Социализъм и национализъм: продължение

каталунияАз съм ревностен поклонник на Фабра Рибас (1). Харесвам неговия талант, неговата енергия, неговата непрекъсната дейност, неговият неуморен и борбен дух, неговата голяма и искрена вяра в нашите идеали. С дълбок интерес следя всички детайли от неговата усърдна журналистическа дейност и използвам в своята работа в Каталуния резултатите, които той е постигнал. Споделям почти всичко от неговото мнение за доктрината, тактиката и организацията на нашата партия. Неговата работа заслужава моя ентусиазъм и моите симпатии. Съжалявам, че по въпроса, който повдигам в моята статия „Социализъм и национализъм“ той се разграничава от моето мнение.

И – помилвай Боже! – с каква ярост и с каква ненавист той встъпва против моята статия!

Фабра Рибас е обладан от твърде догматично и праволинейно съзнание. Ако имах склонност или мания към етикетиране нямаше да се колебая нито за минута да го нарека „гедист“ (2) . Той е надарен с агресивността на Гед, а също и с неговата склонност да създава слаби концепции, твърди като желязо. Той мисли като стар борец за социализъм, но не чувства като Жорес (3), няма нито неговия подвижен ум, нито неговата чувствена и идейна щедрост.

Ясно е, че той е обезпокоен от моите националистически възгледи, изпитвайки фанатичен страх, че те могат да доведат до разкол в партията.

Коментарите, които Фабра Рибас написа за моята статия са прекалено страстни. Те са продиктувани от слепи чувства.

Спокойствие, приятелю Фабра, спокойствие… Ще говорим, ще дискутираме. Противопоставяйте се на моите аргументи с други аргументи, но не се увличайте от сляпа страст.

Както обясних в своята първа статия, предлагам да се разгледа националния въпрос с голямо внимание, с вниманието, което според мен той заслужава. Аз предлагам да се изучи методично, спокойно и сериозно.

През последната седмица се отказах от мисълта да отпечатам втората си статия по този въпрос, бъдейки убеден, че някой ще се намеси да дебатира, и това направи Фабра. Най-малко чисто от учтивост трябва да му отговоря, но го моля да не се намесва в дебата по-нататък, докато не завърша моето изследване.

Накрая ще дискутираме в пълен обем, щателно това, което го интересува от моя труд.

На първо място, приятелю, трябва да се успокоите… спокойствие и още един път спокойствие.

* * *

С рядък апломб Фабра заявява, че националният проблем не съществува за социалистите.

Той пише, че „национализмът – за който говоря в общ смисъл без да отделям внимание на неговите частни разновидности – както се разбира от каталунските националисти, в сравнение със социализма е само една интересна тема на разговор на по чаша вино или начин да се убие времето, когато няма какво да се прави“.

Националният въпрос представлява жива и чувствителна реалност, от която не можем да се абстрахираме нито като социалисти, нито като хора.

Цитирам още веднъж текста на нашия общ приятел Ровира и Виргили, който е първият авторитет в тази област. Този знаменит автор пише в увода към своята знаменита работа „История на националните движения“:

„Стара Европа е пълна с нарастващи борби и страсти, растящи заплахи и различни конфликти.

Тези борби се провеждат на полето на културите, цивилизациите и биологиите на нациите.

Цялата структура и цялото функциониране на европейските държави влиза в дълбока криза. Цялата духовна ориентация отива към упадък.“

За Фабра такова жизнено и съществено нещо, движение, което създава такива силни и дълбоки промени в днешните народи, няма никакво значение.

В социалистическата партия има програма-минимум, в която влизат такива неща като всеобщо избирателно право, справедлива правна помощ, премахване на данъка в полза на духовенството, създаване на училищни столове, изграждане на домове и безплатни обществени перални. И т.н. и т.н.

Ще посмее ли Фабра да потвърди, че провеждането на всички тези реформи ще означава радикална и дълбока трансформация на днешното общество като това ще бъде триумф на националистическите идеали?

За разлика от Фабра не така разсъждават социалистите в другите страни. И аз не разбирам защо Фабра и другите другари се опитват да направят изключение за Испания.

Има богата документация по този въпрос, който заслужава внимание. Ще дам само няколко примера.

* * *

Във Финландия през 1905 г. социалистическата партия в съюз с другите партии организира обща стачка с искане за автономия на Финландия. Стачката продължава една седмица и без проливане на нито една капка кръв финландците спечелват дългоочакваната свобода. Социализмът след това в благоприятни обстоятелства успява да спечели значителни успехи. През 1903 г. финландските социалдемократи са 8 300, през 1905 г. – 45 300, през 1910 г. – 80 хил.

След разпускането на финландския парламент от деспотическото руско правителство Международното социалистическо бюро публикува манифест в подкрепа на Финландия, а в Думата руските социалисти енергично протестират срещу преврата, който нанася удар върху свободата на финландския народ.

Социализмът в Австро-Унгарската империя е представен от 6 партии: немска, чешка, полска, украинска, словенска и италианска.

Вдъхновена от формулата „Национална автономия и интернационален съюз“, на своя известен конгрес в Брюн през 1897 г. австрийската социалдемокрация приема федеративен тип на организация. На изборите през 1911 г. чешките социалисти (крайни националисти според своите чувства) с триумф изкарват 25 кандидати, а социалистите-центристи – само един кандидат.

Лабриола (4), виден социалистически автор, пише следните думи, под които ние не можем да не се подпишем.

„Случаят Австрия – най-силният случай в полза на това, че националните чувства покриват и превъзхождат социалните.“ (5)

В Полша нашите другари защитават принципите на международния социализъм, но в същото време са привърженици на свободата на нацията си.

През 1901 г., учениците, и момчетата, и момичетата, в училищата в град Врецен отказват да учат катехизиса и пеят псалми на немски. Това кара полските социалисти енергично да протестират и на известното събрание на социалдемократите през следващата година в Мюнхен се отделят от немските социалисти.

Най-типичният и показателен характер на това дело е във Фландрия, където въпросът почти изцяло се свежда до въпроса за езика. Нещо повече: фламандският национализъм има ясно изразен католически характер, който се противопоставя на либералния и демократичен дух на Валония.

Фламандските социалисти са преди всичко последователни националисти.

На знаменития митинг в Амбер през 1911 г. нашият прославен другар Юйсманс, част от интернационалния комитет на своята партия, прегръща католика Ван Канвелара, който тържествено обещава да се бори срещу всяко правителство, което не удовлетворява стремежа на фламандския народ.

В същата година в Брюксел се провежда поредица от конференции посветени на проблемите на Фландрия.

В тях участват различни оратори: фламандски и валонски. Юйсманс категорично заявява:

„Ние не молим – ние искаме. Победата ще бъде за фламандците. Ние сме повече и нашата сила е по-голяма. Ние имаме нещо, което вие, валонците, нямате – идеал. Ние за разлика от вас сме фанатици.“

А социалистическият депутат, валонецът, нашият другар Дестре, категорично отрича съществуването на белгийската душа и заявява, че Белгия – не нацията, а чисто политически държавата, е изкуствено обединение на два народа – фламандския и валонския, които нямат нищо общо по между си.

През 1912 г. именно социалистите в съюз със студентите организират в Сараево (Босна) манифестация в подкрепа на Хърватия и Унгария, която достига до масови безредици.

Следва да се отбележи, че социалистите от Елзас и Лотарингия са упорити противници на анексирането на техните области от Германия.

На изборите през 1902 г. те получават мнозинство в община Мюлуз и първото действие на новата община е въвеждането на задължително изучаване на френски език в общинските училища.

В Украйна има две партии: умерена и радикална. Първата иска автономия в рамките на Руската империя, а втората се придържа към социалистически позиции, искайки разрушаване на съвременната руска държава и възстановяване на независима Украйна (6).

Нужни ли са още примери? Можем да напълним всичките колонки на нашия вестник с факти, мнения, документи, които потвърждават тези твърдения.

Но засега това е достатъчно.

* * *

Фабра жалко бърка национализма с националистите, защото това са две съвършено различни неща.

Не се ли забелязва, че нито веднъж не съм споменал в първата си статия за каталунския национализъм. Аз отричам експлоататорите-националисти, „бастилиите“ в Тер и Алто Лобрегат, системата на доносите, практикувана от Лигата и Социална защита.

След това Фабра напада каталунската левица като жестоко я обвинява в това, че си сътрудничи с Леру (7).

Другарю Фабра, аз съм съгласен, съгласен и още един път съгласен с вашите оценки.

Както и вие – позволете ми да възпроизведа това, което ми писахте в частно писмо, защото се солидаризирам с всяка една от неговите думи – „аз ненавиждам и презирам каталунската средна класа, която не можа да постигне победа с Каталунска солидарност, която на своя Конгрес прие процедури, приложени от съучастници на режима в Каталуния, и която през 1909 г. нямаше смелост да оглави и доведе до победа едно движение, което ще сложи край на войната, централизма и монархията (8)“.

Дали заради това, че живея с нея в един регион, дали заради политическите си възгледи, аз изпитвам към каталунската буржоазия още по-голяма ненавист и презрение, отколкото вие, мой приятелю и другарю.

Отклонявате се от въпроса. Аз не говоря нито за каталунския национализъм, нито за каталунските националисти.

Ще дойде ред и на тях в методологическото ми изследване.

Виждам, че статията ми става много голяма, а има още много какво да кажа. Всичко ще стане, само трябва спокойствие и търпение.

В заключение в своите предварителни очерки ще кажа, че социализмът навсякъде става искрено национален, а само Испания в този смисъл е тъжно изключение. Ще кажа, че националният въпрос ще продължи да съществува и да се чувства като важен човешки феномен, каквото и да говорим по него.

Аз никога няма да се откажа от принципите на класовата борба, както ми приписвате, другарю Фабра. Когато се убедих, че тя е „най-висшата форма на борба и в сравнение с нея всичко друго изглежда жалко“, аз се отказах от буржоазните партии и застанах под славното червено знаме на Интернационала.

Нека всички да го знаят! Но нека и всички да знаят, че аз не одобрявам тези, които от името на интернационализма се борят срещу справедливите искания на угнетените народи, попадайки, което е невъобразим парадокс, в лапите на шовинизма.

…Нека да говорят за нас каквото искат, стига да не ни наричат испанолисти (9).

La Justicia Social (Reus), 28 февруари 1914 г.

Превод от испански: Марлен Инсаров

Бележки на автора:

1) Антонио Фабра Рибас (1879-1958) – испански социалист, деятел на Испанската социалистическа работническа партия.

2) Жюл Гед (1845-1922) – френски марксист, лидер на едно от направленията във френското работническо движение в края на 19 век – гедизма. Доктринерската марксистка непримиримост на Гед и неговите другари е откъсната от практиката на истинската класова борба и не пречи на Гед да подкрепи френския империализъм в Първата световна война, ставайки за известно време министър на буржоазното правителство.

3) Жан Жорес (1859-1914) – френски социалист, журналист и виден оратор. Идеалист във философията и реформист в политиката, Жорес е непоколебим и енергичен борец срещу милитаризма, колониализма, клерикализма и крайнодясната реакция. Убит е от ултрадесен фанатик на 31 юли 1914 г., в навечерието на Първата световна война, опитвайки се да я предотврати. Нин предпочита практическия борец-реформист Жорес, отколкото догматическия псевдореволюционер Гед – и има за това не малко основания.

4) Част от италианското работническо движение са ортодоксалния марксист и виден философ Антонио Лабриола (1843-1904) и неговия съфамилец синдикалиста Артуро Лабриола (1873-1959). По-скоро цитата принадлежи на втория.

5) Това, че националните чувства често доминират над класовите е емпирически факт, който изисква обяснение от привържениците на историческия материализъм.

6) Интересно е, че такава информация от Украйна е достигнала тогава и до Испания, макар и в много неясна форма. Най-сериозната украинска социалистическа организация – УСДРП – не вдига по това време лозунга за „възстановяване на независима Украйна“.

7) Алехандро Леру (1864-1949) – буржоазен испански политик, известен със своите кариеризъм и продажност.

8) Става дума за „Трагичната неделя“ – масови протести през юли 1909 г. в Барселона против призива каталунците да се включат в испанската армия за участие в колониалната война в Мароко. В хода на безредиците загиват 200 човека, 5 човека са разстреляни с решение на военните съдилища, в това число и добре известният педагог-анархист Франсиско Ферер, който по това време се намира в Англия.

9) Смисълът на последните два абзаца от статията на Нин е в това, че Фабра Ригас напада каталунското национално движение и при това игнорира испанския великодържавен шовинизъм, „испанолизъм“, като всъщност става привърженик на последното.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s