Години на оловото

години на оловото1С какво свързват повечето жители на страните от ОНД Италия през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век? Навярно с италианската поп култура. На пръв поглед с „Невероятните приключения на италианците в Русия“, Енио Мориконе, Адриано Челентано, Орнела Мути, Ал Бано, Ромина Пауър и т.н. Но самата Италия има малко общо с този приятен образ, който се вижда от съветските граждани. В Италия по това време се води истинска война: фашисти, комунисти, анархисти, бунтове, манифестации, вземане на заложници, банкови обири, убийства. Този период в историята на страната получава името „години на оловото“. За него ще бъде разказано в този материал на И. Полонски. Някои спорни изрази и твърдения са отбелязани с бележки.

Оловното седмо десетилетие / Как десните и левите радикали направиха Италия „гореща точка“

Средата на шестдесетте години Италия е белязана от сериозна социално-икономическа криза. Независимо от факта, че италианското правителство се опитва трудно да маневрира между различните настроения в обществото, протестната активност на масите се увеличава. Радикализацията на част от италианците се проявява във възраждането на фашистките и шовинистични настроения в обществото, които получават най-вече широко разпространение сред бившите и действащи военнослужещи в италианската армия, карабинерите, полицията, както и сред жителите на градовете и селата. Тази категория от населението изпитва носталгия по „железния ред“ на Бенито Мусолини, с благоговение помни времената на относителен икономически просперитет на Италия по време на фашистката диктатура. Именно тези слоеве от населението на следвоенна Италия съставят гръбнака на италианските дяснорадикални политически партии и движения, които започват да се появяват практически почти веднага след Втората световна война.

Разбира се, политиката на дяснорадикалния сегмент в италианската политика е изключително недоволен от привличането вляво на италианските интелектуалци, студентство, част от работническата класа, ориентирани към комунистическата партия и по-радикалните леви организации. Италианските леви считат възраждането на фашистките настроения в обществото като безусловен резултат от провала на социално-икономическата политика на следвоенното италианско правителство1. Постепенно недоволството от социалната и икономическа политика на държавата се превръща в тотално отхвърляне на капиталистическата система като такава и парламентарния модел на демокрация. Ситуацията се усложнява и от антиамериканските настроения2, тъй като Италия в следвоенния период става един от ключовите партньори на САЩ в Северноатлантаческия блок.

Развитието на „десния и левия екстремизъм“ се провежда почти паралелно. От началото на 1970-те години то се превръща в масов тероризъм. Може би през 1970-те години Италия е „най-горещата“ точка в Европа – нивото на тероризма по всички показатели надвишава тероризма в другите западни страни, в това число и ФРГ, където се развиват както неонацистки3, така и леви въоръжени организации. Ако в повечето западноевропейски страни терористичните групировки както от ултрадясното, така и от крайнолявото крило представляват малки затворени групи, то в Италия през 1970-те години, получили названието „оловното седмо десетилетие“ (Anni di piombo — „Години на оловото“, „Оловни години“ — бел. ред.), терористичното движение е масово. По данни на италианските контраразузнавачи4 общата численост на всички терористични групировки от всички идеологически направления в средата на 70-те години надхвърля над 30 хил. души. Повечето активисти на терористичните групи са младежи между 18 и 30 години, като сред радикалите има по равно както излизащи от най-бедните слоеве на населението, така и деца от големите буржоазни и аристократични слоеве.

Италианският неофашизъм

Възраждането на дяснорадикалното движение в Италия започва почти от първите следвоенни години. До 1946 г. в отделни италиански провинции действат съратници на фашизма, които не искат да оставят оръжието. Поражението на тези разнородни групи от карабинери и армия не означава край на италианския фашизъм. През 1946 г. е създадена най-голямата италианска дяснорадикална партия – Италианско социално движение (ИСД, MSI), което се оглавява от Джорджио Алмиранте, който по времето на фашизма работи в едно от подразделенията за агитация и пропаганда на фашистката партия. От самото начало на своята дейност ИСД се ориентира към парламентарната борба и се опитва да се представи като почтена легална партия със съратници на социалния ред и стабилност. ИСД редовно взима участие в парламентарните избори, като се фокусира върху определена част от електората.

години на оловотоС цел да придаде на своята партия най-голяма почтеност и да скрие своята профашистка ориентация, изтъкнатият политик Алмиранте дори взима решение да забрани използването на черния цвят за оформлението на централата и нарежда да бъде заменен със син. Подобни мерки, разбира се, не успяват напълно да прикрият ИСД и партията непрекъснато показва истинската си същност. В определен момент постът председател на ИСД се заема от откровения фашистки принц Валерио Боргезе, ветеран от войната на страната на фашистка Италия. В редиците на партията има не само съратници на фашизма на Мусолини, но и привърженици на хитлеристкия нацизъм, за които дори мусолиновският фашизъм е твърде либерален и мек.

През 1954 г. най-радикалната част от активистите на ИСД начело с 28-годишният журналист Пино Раути и неговият другар 29-годишният Клементе Грациани, основава в редиците на Италианското социално движение националреволюционна фракция. Печатен орган на групировката става списанието „Нов ред“ («Ordine Nuovo»), издавано от 1955 г. от Пино Раути. От първите страници на това списание става ясна неговата политическа ориентация – публикувана е статията на Адолф Хитлер „Раса и култура“, от брой на брой се повтарят материали за научната обосновка на расистките теории. Забележително е, че списанието почти не обръща внимание на Мусолини, но затова пък апологизира хитлеризма и Република Сало.

В средата на 50-те години продължава острата фракционна борба в ИСД, която приключва през 1957 г. с излизането на фракцията Раути-Грациани от партията. Въпреки че се дистанцира от „неуправляемите“ неофашистки групировки, ръководството на ИСД де факто им оказва всевъзможна подкрепа5, която се изразява както във финансиране и оказване на юридическа и материална помощ на арестуваните неофашисти, така и в създаването на преки тайни контакти с лидери на терористични групи с цел използването на техните възможности за собствени цели. Например, взривът на Пиаца Фонтана, извършен от ултрадесни, е изгоден за лидерите на Италианското социално движение, тъй като първоначално полицията и спецслужбите вървят по грешна следа и обвиняват анархистите за неговото извършване4.

Бойци на MPON на демонстрация на 9 март 1971 г.

Бойци на MPON на демонстрация на 9 март 1971 г.

„Нов ред“, създаден през 1957 г. от Пино Раути и Клементе Грациани, скоро става най-голямата италианска неофашистка организация от терористичното крило. Ръководството на „Нов ред“ установява тесни връзки с фашисти в чужбина, на първо място с испански и френски организации. „Нов ред“ получава статута на италиански филиал на международния неонацистки интернационал „Нов ред“, организиран от белгийския нацист, ветеран от спецподразделението на СС Леон Дегрел4.

„Национален авангард“ в Рим

„Национален авангард“ е създаден в началото на 60-те години в Рим от видния фашистки лидер Стефано деле Кияе, който работи като застрахователен агент в една компания, докато всъщност осъществява връзки между италианските неофашисти в нелегалност и ултрадесните в чужбина. „Национален авангард“ е откровена хитлеристка групировка, която практикува нацистки поздрав и използва символиката на Третия райх. Скоро след създаването на „Национален авангард“ между деле Кияе и Раути е установен контакт. И двете организации започват да разработват единна стратегия за „националреволюционна война“6.

„Национален фронт“ е създаден през 1962 г. и обединява основно бивши военнослужещи и ветерани от войната на страната на фашистка Италия. Лидер на „Национален фронт“ става принц Юнио Валерио Боргезе4, който по време на войната командва елитното подразделение на подводните диверсанти, а след поражението на фашизма е осъден като военнопрестъпник. След освобождението си Боргезе за период от време се дистанцира от политиката, но по-късно се завръща на обществената сцена и известно време заема поста председател на ИСД. Напуска ИСД заради идейни разногласия – Боргезе не симпатизира на мусолиновския фашизъм, който счита за плебейски и просоциалистически7, а на монархията и едновременно на арийския расизъм.

„Духовно превъзходство на човека“ е друга крайнодясна групировка, която представлява по-скоро интелектуален център на тероризма. Тя е създадена в този период в Падуа от директора на издателство АР Франко Фреда, който не крие своите расистки възгледи и се прекланя пред Химлер и СС. През 1965 г. към състава на групата на Фреда се присъединява „Група за защита на държавата“, организирана от бившият член на ИСД Джовани Вентура.

През 1965 г. групите „Нов ред“ и „Духовно превъзходство на човека“ установяват тясно сътрудничество и постепенно започват да осъзнават необходимостта от започването на въоръжена борба срещу италианското правителство. Задачата на терористичните актове, според десните8 радикали, трябва да бъде дискредитация на демократичното правителство посредством дестабилизация на политическата ситуация в страната. Неофашистите са убедени, че насилието ще доведе до ответна реакция и населението ще подкрепи установяването на дясна диктатура. В рамките на плана по дестабилизацията на политическата обстановка десните радикали само през 1969 г. провеждат повече от петдесет терористични действия в италианските градове. Атаките, по правило, носят „немотивиран“ характер. На 8 август 1969 г. в Милано е взривен офис на „Земеделската банка“ – загиват 17 човека, повече от сто граждани получават различни по тежест наранявания. През 1970 г. – началото на 1971 г. се случват 74 въоръжени нападения срещу конкретни граждани, 54 взрива, 89 нападения с цел грабеж, 59 нападения срещу сгради, 49 сблъсъци с полицията и карабинерите.

Методи на инфилтрация и опити за преврат

В допълнение към откровените терористични методи, неофашистите прибягват и към по-хитри методи, в частност към инфилтрацията, т.е. внедряването на свои хора4 в леви групи и създаването на фашистки провокационни кръгове, замаскирани като ултралеви, действащи в изгода на десните. Именно в Италия получават широка известност такива удивителни феномени като нацимаоизъм и анархофашизъм. Нацимаоизмът се заражда в университета Ла Сапиенца. Негов идеолог става неофашистът Франко Фреда. Фреда се опитва да съчетае идеите на Хитлер и Мао Цзедун, като разглежда като главни противници и буржоазно-либералната демокрация на Запад, и социалистическите страни от Съветския блок. Още по-странна е концепцията за анархомаоизъм на Марио Мерлино, който си сътрудничи тясно с най-големия неофашист в Италия Стефано деле Кияе. Показателно е, че и Фреда, и Мерлино до наши дни си остават политически активисти на неофашисткото крило.

Угнетяването на обстановката в страната, според неофашистите, трябва да способства за военен преврат. Въпреки това, опитът за извършване на преврат, проведен в нощта на 8 срещу 9 декември 1969 г. завършва с неуспех. Първоначално превратът е планиран от римската група на „Национален авангард“ и „Национален фронт“. За командир на бунтовническите сили е назначен лидерът на „Национален фронт“ принц Валерио Боргезе. Деле Кияе със свои хора е трябвало да окупира ключови пунктове в столицата, в това число сградата на Министерството на вътрешните работи, а също да арестува президента и да убие директора на полицията. В последния момент обаче, по неизвестни причини, Боргезе бяга в Испания. Идеята на заговорниците се окачествява с пълен и катастрофален провал.

Забраната на дейността на организацията „Нов ред“ през 1973 г. не пречи на неофашистите да създадат нова организация под името „Черен ред“. Тя веднага преминава към терористична дейност. За начало терористите започват да организират взривове на мероприятия на левите сили. На 28 май 1974 г. те правят взрив на социалистическа демонстрация в Бреша9, убивайки осем души. На 4 август 1974 г. в международния влак „Италикус“10, при излизането от дългия тунел „Апенино“, се взривява бомба. Загиват 12 човека. По всичко личи, че неофашистите11 са разчитали, че взривът ще се случи, когато влакът е още в тунела, което ще доведе до много повече жертви.

Италианските органи на реда са принудени да отговорят на вълната от дяснорадикален терор, който засилва дейността си. Няколко неофашисти са арестувани, дяснорадикални организации и издателства на списания и вестници са подложени на щателен анализ, като някои от тях са забранени. Въпреки че планираният преврат от десните радикали така и не се случва, дейността им не приключва с пълен провал – политическата ситуация в страната до голяма степен е дестабилизирана, в борбата с радикалната опозиция властта преминава към репресивни мерки и по отношение на ляворадикалните организации. Действията на правителството да сведе до минимум ултрадясната заплаха така и не успяват да победят окончателно неофашизма. Привържениците на идеите на Мусолини и Хитлер се прикриват, но тяхното влияние в италианското общество продължава да бъде значително. Силните позиции на ултрадесните се наблюдават в страната и в наши дни.

„Ляв юмрук“. „Червените бригади“ и други

Зараждането на италианския ляв радикализъм в следвоенните години е неразривно свързано с два ключови момента, характерни за ляворадикалните движения в много страни по света. Първият момент се състои в признаването на италианската компартия като опортюнистична организация, която предава работническата класа и поема път на компромис с буржоазията. Вторият важен момент е нарастващият сред много интелектуалци страх пред възможността от фашистки реванш. Всичко това редом с редица други фактори води до факта, че в средата на 60-те години в Италия има масово и крайно радикално „извънпарламентарно“ ляво движение.

Изследователите виждат в него няколко идеологически направления:

  1. Маоизъм – ориентиране на курс към компартията на Китай, признаване за свои идеолог Мао Цзедун. На такива позиции стоят няколко конкуриращи се маоистки компартии.
  2. Троцкизъм – в средата на 60-те години в Италия действат няколко ориентирани към наследството на Троцки и Четвъртия интернационал движения, но те са разделени и се отнасят към различни тенденции на международния троцкизъм.
  3. Операизъм – това идеологическо течение е ориентирано към своеобразен синтез на основните принципи на марксизма и анархосиндикализма в духа на „работническите съвети“ и защитава интересите на работническата класа над тези на компартията.
  4. Анархизъм – традиционните анархокомунисти и анархосиндикалисти, които запазват определени позиции в редица региони на Италия, особено на юг.

Първите маоистки групи в Италия се появяват в началото на 60-те години и получават името „емелистки“, т.е. „марксистко-ленинистки“. Първата емелистка група възниква в Падуа, след това се появяват и други кръгове в Торино, Рим и Неапол. В Рим е създадена групировката „Nuova Unità“, която остро критикува официалния курс на компартията. През 1968 г. на базата на „Nuova Unità“ е създадена паралелна организация – Италианска комунистическа партия (марксистко-ленинистка). Тя се оглавява от Фоско Динучи и Освалдо Пеше. Лидерите на ИКП(м-л) посещават Пекин и постигат официално признание на своята партия. Числеността на ИКП(м-л) в този период достига няколко хиляди души. Въпреки това, през есента на 1968 г. в ИКП(м-л) се случва разкол. Група активисти, недоволни от политиката на ръководство на партията, обвинява Фоско Динучи в това, че води „черна линия“ и излиза от партията, образувайки собствена група под името Италианска комунистическа партия (марксистко-ленинистка) Червена линия. Почти по същото време, през октомври 1968 г. в Рим, е създадена друга емелистка група – Съюз на комунистите в Италия (марксистко-ленинистки), лидери на който стават Алдо и Тереза Брандирали. В продължение на две години съюзът остава най-популярната маоистка групировка. Впоследствие нейната дейност се прекратява.

Младежките вълнения през 1968 г. рязко разширяват числеността на ляворадикалните групи с екстремистки настроени студенти. Навсякъде в периода 1968-1969 г. възниква голямо количество нови организации, основни сред които са следните:

1. „Работническа власт“ (Potere Operaio) – създадена през 1969 г. в Торино в резултат на обединението на редица операистки и емелистки групировки. В идеен план се ориентира към радикалния операизъм, застъпва се за автономия, спонтанна класова борба и категорично отхвърля всякаква възможност за сътрудничество с компартията. Лидери на Potere Operaio стават писателят Нани Балестрини, професорът по социология Антонио Негри и двамата активисти Оресто Скалцоне и Франческо Пиперно. Групата издава едноименното теоретическо списание. По данни на полицията в този период „Работническа власт“ е най-голямата сред италианските ляворадикални групи и свидетелство за това е фактът, че един от нейните конгреси е посетен от над хиляда делегати от различни региони на Италия.

години на оловото22. „Борбата продължава“ (Lotta Continua) – създадена през 1969 г. също в Торино на базата на кръга, който издава седмичника „Lotta Continua“ — един от най-скандалните по това време италиански вестници, който постоянно встъпва с различни разобличения. Както и Potere Operaio, така и Lotta Continua отстоява принципите на спонтанна класова борба и изтъква окупирането на предприятията от работниците, а градовете – от населението. Фактически лидери на Lotta Continua са Марко Боато и Андриано Софи.

3. „Работнически авангард“ (Avanguardia operaia) – тази групировка е създадена в края на 1969 г. в резултат на обединението на няколко операистки и троцкистки кръгове, а също и няколко емелистки, които не са част от маоистката компартия на Динучи. Идейната ориентация на „Работнически авангард“ остава почти същата като предишните две групи – операизъм плюс признаване на спонтанността на работническото движение и ориентация към независимите радикални профсъюзи. Именно „Работнически авангард“ играе водеща роля в създаването в много италиански предприятия на La Confederazione Unitaria di Base (CUB), противопоставяща се както на заводските администрации, така и на „опортюнистичните“ комунисти и профсъюзи.

4. Столичен политически комитет (Collettivo Politico Metropolitano) – създаден в Милано в края на 1969 г. от група радикално настроени младежи, водени от бившите студенти от Факултета по социология към Трентинския институт за социални науки Ренато Курчо и Маргерита Кагол, а също и от адвоката Алберто Франческини. Тази група заема може би най-радикалните позиции и се ориентира към създаването на „partito armato“ — въоръжена партия на пролетариата. През 1970 г. в издавания от групата вестник „Sinistra Proletaria“ се появява съобщение за създаването на „Червените бригади“, в които влизат почти всички активистки групи.

Sinistra Proletaria

Sinistra Proletaria

В допълнение икономическата криза, в съчетание с разрастването на фашистките организации, кара някои леви групировки да се замислят сериозно за началото на въоръжени действия срещу правителството на Италия. Идеята за създаване на „partito armato“, въоръжена партия, се подхранва от дълго време и не веднъж е обсъждана на конференциите на Potere Operaio. Но първият, който реализира идеята за започване на градска партизанска война става директорът на едно от най-големите издателства в Италия Джанджакомо Фелтринели. Ветеран от Съпротивата и наследствен комунист, Фелтринели е бил в официалната компартия, след това я обвинява в опортюнизъм и помагане на фашистите и се присъединява към маоисткото движение, започвайки финансиране на маоистката партия на Фоско Динучи.

През 1969 г. Фелтринели взема решение за създаването на собствена ляворадикална нелегална организация, която получава името „Партизански групи за действие“ (Gruppi d’Azione Partigiana). Групата се ориентира към революционния комунизъм и поддържа връзки с други по това време легални организации на левите радикали. Основни форми на дейност на GdAP са организиране на диверсии и експроприации в банки. Осъществявайки няколко акции на въоръжени грабежи и получавайки помощ от Фелтринели, групата получава възможност не само да закупува оръжие, но и придобива и собствена радиостанция. След смъртта на Фелтринели при опит да остане без електричество един от градовете, GdAP се разпада. Част от бойците излизат от политиката, а друга част се влива в „Червените бригади“.

По това време „Червените бригади“ (Brigate Rosse), за чието появяване през 1970 г. известява на своите читатели „Sinistra Proletaria“, пристъпват към активни терористични действия. Именно тази организация става най-известна извън пределите на Италия13. Започвайки с палежи и взривове на личните автомобили на чиновници и бизнесмени, бригадистите постепенно преминават към покушението и отвличането на хора, които ги интересуват. Първоначално са отвличани ръководители на частни компании, профсъюзни шефове, след това започват да бъдат отвличани крупни държавни служители. Така през 1974 г. е похитен съдията Марио Соси, който по-късно е заменен за осем политически затворници.

Похищението на Идалго Макиарини

Похищението на Идалго Макиарини, ръководител на завода „Sit-Siemens“

Дейността на „Червените бригади“ се съсредоточава, преди всичко, в промишления център на Италия – в Милано, Торино, Генуа и техните околности. Създателите и идейните вдъхновители на тази организация са Ренато Курчо, Маргерита (Мара) Кагол и Алберто Франческини. Те са наричани „исторически лидери“ на първото поколение бригадисти. За разлика от много други ляворадикални организации, „Червените бригади“ се отличават с отлична дисциплина и структура. Ръководителите не са изложени на риск от разобличаване и действат конспиративно.

В периода 1974-1975 г., след ареста на Ренато Курчо, започва нов период в историята на „Червените бригади“. На първо място се подрежда структурата на организацията – появява се „Стратегическо ръководство“. В него влизат новите лидери на бригадистите – Марио Морети, Валерио Моручи, Барбара Балдзерани и Рикардо Дура. В състава на организацията се появяват колони14 – Римска, Миланска, Торинска, Генуезка, Венецианска. Във всяка от колоните има по пет човека. В допълнение към бойните отряди, „Червените бригади“ също включват разузнавателно-информационни и психологически служби, всяка от които отговаря за дейността в своя сектор.

Ако по времето на ръководството на представителите от първото поколение бригадистите се страхуват да убиват открито хора, то през втората половина на 1970-те години те преминават към практикуването на масови убийства. „Най-горещите“ години са в периода 1977-1981 г. , когато начело на организацията е Марио Морети. В този период бригадите започват да издирват не само чиновници, но и журналисти и адвокати, чиито идеологически позиции не се харесват на радикалните леви. В периода 1971-1980 г. в Италия са убити 15 прокурори и съдии15. Най-гръмката операция на „Червените бригади“ е похищението на Алдо Моро – известен италиански политик. Целта на похищението е да се направи опит да се започнат преговори с италианското правителство в качеството на пълноценен противник, т.е. да се добие признание на „Червените бригади“ като сериозна политическа сила, с която трябва де се преговаря. В крайна сметка, Алдо Моро, който прекарва 55 дни в тайно жилище на бригадистите, е застрелян, а тялото му е хвърлено в кола в центъра на Рим. Следваща 1979 г. бие всички рекорди по брой на терористични актове. „Червените бригади“ извършват 2150 нападения, включително 133 нападения срещу учебни заведения, 110 срещу профсъюзи, 106 срещу клонове на управляващата Християндемократическа партия, 91 срещу клонове на Италианската комунистическа партия, 90 срещу подразделения на полицията и Корпуса на карабинерите (италианските вътрешни войски).

В отговор италианското правителство засилва преследването на радикалните активисти. През 1982 г. за няколко седмици италианската полиция и италианските спецслужби арестуват повече от триста бойци на „Червените бригади“, а през 1983 г. броят на арестуваните радикали достига хиляда човека. В периода от 1982 г. до 1996 г. се провеждат пет съдебни процеса срещу „Червените бригади“. 32 бригадисти са осъдени на доживотен затвор, а останалите получават значителни присъди. Сред осъдените е и Марио Морети, ръководещ дейността на „Червените бригади“ по времето на тяхната най-голяма терористична дейност.

След масовите арести започва постепенен упадък на организацията. През 1984 г. бригадите са разделени на две организации. „Червени бригади – Комунистическа въоръжена партия“ и „Червени бригади – Съюз на сражаващите се комунисти“, които се разцепват заради въпроса за отношението към САЩ и СССР. Първите разглеждат и двете държави като еднакво опасни противници, докато вторите все още са до голяма степен антиамерикански настроени, а съветската държава е смятан за второстепенен враг, на когото не трябва да се обръща внимание. Друг важен момент на различие е въпросът за терора: първите до голяма степен се ориентират към масовото движение, а вторите – към терористичната дейност. 1986 г. става най-спокойната след „годините на оловото“ и неговото ехо в началото на 80-те години. Съветският блок изпада в състояние на криза, ляворадикалните идеи постепенно губят популярност в страните от Западна Европа, което води до неизбежно намаляване на противоречията в италианското общество.

За разлика от други ляворадикални групи, които в началото на 70-те години също приемат тактиката на градска партизанска война, „Червените бригади“ нееднократно са критикувани за „страненето от масите“ и прекомерното разчитане на терора, „намирисващ на бланкизъм“. През 1971 г. в резултат на обединението на радикалните активистки групи „Работническа власт“ и „Работнически авангард“, а също и на няколко „работнически асамблеи“, е създадена организацията „Работническа автономия“ (Autonomia Operaia), представляваща пълна противоположност на „Червените бригади“. Ориентирана към спонтанната борба на масите, „Работническа автономия“ няма силна йерархия, както „Червените бригади“. Организацията се разделя на нелегална част, извършваща терористични актове, и на полулегална, която организира сблъсъци с полицията по време на демонстрации.

години на оловото4За идеолог на Автономията се счита Антонио Негри – известен социолог, професор, който взима дейно участие в левия сегмент на европейската политика и до наши дни.

Екстремизмът в Италия през 1960-1970-те години е породен от политиката на правителството на християндемократите, което се опитва да провежда политика на центризъм по отношение на социалните въпроси, което предизвиква недоволството сред екстремистите, които имат малко привърженици. Радикалите не се ползват с особена подкрепа и са принудени да преминат към политика на сплашване, както на правителството, така и на избирателите. Те претърпяват пълен крах. Техните идейности се разбиват в реалната политическа обстановка в Италия. Класовата борба в мирни условия се превръща в реформизъм, който води до по-добри резултати, отколкото установяването на революционни промени от радикалите.

Съдбата на героите в статията, които имаха късмет да доживеят до 2000-те и 2010-те години, се развива по-различен начин. Нацимаоистът Франко Фреда живее в провинциалния град Авелино, ръководи радикално издателство и все още остава верен на идеологията на „третия път“. Стефано деле Кияе също е активен в дяснорадикалната политика – той подкрепя украинските националисти, но в същото време не подкрепя идеята за европейска интеграция на Украйна. Философът-анархофашист Марио Мерлино пише книги, говори за настоящата световна политика. Пиерлуиджи Конкутели е осъден на доживотен затвор заради многочислени убийства, но през 2009 г. е приведен към домашен арест поради здравословни причини, а през 2011 г. е условно освободен. Лидерът на „Червените бригади“ Ренато Курчо се намира на свобода от 21 години и все още не изразява разкаяние за извършеното от него в младежките му години. Антонио Негри, лидер на „Работническа автономия“ и теоретик на операизма продължава да изнася лекции и да пише книги, като е смятан за един от най-известните живи леви интелектуалци. Чезаре Батисти, който води в края на „оловното седмо десетилетие“ организацията „Въоръжени пролетарии за комунизъм“, се крие от италианския съд в Бразилия, където социалистическото правителство му предоставя статут на бежанец.

Автор: Иля Полонски, с редакция

Източник: topwar.ru

Бележки:

1. Правителството 1945-1981 г. неизменно се формира от ХДП (Християндемократическата партия), центристка сила в антифашистката съпротива, която след края на войната води антикомунистическа политика.

2. Неприемането на демокрацията (за някои само парламентарната) и антиамериканските настроения са популярни сред всички радикали.

3. Във ФРГ раздържавяването минава леко, което позволява на много държавни служители от Третия райх да останат по местата си. За съдбата на нацистите след войната и като цяло в Германия можем да ви препоръчаме няколко книги — „Мафията СС“ на Виктор Александров (доста пристрастна, без посочване на източници, но въпреки това ще бъде много интересна, дори и за хора с възгледи, които са противоположни на автора) и „Жестока памет. Нацисткият райх във възприятието на немците от втората половина на ХХ и началото на ХХI века“.

4. Ние вече писахме за „Пиаца Фонтана: италианската конспирация“. В този преглед се разказва за операция „Гладио“ и участието на разузнавателните служби в живота на неофашистките и неонацистките движения. Във филма присъстват и реални герои, споменати в статията: Джузепе Пинели, Стефано деле Кияе, Валерио Боргезе. В споменатата вече книга „Мафията СС“ също има много интересни факти за участието на бившите нацисти във възраждането на политическите влияния в света, за Република Сало, неонацистите в Близкия Изток и в Латинска Америка. Също така се разказва за живота на видните дейци на фашисткото и нацисткото движение след войната (сред тях са Ото Скорцени, Леон Дегрел).

5. Това заявление е спорно. Неофашисткият команданте Пиерлуиджи Конкутели с презрение говори за MSI и не се свързва с неговата дейност. Неофашистите в по-късен период също влизат в конфликт с MSI, които ползват техните помещения за своите младежки организации, но прогонват привържениците на MSI, боейки се за репутацията си. Също така във филма „Площад Сан Бабила, 20 часа“ (посредствен и пристрастен филм) се показва отношението на младите радикални неофашисти към по-старото поколение.

6. Подробно за това разказва Пиерлуиджи Конкутели в своя дневник „Io, l’uomo nero. Una vita tra politica, violenza e galera“.

7. Между другото, германецът Ернст Юнгер, запознат с нацизма много по-добре от италианския принц, имайки пръст в зараждането му, дава на нацизма точно същата оценка, наричайки го плебейско движение, което е в основата на върховенството на черните (Ернст Юнгер, Рискуващо сърце, стр. 16, стр. 301). А фашизмът действително може да се нарече просоциалистически. Ние писахме за първите фашисти, за фашизма пише и Николай Устрялов в книгата си „Италия – люлката на фашизма“, който обективно изследва произхода на фашизма. В статиите „Идеите на 1914 г.“, „Първи опити за съединяване на идеите на синдикализма и национализма“, „Фашизъм и ‘Размисли върху насилието'“ косвено се разбира тази тема.

8. Ще напомним, че нито Мусолини, автор на „Трети път. Без демократи и комунисти“ (забранена в РФ), нито Хитлер считат себе си за десни, въпреки че техните съвременни „последователи“ считат себе си открито за такива.

9. В Бреша, на Пиаца дел Лоджия, на 28 май 1974 г. по време на провеждане на профсъюзна демонстрация избухва взрив. Бомбата, заложена под арката на параклиса, убива осем души и ранява други деветдесет и четири. Терористичният акт почти веднага е преписан на неофашистите. На 10 март 1989 г. колегията на Апелативния съд в Милано напълно оправдава по-рано осъдените черни екстремисти Чезаре Фери, Серджио Латини и Алесандро Степанов.

10. В нощта на 4 август 1974 г., по време на преминаване в участък на отсечката Флоренция-Болоня, избухва взрив във влак на компания „Италикус“, който върви по маршрута Рим-Мюнхен. Дванадесет са убитите, сто и пет са ранени. Обвинените в осъществяването на този терористичен акт Марио Тути и Лучано Франчи са окончателно оправдани от Наказателния касационен съд на 24 март 1992 г.

11. Първите години на седемдесетте бяха ужасни. Преобладаваше мнението, подхранвано от „авторитетни“ коментатори и „демократическата“ преса, че бомбите, взривявани в цяла Италия, които засягат десетки животи, сред които няма невинни хора, са заложени от фашистите¹. Прави се пряка аналогия между „черния тероризъм“, убиващ хора безразборно, и младежките извънпарламентарни неофашистки движения. Пиаца Фонтана? Клане, устроено от фашистите. Бреша? Същото. „Италикус“? Аналогично. Навсякъде са виновни фашистите. Това са те, зверове в човешки облик, които взривяват невинни хора. Въпреки доказателствата, че сме невинни, никакви извинения не можем да чакаме. В същото време, благодарение на усилията на пресата, ние сме представяни пред обществото като чудовища, врагове на демокрацията, опасни терористи, които колкото се може по-скоро да бъдат вкарани в затвора и да бъдат държани там до края на живота си. Или въобще да бъдат убити. Ние се превърнахме в мъже и жени (колкото и странно да е, но в неофашисткото движение има не по-малко момичета, отколкото в левия лагер), които не могат да имат никакви права в Демократична република Италия. По отношение на този, който изповядва постфашистки или неофашистки идеи, е допустимо прилагането на насилие от всяка страна. В този контекст, ужасното престъпление в Примавале12 вече се появи в пресата като „отговор“ на изплашените до смърт леви от зловещия фашистки ъндърграунд в Рим. — спомня си Пиерлуиджи Конкутели.

12. В нощта между 15 и 16 април 1973 г. дома на Марио Матеи, работник в обществените служби и секретар на MSI в квартал Примавале, е подпалена с бензин. Марио Матеи, жена му и четири деца са спасени. Въпреки това, Вирджилио, 28-годишен, и Стефано Матеи, 8-годишен, не успяват да се измъкнат. Техните овъглени тела са намерени близо до прозореца, през който са се опитали да избягат. Следователите бързо отиват по следите на подпалвачите, които се оказват трима бойци на „Работническа власт“: Акил Лоло, Марино Клаво и Манилио Грило. Оправдани в съда на първа инстанция, съдът на втора инстанция ги осъжда на осемнадесет години затвор за непредумишлено убийство. И тримата по-късно успяват да избягат от затвора и да се укрият в чужбина.

13. За отношенията на бойците на „Червени бригади“ с неофашистите може да се разбере от дневника на Пиерлуиджи Конкутели. Неофашистките и комунистическите терористи дори са планирали съвместно бягство.

14. Към аналогична структура преминават и Montoneros.

15. Пиерлуиджи Конкутели убива съдията Виторио Окорсио, а Валерио Фиораванти атакува радиостанция.

Бележки ЧКФ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s