градските автобуси, пътуващи до фабричните предградия на Милано и Местре. Същността на акцията е в това, че времето, в което пътуват работниците до фабриките трябва да се отчита от собствениците като работно време и да се заплаща. По този начин „Работническа власт“ се стреми изкуствено да провокира производствено-икономическа криза в отделните предприятия. По-надолу ще разберем защо.

Интересите на движението са свързани с интересите на работническата класа, която се разглежда като хегемон, върху който са ориентирани всякакви социални борби – било то студентска, дело на усилията на „Lotta Continua“, или затворническа борба на „пролетарските затворници“. На работническата класа, организирана в операистко движение, се приписва ролята на „революционен ръководител“, който трябва да започне процеса на революционно освобождение. Работническата класа трябва да определи характера и курса на бъдещето въстание и революция.

От първия брой на едноименното списание на РО се виждат препратки към Ленин, като се казва, че ситуацията на работниците не се е изменила много от началото на 20 век: все същите неквалифицирани работници, все същата буржоазна държава, която стремително се връща към своите „корени“. Кейнсианският модел на държава, благодарение на масовите протести, влезе в дълбока криза и загуби възможността да поддържа социалните условия, поддържайки растежа на капитала, което кара държавата да се върне към своите първични функции: открито потискане на пролетариата в интерес на капитала.

Ръководството на РО вижда в ленинизма универсално средство за решаване на всички проблеми, твърдейки, че следването на ленинистките завети е най-добрият метод за защита на интересите на работническата класа:

„Защо италианските работници са ленинисти? Първо, защото знаят че днес, повече от всякога, всяка икономическа борба се явява и политическа. Второ, защото знаят, че днес, повече от всякога, всяка политическа борба се явява икономическа и изисква конкретни организационни инструменти. Трето, защото ленинизмът утвърждава хегемонията на работническите интереси над всички други интереси на всички други обществени сектори. Четвърто, защото ленинизмът заявява необходимостта от установяване на комунизъм посредством пълното унищожаване на буржоазната държава и капиталистическото общество.“ («Cominciamo a dire Lenin», PO#3, 2-9 октомври 1969 г.).

Унищожаването на капитала не може да се случи без унищожаването на капиталистическата държава. Унищожаването на капиталистическата държава, която държи колосални ресурси и грандиозни структури за потискане, е възможно чрез обединяването на усилията на всички работниците, т.е. на усилията на революционната организация на трудещите се. Според теоретиците на РО, работническата борба, развивайки се все по-широко и по-дълбоко, неизменно завършва със сблъсък срещу държавата, управлявана от големия капитал, която ще бъде принудена да въведе стабилност в ситуацията посредством своя репресивен апарат. Репресиите в съчетание с обедняването на масите (в резултат на производствената криза) увеличават революционната ситуация и ще бъдат в интерес на „Въстаническата партия“.

В своите теоретични конструкции РО вижда буржоазната държава в този момент като гарант за господстване на капитала, която трябва да се събори, да се срине до основи. Организацията, – революционният авангард, – в тази схема е само инструмент на работническата класа в нейната борба срещу капитализма. Организацията, – „материална необходимост“, – е пътеводната звезда на класовата борба, която я насочва, „непосредствено пречейки на инициативите на противника“. „Противникът“ – държавата, встъпваща в защита на капитала, – може да бъде победен само в случай на „вдигане нивото на конфронтация“, когато работническото движение, при подкрепата на една и съща организация, ще бъде в състояние да даде симетричен отговор на всички удари на капиталистическата система и нейния репресивен апарат.

Ленинистката организация, според теоретиците на „Работническа власт“,

„… трябва да обърне в своя полза целия потенциал на работническата класа, способна на безкрайно развитие, производство на нови неща, но в същото време, подложена на строга дисциплина, наложена от капиталистическото производство, която класата на трудещите се обръща срещу самия капитал и държавата.“ (Lotta di massa e lavoro di partito, PO#12, 14-21 февруари 1970 г.).

„Работническа власт“ в порива на теоретизиране дори въвежда и новия фразеологизъм „организация от неоленинистки тип“, позовавайки се на събитията от 1917 г., когато болшевишката партия, поемайки съветите, възникнали благодарение на „субективната енергия на работническите маси“, вкарва тази енергия в революционна посока.

Революционната организация от този тип трябва да върви с масите, с техните нужди и искания, като насочва яростта на работническата класа, част от която е срещу държавата, да вдъхновява борбата срещу капитала, поддържайки нейната интензивност. Организацията трябва да е нишката, която свързва в една мрежа разпръснатите епизоди на борбата; в противен случай тя рискува да бъде победена от капитала/държавата, което ще послужи за укрепване на капиталистическата хегемония.

За разширяване на организационната структура е необходимо да се поддържа състояние на постоянна криза на производството, предотвратявайки засилването на капитала, който търси нови методи за укрепване на своето господство:

„Поддържане процес на стагнация, задълбочено противопоставяне, нарушаване баланса в полза на организацията: това е основната цел.“ (Alle avanguardie per il partito, PO#36)

Създаването на ситуация на постоянен конфликт, продължаване на актовете на неподчинение и пълнен или частичен отказ от работа, водещ към падане на производството, се определя от РО като „стагнация“ – всичко това трябва да доведе до нов цикъл на борба.

Избор на въоръжена борба и цели за нападение

Въз основа на статии от списанието можем да направим еднозначен извод за бунтовните стремежи на организацията, въпреки че в първите години цялата тази революционна страст остава в областта на хартиената теория. Преходът към нивото на практика се наблюдава на римския конгрес, когато е решено да се започне конкретна борба срещу държавата чрез организиране на специална нелегална структура. През есента на 1971 г. започват първите структурни изменения, свързани с прехода на РО към въоръжената борба. Операистите показват своите сериозни намерения с многочислени опити да се свържат с други италиански и чуждестранни революционни организации. Тези връзки се осъществяват през следващите месеци. Установяват се контакти с GAP на Фелтринели и „Червените бригади“ на Курчо, а също е осъществен и опит да се учреди широка паневропейска координационна мрежа на борба с участието на радикални леви движения от Франция, Германия, Люксембург, Великобритания и Швейцария.

В същото време в Рим се обсъжда в рамките на ръководството необходимостта от преход към партийна схема. Преди провеждането на съдбоносния Конгрес столичната секция настоява за ускоряване на организационния процес на превръщане на спорното движение в монолитна партия от ленинистки тип.

През лятото на 1970 г., когато в Реджо ди Калабрия избухва народно въстание, свързано с решението на правителството да прехвърли регионалната столица в Катандзаро, ръководството на РО се събира, за да обсъди бъдещето на организацията. Срещата, която се състои във ферма близо до Торе ди Баронколи (Тоскана), е белязана от яростното встъпление на Франко Пиперно, който настоява за необходимостта от преобразуване на организацията в партия за гражданска война.

Тук се обсъжда и чувствителният въпрос за използването на насилие: членовете на римския клон вече са решили за себе си този въпрос, призовавайки за отказ от спонтанността и използване на организирано насилие по отношение на конкретни цели.

Насилието, използвано от РО до този момент, е в сравнително малка степен. По принцип, „службата на реда“ на организацията използва бутилки със запалителна смес, когато трябва да се защитят демонстрации от полицейски атаки и нападения на неофашисти. Тези бутилки с коктейли Молотов се използват за първи път и като оръжие за нападение, когато се атакува офис на йорданските авиолинии на улица Бисолати в Рим, което се осъществява от група от около 30 човека начело с Пиперно и Валерио Моручи. Същият Моручи, който става по-късно един от ръководителите на римската колона на „Червените бригади“, на 5 февруари 1971 г. в навечерието на демонстрация на РО в Рим реформира доста тромавата „служба на реда“, разделяйки я на няколко групи от бойци, всяка от които има свои бойни задачи.

Римска конференция

От 24 до 26 септември 1971 г. в Рим се провежда III Национална конференция на организацията. Мястото, което се избира за нейното провеждане, е огромният Конгресен дворец, а броят на участниците потвърждава, че движението може да се нарече национално. Основният лозунг на конференцията не оставя никакви съмнения за темите на тридневните дискусии: „Работническа власт за партия, Работническа власт за въстание, Работническа власт за комунизъм“ (Potere Operaio per il partito, Potere operaio per l’insurrezione, Potere Operaio per i comunismo). Заседанието се открива от Антонио Негри, който прочита есе, подписано от анонимен падуански интелектуалец, което се нарича „Криза на държавата – комунистически план и революционна организация“.

Антонио Негри

Антонио Негри

В доклада се повтарят вече изложените на страниците на списанието положения на неспособност на капитала да поддържа своето господство в обществото със стари методи и във връзка с това започва да търси нови начини за стабилизиране на капиталистическата система. И такъв начин е намерен – кризата, като възпиращ работническата класа фактор, плашещ трудещите се с призрака на безработицата, позволяващ да се направи необходимото корпоративно преструктуриране. Капиталът е готов дори да предизвика изкуствена криза или рецесия, за да дисциплинира работническата класа.

Така държавата вече не е гарант за развитие на капитала, а генерира безкрайни кризи. В този момент революционната организация получава възможността да повиши нивото на конфронтация между фабриките и държавата като паралелно обхваща и цялото общество. В условията на криза дългът на революционера е да инициира революционна борба, защото в противен случай работническата класа е заплашена от поражение и деморализация. Нормализацията на ситуацията и възобновяването на развитие в това отношение са отрицателни за революционната организация фактори, които приспиват работническата класа и спират класовата борба.

В повечето случай тази борба срещу държавата трябва да започне посредством „експроприации“ и „присвоявания“. Подобни акции трябва да бъдат извършени от масите само под ръководството на „кадрите на революционната организация или хората, чието ниво на развитие на съзнанието позволява да се провокират и направляват усилията на масите по пътя на присвоения“. Тези действия, било то спонтанни или полуспонтанни, трябва да се преобразуват в акции на „военни атаки срещу капиталистическото господство с нанасянето на точни и своевременни удари“.

След Негри на трибуната излиза друг говорител – делегатът от Тоскана Франческо Парди, който директно повдига въпроса за нелегалната дейност, заявявайки, че „РО буквално от утрешния ден, като се вземе предвид постигнатата централизация на властта, може да развие в нелегалност широка и успешна дейност“. Войнствената реч на Парди е спряна от Негри и Пиперно, защото подобни неща не трябва да се обсъждат на открито заседание.

Линията за по-нататъшното развитие, определена на конференцията, е пределно ясна: определяне на буржоазната държава в качеството й на основен враг и за да бъде победена, трябва милитаризация и разширяване на социалната база на борбата на територии, които първоначално са изключени от зоната на дейност на РО. Разбира се, съществуват и някои опозиционери на тази линия: например, Франческо Пиро твърди, че нелегалната борба отчуждава от класовата борба много другари. Като цяло по-голямата част е за преход към въоръжена борба срещу държавата.

Конгресът пристъпва към избор на Национален изпълнителен комитет, който трябва да се превърна в мозъка на борбата и политическата работа на РО. Антонио Негри е избран за национален политически секретар.

Конкретната стъпка към изграждането на „Въстаническа партия“ е направена: милитаризацията на регионалните секции, които встъпват като авангард на работническите маси, трябва да доведе до бунтовнически процес – поредица от масови мероприятия, ръководени от Националния ИК.

Военно ниво на РО

Милитаризацията на РО се разглежда като подготовка на структурите не само за осъществяването на отбранителни действия, но и на настъпления срещу държавата. По време на провеждането на римската конференция в рамките на организацията се прокарва въпроса за „военната“ дейност: необходимостта от защита на маршове и демонстрации от полицейски и фашистки нападения води до създаването на „служба на реда“. В столицата участниците в тази доста малка структура присъстват във всеки квартален клон на организацията, осъществявайки координацията на действия, когато се планира общоградска демонстрация. В задачите на „службата на реда“ влиза и охраняването на хора, които раздават листовки в близост до фабрики, училища и институции, където често разпространяващите леви са нападани от неофашисти. Типичното „въоръжение“ на активистите от „службата на реда“ включва палки и бутилки с „коктейли Молотов“, които се изработват по жилищата и се разпространяват по улиците в дървени или метални кутии.

"Служба на реда" на РО

„Служба на реда“ на РО

Освен „службата на реда“ съществува и мрежа, която поддържа незаконната дейност в заводите. И двете структури са публични. След римската конференция във военната схема на РО е въведен още един елемент – секретна група „Lavoro Illegale“ (Нелегална дейност), чиято задача е подготовката на въоръжена борба срещу държавата. Според ръководството организацията трябва да действа на две нива: в обществена форма, осъществявайки агитационно-пропагандна дейност и оглавявайки незаконни масови акции, и във формата на нелегална борба срещу държавата, като теоретично пътят на тези две формации не трябва да се пресича.

Lavoro Illegale и FARO

Решението за учредяване на нелегална структура е взето на тайно събрание по време на римската конференция от членовете на новоизбрания Национален ИК, което е в пълна секретност от редовите активисти. Пиперно, Негри, Скалцоне, Далмавива и Маняги, обсъждайки детайлите, решават да създадат военно-технически орган за реализиране на нелегална дейност. Идеята приключва с това, че се създава тайно въоръжено крило на движението, което получава името Lavoro Illegale.

За национален координатор на LI е назначен Моручи, който е подчинен на члена на ИК Пиперно, който заема длъжността национален политически комисар. Както вече беше казано, основният контингент на РО е в пълно неведение за съществуването на подобна бойна група в рамките на организацията. Почти веднага мрежата на LI се разпростира в цяла Италия, покривайки Венето, Тоскана, Пиемонт, Емилия, Рим и Ломбардия, където регионален ръководител на LI става Оресте Скалцоне, а политически комисар – Емилио Веше.

Валерио Моручи

Валерио Моручи

LI няма никакви връзки нито със „службата на реда“, нито със структурата в подкрепа на незаконните масови действия, като в същото време, поне на хартия, групата се дистанцира ясно от ръководството на РО. Задачите, които са поставени пред военната структура, включват неутрализиране на политически опоненти, силови противопоставяния срещу фашистите и полицията, както и оказване на помощ на активистите на РО, които се издирват от властите.

LI не е единственият таен инструмент на PO, защото групата е тясно свързана с друга нелегална организация, която се нарича „Въоръжен работнически революционен фронт“ (Fronte Armato Rivoluzionario Operaio – FARO). Това всъщност е личната групировка на Валерио Моручи, действаща напълно независимо от РО, използвайки движението като средство за попълване на кадри, финанси и материали. FARO също като LI бързо се разпростира извън пределите на Рим, прониквайки в северната част на страната, където за сметка на бойците от LI са образувани групи в Милано и Комо.

Няколко месеца след създаването на LI идва времето за бойно кръщение на групировката, което претърпява пълен провал. На 12 декември 1971 г. в Милано трябва да се състои голяма демонстрация, на която няма да участват само PO, но и техните съперници от „Lotta Continua“, както и други по-малки групи от радикалната левица. Знаейки това, Негри поръчва на Фиорони да приготви повече бутилки с „коктейли Молотов“. Когато слагат следващата партида от бутилки в автомобила, активистите на РО са видени от патрул, от който бързат да се скрият и оставят колата, чийто багажник е пълен със запалителни бомби. Скоро карабинерите откриват още един автомобил с опасния товар. В апартамента, използван от активистите, също са открити бутилки със запалителна смес, два радиопредавателя и радио. Общо полицията конфискува 135 бутилки с „коктейли Молотов“, приготвени в случай на възможен сблъсък с властите по време на демонстрацията. Случилото се води до много спорове – както в самата организация, така и между членовете на РО и активистите на други групи.

Анализирайки случилото се, Негри е сериозно критикуван заради това, че е поверил задача на Фиорини, която е по-подходяща за „службата на реда“. На среща на членовете на ИК се разглежда даже варианта Негри да влезе в нелегалност, въпреки че всичко се ограничава до това да се започне вътрешно разследване. Негри е временно отстранен от ръководството на нелегалната структура, чиито юзди се поемат от Моручи и Пиперно. Именно в този момент FARO започва да поглъща LI.

Франко Пиперно

Франко Пиперно

В следващите месеци PO започва вихър от насилие, което засяга няколко италиански градове като Рим, Милано и Падуа. През 1972 г. FARO осъществява няколко атаки в столицата не само с познатите „коктейли Молотов“, но и със самоделни бомби. В Милано и Падуа PO инициира няколко големи сблъсъци с полицията по време на демонстрации. Например, по време на демонстрацията на 11 март 1972 г. в Милано в защита на анархиста Пиетро Валпреда, обвинен в организирането на терористичния акт на площад Фонтана през декември 1969 г., именно активистите на „Работническа власт“ стават авангард на побоищата, които се развихрят по улиците на града, включвайки също и активисти на „Lotta Continua“ и „Група Грамши“.

Добре организираните бойци на „службата на реда“, разделени на три „блокиращи групи“, атакуват полицейските кордони, докато в същото време една група от бойци на LI/FARO щурмува редакцията на вестник „Corriere della Sera“. В тези масови безредици са ранени 32 полицаи, 30 демонстранти, 19 полицейски коли и 2 цивилни коли са изгорени и изпочупени, обърнати и подпалени са 10 трамвая.

Логистични бази на движението и външна подкрепа

Революционната перспектива на РО не се ограничава само до Италия, но се разпростира и в други страни, както е видно от многобройните опити за установяване на контакти с европейски ляворадикални движения. Специално за тази дейност в рамките на РО е организирано „Международно управление“, председателствано от Негри, което инициира работата на така нареченото Бюро за международна координация, в което влизат представители на швейцарската „KlassenKampf“, френската Materiaux pour l’intervention, люксембургската „Proletarische Front“, немската „Arbeitersache“ и британската „Big Flame“.

Не оставяйки нищо на случайността, РО доста сериозно разглежда необходимостта от създаване на континентален революционен фронт. Подготвя се пътуване на активисти за големи европейски градове, като Париж, Лондон, Франкфурт, Мюнхен, за да се осъществят в тях връзки. Във всеки случай финансовата подкрепа се осигурява чрез сключване на споразумение между РО и организацията-домакин. Тези организации предоставят цялата информация, необходима за анализ на революционния потенциал във всяка страна.

Швейцария е ключов пункт за РО, която е избрана не само за европейска логистична база на терористичния революционен фронт, но и за убежище на активисти, които са обявени за национално издирване в своите страни. В качеството на демонстрация на възможностите на „Международната координация“ може да се отбележи, че първото оръжие в ръцете на РО има швейцарски произход.

Скоро след създаването на LI, в Швейцария отиват Веши и Фиорони, които, свързвайки се с живеещия тук Джанлуиджи Гало, препоръчват швейцарската организация да бъде в две посоки (легална и нелегална) с цел разполагане на материално-техническа база на РО в Швейцария. Друг случай на сътрудничество с швейцарските другари е бягството тук на Фиорони, Фонтана и Галучио, които се издирват във връзка с дейността на GAP на Фелтринели.

Малко по малко ефективността на сътрудничество с Швейцария се увеличава. Кулминацията на това взаимодействие става взимането на оръжие от страна на швейцарското опълчение в Понте Брола на 16 ноември 1972 г. Взети са автомат, два картечни пистолета, 480 патрона, 960 зашеметяващи гранати, 16 сигнални ракети и 135 ръчни гранати. Операцията в Понте Брола не е единственият и уникален случай, защото и преди и след нея активистите на РО и местни другари крадат пушки от полигоните в Локарно. По-късно тези оръжия са продадени в Италия. В допълнение към огнестрелните оръжия, швейцарската група, подкрепяща РО, взима от строителна площадка 425 килограма взривни вещества, част от които през есента на 1973 г. чрез Фиорони е прехвърлена в Италия, защото е необходима, за да бъдат извършени нападения в Милано и Венето. Има друга много интересна история на крадени в Швейцария ръчни гранати, които се разделят по равно между РО, „Червените бригади“ и NAP.

Швейцария, която разполага с ефективна материално-техническа база, готова да приеме много емигранти, не е единствената страна, с която си сътрудничи РО в практическата сфера.

По време на разследване за дейността на GAP, полицията открива две писма, които ясно показват контактите между РО и представители на Народния фронт за освобождение на Палестина, отбелязвайки се възможността за обучение на бойци на организацията в Близкия изток. В първото писмо (14-15 юли 1971) Джовани Корадини информира Негри за това, че не знае дали ще може да вземе участие в пътуване до Бейрут заради травма на ставата, а във второто писмо (2 август) Корадини съобщава, че е напълно готов да изпълни своята мисия.

Можем да предположим, че още преди процеса на милитаризация на РО, организацията търси възможност да подготви по-добре своите бойци, а не само да участват в многобройни улични сблъсъци с неофашистите и полицията, разигравани по време на улични демонстрации.

РО и Фелтринели

Джанджакомо Фелтринели, потомък на една от най-богатите фамилии в Италия, в края на 60-те години, интересувайки се от революционните идеи, прави опит да създаде една от първите следвоенни въоръжени организации, която би могла да окаже съпротива на идващия, по мнението на Фелтринели, фашистки преврат. Именно издателството на Фелтринели публикува и широко разпространява в цяла Италия трудовете на Че Гевара и Карлос Маригела, материали на „Тупамарос“ и други латиноамерикански партизански организации. Революционният проект на Фелтринели най-накрая се осъществява през 1970 г. като „Групи за партизанско действие“ (Gruppi d’azione partigiana – GAP), организация, която предвид значителните финансови средства на издателя, възнамерява да се превърне в нещо като „център на силите“, около който да се групират другите ляворадикални групи.

Фидел и Джанджакомо Фелтринели

Фидел и Джанджакомо Фелтринели

Първите контакти с издателя датират от 1969 г., когато се провежда среща между Фелтринели, Негри и Пиперно. По-късно Фиорони е назначен да отговаря за отношенията с ръководителя на GAP. PO оказва ценна помощ на издателя, когато след терористичния акт на площад Фонтана е принуден да избяга в Швейцария, като е логично да се предположи, че именно него властите правят изкупителна жертва, обвинявайки го в организиране на клането. Преминавайки в нелегалност, Фелтринели не слага край на отношенията си с РО: през следващата година известният издател и милионер взима участие в обучения, организирани от РО в Италия, където активистите на „службата на реда“ го обучават как се правят запалителни бомби и други примитивни боеприпаси за улични боеве.

От лятото на 1971 г. отношенията между PO и GAP започват да се засилват. Основната цел е теоретичното обединение на двете групи. От време на време двете организации си помагат с каквото могат: например, Фелтринели взима „назаем“ няколко опитни бойци за осъществяване на грабеж в казино в Сент Висенте, а в отговор Фиорони получава от представители на GAP много празни бланки за фалшифициране на паспорти.

През октомври 1971 г. се провежда разширено специално събрание, посветено на въпроса за обединяване на силите. По-късно темата се задълбочава в няколко писма, които се обменят между „Освалдо“ (Фелтринели) и „Светкавицата“ (Пиперно).

В първото писмо Фелтринели е за „процес на сближаване, интеграция, координация, както на оперативно ниво, така и на материално-техническо и политическо“. Възприемайки го като идеал за пълно обединение на силите, Фелтринели пише и резервни варианти:

„1. Ако нищо не стане, организациите остават независими една от друга, действат със собствените си имена, но продължават да си помагат, както е правено в миналото при възникване на специфични проблеми;

2. Решението на проблема с интеграцията е да се учреди единно командване с участието на представители на ръководствата на всяка от организациите.“

Смъртта на Фелтринели на 15 март 1972 г. по време на поставяне на експлозиви до високоволтов електропровод в Саграте слага край на всички опити за обединение на PO и GAP. След известно време GAP се разпуска, а част от активистите на организацията се присъединява към PO. Разследването на смъртта на Фелтринели води до откриване на нелегалната структура на PO: арестуването на Джовани Корадини по време на наблюдение на къщата на Карло Фиорони (който е собственик на фургона, с който Фелтринели стига до електропровода) води полицията до тайната структура вътре в PO, въпреки че по-нататъшното производство не завършва с нищо.

Отношения с BR

След започването на активните въоръжени действия на „Червените бригади“, PO открито поддържа инициативата за „братство между организациите“, като по този начин прави стъпка в посока на сътрудничество между революционните групи. Ескалацията на насилието и засилването на партизаните, в които РО вижда изостряне на класовата борба, получават пълното одобрение от страна на РО, защото покачващото се ниво на конфронтация между държавата и пролетарския авангард напълно съвпада със стратегическа схема на РО.

През есента на 1972 г. са създадени първите контакти с BR, разглеждани като доста перспективни, съдействащи за „консолидация на нова масова пролетарска организация, която е необходима за разширяване на присъствието на революционните авангардни сили, и за укрепване на тяхното единство“. РО е масова база за „пролетарския авангард“ на BR, предлагайки на „Червените бригади“ територия за започване на борба срещу държавата и системата. След като продължава да печели позиции сред пролетарските маси, избутвайки настрана реформистите, РО възнамерява да даде всичко от себе си за подкрепа на авангарда, считайки BR (и убеждавайки в това работниците) като единствения защитник на работническата класа.

Но как се конкретизира на практика това сътрудничество?

„Бригада Ферето“ (Brigata Ferretto) и „Въоръжена партия Марифиори“ (Partito armato di Mirafiori) са най-ярките примери за сътрудничество между РО и BR.

„Въоръжена партия Марифиори“, действаща в торинския завод „Фиат“ в едноименното предградие, се отличава със серия от незаконни действия, – такива като побоища на ръководители, бригадири и несъгласни профсъюзни активисти, прилагане на производствен саботаж, и накрая, похищението на Бруно Лабате, – въвличащи през 1973 г. производствената линия в Марифиори в криза. Линията на действие на PAM се определя съвместно от Антонио Негри и Ренато Курчо, които правят до 1974 г. най-малко четири оперативни срещи, посветени на дейността на революционната група в Марифиори.

„Пролетарска бригада Ерминио Ферето“ (Brigata Proletaria Erminio Ferretto) е опит на РО да се присъедини към въоръжената борба на „Червените бригади“, запазвайки своята независимост. Учредена от венецианската секция на РО и действаща в местните заводи, бригадата действа съвместно с преместили се от Милано малцина бойци на „Червените бригади“. Според Негри и Пиперно, които стоят зад организацията на бригадата, BPEF е гарант за контрол на РО над дейността на BR, поне във венецианския регион. Обаче действителността се оказва различна – през 1974 г. бригадата се преобразува във венецианска колона на „Червените бригади“.

Освен това, и двете групи си помагат с боеприпаси и оръжия, от които отчаяно се нуждаят: например, BR предават на РО пистолети, а в същото време РО дават на BR няколко затвора от автомат „Шмайзер“.

Друга форма на сътрудничество е логистичната подкрепа: PO оказва голяма помощ в укриването на Пиетро Мораки. В допълнение, FARO подготвят, но не осъществяват, убийството на Марко Писети, разкаял се член на „Червените бригади“, който нанася огромни щети на организацията със своите показания, като след това бяга във Фрайберг (ФРГ).

Краят на РО

Събитията, свързани с разследването на убийството на Фелтринели, водещи до много арести, обиски и разобличения, поставят РО в доста тежко положение. В тази напрегната атмосфера нарастват вътрешните разногласия, които скоро водят до саморазпускането на организацията.

През юни 1973 г. в ръководството на организацията се образуват две враждуващи фракции: групата на Антонио Негри и групата на Скалцоне-Пиперно.

Негри изтъква необходимостта от разпускането на присъединилите се към РО непролетарски „автономни асамблеи“ от различен тип, докато Скалцоне-Пиперно заявяват, че в задачата на РО не влиза само стимулиране на самоорганизацията на работниците, но и дейността в другите обществени сектори, на първо място – студентите. Около тези позиции се водят дълги и ожесточени дебати, които водят до саморазпускането на организацията, прието на конференция в Розолина през юни 1973 г.

Оресте Скалцоне

Оресте Скалцоне

От самото начало на IV Национална конференция витае духът на ужасната акция в Примавале, устроена от бойци на РО. В този случай в един от римските квартали бойци на РО подпалват жилището на ръководителя на местната секция на Италианското социално движение (MSI), в резултат на което загиват две от шестте деца на фашисткия ръководител. Акцията в Примавале доказва, че ръководството повече не може да контролира своите бойци, тъй като палежът е осъществен от трима активисти, които не се съгласуват с ръководството, което злепоставя организацията. Негри използва трагедията в Примавале, за да засили своята позиция за „премахване на непролетарските елементи от редиците“, защитавайки необходимостта от създаване на масова работническа организация, чието въоръжено крило да станат „Червените бригади“.

Пиперно, Скалцоне и много други, противопоставяйки се на линията на Негри, предлагат РО да се превърне във военна организация, способна сама да поведе работническото движение и другите обществени сектори на въстание срещу държавата.

Единствената точка на контакт между двете позиции е идеята за въстание, въпреки че методите за неговото реализиране са различни: ако Негри предлага развитието на масова организация с едновременното наличие на нелегално въоръжено крило, то Пиперно и Скалцоне защитават „ортодоксалната“ позиция на милитаризация, превръщането на движението в сражаваща се партия и вярват, че работническата класа е готова на въстание и само липсата на „въстаническа партия“ води до възпрепятстване на това.

Истинският разрив се случва няколко седмици по-късно, когато Негри и част от неговите съратници са изгонени от редиците на РО заради разколничество, а победилата фракция, начело с Пиперно и Скалцоне, одобрява проекта за преобразуване на движението в партия. Взетото решение е неблагоприятно за по-нататъшната съдба на организацията: през годината PO се разпада, като част се преобразува в „Работническа автономия“ – организация от съвсем различен тип, – част се присъединява към „Червените бригади“, а друга част формира редица независими структури, най-голямата от който е „Венециански политически комитети“ (Collettivi politici veneti).

По материали от „Storia dei Collettivi Politici Padovani“

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s