Защо повечето анархисти подкрепят пряката демокрация?

анархияЗа повечето анархисти прякото демократично гласуване на политически решения в рамките на свободните сдружения е политически еквивалент на свободното споразумение (това е също познато като „самоуправление“). Причината е, че „много форми на господство могат да се изпълняват по „свободен“, непринудителен, договорен начин и е наивно да мислим, че самото противопоставяне на политическия контрол ще доведе до край на потисничеството.“ [John P. Clark, Max Stirner’s Egoism, стp. 93] Взаимоотношенията, които създаваме в организацията са толкова важни в определянето на нейния либертарен характер, колкото и в определянето на нейния доброволен характер.

Очевидно е, че отделните хора могат да работят заедно, за да водят един пълноценен живот. „Присъединявайки се към останалите хора“, отделният човек има три възможности: или да отстъпи на волята на другите (да бъде поробен), или да подчини останалите на своята воля (да бъде на власт), или пък да живее с останалите в братско споразумение в интерес на най-доброто за всички (да бъде сдружен). Никой не може да избяга от тази необходимост.“ [Errico Malatesta, Life and Ideas, стp. 85]

Анархистите очевидно избират последния вариант, сдружаването, като единствено средство, чрез което отделните хора могат да работят заедно като свободни и равноправни човешки същества, зачитайки един друг своята уникалност и свобода. Само с пряката демокрация отделните хора могат да изразяват себе си, да практикуват критична мисъл и самоуправление, развивайки своя интелектуален и етичен капацитет в пълна степен. От гледна точка на увеличаващата се свобода на личността и нейните интелектуални, етични и социални способности, е далеч по-добре да бъдеш някога малцинство, отколкото да бъдеш подчинен на волята на господаря през цялото време. И така, каква теория стои зад анархистката пряка демокрация?

Както отбелязва Бъртранд Ръсел, анархистът „не иска да премахне правителството в смисъла на колективни решения: това, което иска да направи, е да премахне системата, чрез която се прилага решение върху тези, които му се противопоставят.“ [Roads to Freedom, стp. 85] Анархистите виждат самоуправлението като средство за постигане на това. След като даден човек се присъедини към общността или работното място, той става „гражданин“ (поради липсата на по-добра дума) на това сдружение. Сдружението е организирано около събрание на всички негови членове (в случай при огромни работни места и градове това може да бъде функционална подгрупа като специфичен клон или квартал).  На това събрание, заедно с останалите, се очертава съдържанието на политическите задължения на човек. Действайки в рамките на сдружението, хората трябва да упражняват критична преценка и избор, т.е. да управляват собствената си дейност. Вместо да обещават да се подчиняват (както в йерархичните организации като държавната и капиталистическата фирма), отделните лица участват при взимането на своите колективни решения, своите собствени ангажименти към събратята си. Това означава, че политическото задължение не се дължи само на едно отделно лице, което е над групата или обществото, както е в държавата, а на всеки от „гражданите“.

Въпреки че сдружените хора колективно издават правилата за управление на своето сдружение и са обвързани с тях като отделни лица, те също така се издигат над тях и могат да ги изменят и отменят. Заедно сдружените „граждани“ представляват политически „авторитет“, но тъй като този „авторитет“ се основава на хоризонтални отношения помежду им вместо вертикални отношения между тях и елита, „авторитетът“ е нейерархичен („рационален“ и „естествен“). Така Прудон заявява:

„На мястото на законите ще поставим договорите (т.е. свободното сдружаване). — Няма повече закони, гласувани с мнозинство, нито дори с единодушие; всеки гражданин, всеки град, всеки промишлен съюз, прави свои собствени правила.“  [The General
Idea of the Revolution, стp. 245–6]

Такава система не означава, разбира се, че всеки участва във всяко необходимо решение, без значение колко е незначително. Докато всяко решение може да се излага на събрание (ако събранието реши така, може би подтикнато от някои от неговите членове), на практика определени дейности (и изцяло функционални решения) ще бъдат разгледани от ръководство, избрано от сдружението. Това е защото, да цитираме един испански анархистки активист, „колективът като такъв не може да пише, да прави опис или да изпълнява дейност, която може да се свърши само от един отделен човек.“ Оттук идва нуждата „да се организира ръководство“. Предполагайки, че сдружението е „организирано без никакъв директивен съвет и никакви йерархични длъжности“ и се „събира на общо събрание веднъж седмично или по-често, когато има нужда да се уредят всички изискуеми въпроси за неговия напредък“, то все пак „назначава комисия със стриктни ръководни функции.“

Събранието „установява определена линия на поведение за тази комисия и й придава императивен мандат“ и така „ще бъде напълно анархистка“. Тъй като се „делегира изпълнението на задачите на квалифицирани лица, които са инструктирани предварително как да процедират, това не означава абдикация на свободата на колектива.“ [Хосе Пухолс, цитиран от Макс Нетлау, A Short History of Anarchism, стp. 187] Трябва да се отбележи, според идеите на Прудон, че в работническите сдружения „всички позиции са избираеми и по правило подлежат на одобрение от членовете.“ [Proudhon, Пак там, стp. 222]

Вместо капиталистическа или държавна йерархия, самоуправлението (т.е. пряката демокрация) ще бъде основният принцип на свободните сдружения, които съставляват едно свободно общество. Това ще се приложи към федерациите на сдруженията, за да може да функционира едно анархистко общество. „Всички комисии и делегации, избрани в анархисткото общество,“ заявява Хосе Пухолс, „трябва да подлежат на промяна или отмяна по всяко време чрез неизменното избирателно право на тези, които са ги избрали.“ В комбинация с „императивния мандат“ и „ясните ръководни функции,“ това „прави невъзможно някой да приписва за себе си дори една капчица власт.“ [цитиран от Макс Нетлау, Пак там, стp. 188–9] Пухолс следва Прудон, който заяви двадесет години по-рано, че „прилагането на обвързващия мандат“ гарантира, че хората не „губят своя суверенитет.“ [No Gods, No Masters, Т. 1, стp. 63]

Благодарение на федерализма, основан върху мандати и избори, анархистите гарантират, че решенията произтичат от отдолу-нагоре. Чрез нашите собствени решения, с грижата за нашите съвместни интереси, ние отхвърляме други да ни управляват. Самоуправлението за анархистите е от съществено значение, за да гарантира свободата в организациите, която е така необходима за добросъвестното човешко съществуване.

Разбира се, би могло да се изтъкне, че ако си малцинство, си управляван от другите („Демократичната власт е все още власт“ [L. Susan Brown, The Politics of Individualism, стp. 53]). Концепцията за пряката демокрация, както сме я описали, не е задължително свързана с концепцията за правилото на мнозинството. Ако някой се намира в малцинство в дадено гласуване, той е изправен пред избора да го одобри или да го откаже. Отричането на възможността на малцинството да дава своята оценка и избор е нарушаване на неговата независимост и води до налагането на задължения върху него, които не са свободно приети. Принудителното налагане на волята на мнозинството е в противоречие с идеала за приемане на самостоятелна отговорност без чужда намеса, и така противоречи на пряката демокрация и свободното сдружаване.

Ето защо, далеч от отричането на свободата, пряката демокрация в рамките на контекста на свободно сдружаване и приемане на самостоятелна отговорност е единственото средство, чрез което може да се подхранва свободата („Индивидуалната независимост допуска да се дава думата.“ [Малатеста, цитиран от Макс Нетлау, Errico Malatesta: The Biography of an Anarchist]). Излишно е да казваме, че ако малцинството остане в сдружението, може да оспори неговото решение и да се опита да убеди мнозинството, че греши.

Тук трябва да отбележим, че анархистката подкрепа към пряката демокрация не предполага, че ние смятаме, че мнозинството е винаги право. Далеч сме от тази мисъл! Казусът на демократичното участие не е в това, че мнозинството е винаги право, а малцинството не може да има полза за общото благо. Историята показва, че всеки с диктаторски правомощия (глава на държава, шеф, съпруг и така нататък) ще използва властта си, за да обогати и овласти себе си за сметка на тези, които са обект на неговите решения.

Анархистите признават, че мнозинството може да прави грешки и поради тази причина нашите теории за сдружаването поставят голямо значение на правата на малцинството. Това може да се види от нашата теория за самостоятелната отговорност, която се основава на правото на малцинствата да протестират срещу решенията на мнозинството, и която прави несъгласието ключов фактор при вземането на решения. Така Керъл Пейтмън казва:

„Ако мнозинството действа недобросъвестно, тогава малцинството ще трябва да вземе политическо действие, включително политическо непокорно действие, ако е необходимо, за да защити своята гражданска позиция и независимост, и самото политическо сдружение. Политическото неподчинение е само един важен израз на активна гражданска позиция, върху който се базира самоуправляващата се демокрация. Социалната практика на даването на думата включва правото да откажеш или да промениш задълженията; също така, практиката на самостоятелната отговорност е безсмислена без практичното признаване на правото на малцинствата да откажат или да оттеглят своето съгласие, или когато е необходимо, да не се подчинят.“ [The Problem of Political Obligation, стp. 162]

Извън взаимоотношенията в сдруженията, ние трябва да подчертаем колко различни сдружения работят заедно. Връзките между сдруженията следват същите очертания, както и връзките в самите тях. Ние имаме сдружения, които се присъединяват към конфедерации. Връзките между сдруженията в конфедерацията са от същия хоризонтален и доброволен характер, както е в рамките на сдруженията, със същите права на „изразяване и излизане“ за членовете и същите права за малцинствата. По този начин обществото става сдружение на сдруженията, общност на общностите, комуна на комуните, основани върху увеличаването на индивидуалната свобода чрез увеличаване на участието и самоуправлението.

Тази система на пряка демокрация се вписва добре в анархистката теория. Малатеста говори от името на всички анархисти, когато заявява, че „анархистите отхвърлят правото на мнозинството да управлява човешкото общество.“ Както може да се види, мнозинството няма право да се налага над малцинството – малцинството може да напусне сдружението по всяко време и по този начин, използвайки думите на Малатеста, не е нужно да „представя решенията на мнозинството, дори още преди да е чуло какви са те.“ [The Anarchist Revolution, стp. 100 и стр. 101] Оттук следва, че пряката демокрация в доброволното сдружаване не създава „правило на мнозинството“, нито приема, че малцинството трябва да представя мнозинството. Анархистките привърженици на пряката демокрация заявяват, че това се описва от Малатеста, който казва:

„Анархистите признават, че където животът се живее общо, често е необходимо малцинството да приема становището на мнозинството. Когато е налице очевидна нужда или полза да се направи нещо, и за да се направи трябва споразумение между всички, малцината трябва да чувстват необходимостта да се адаптират към желанията на мнозината. Но такова адаптиране  трябва да бъде взаимно, доброволно и да произтича от осъзнаването на необходимостта от добра воля, за да се предотврати парализиране от инат на разглежданите социални въпроси. Адаптирането не може да бъде наложено като принцип и като законна норма…“ [Пак там, стp. 100]

Тъй като малцинството има право да се отцепи от сдружението, като има широки права на действие, протест и обжалване, правилото на мнозинството не се прилага като принцип. Напротив, това е просто инструмент за взимане на решения, който позволява на малцинството да не се съгласява, а да изразява мнение, докато се гарантира, че не се налага воля върху него. С други думи, решенията на мнозинството не са задължителни за малцинството. Малатеста твърди:

„някой, който е твърдо убеден, че курсът, взет от мнозинството, води до катастрофа, не трябва да жертва собствените си убеждения и да гледа пасивно, не трябва да подкрепя политика, която смята за погрешна.“ [Errico Malatesta: His Life and Ideas, стp. 132]

Дори индивидуалисткият анархист Лизандър Спунър признава, че пряката демокрация има своята полза, когато отбелязва, че „всички, или почти всички, сдружения дават на мнозинството, или на някаква друга част от членовете, които не са едно цяло, правото на ограничена независимост при избора на средства, които ще се използват за постигане на обозрими в бъдеще цели.“ Въпреки това, само единодушното решение на журито (което „отсъжда закона и справедливостта на закона“) може да определи индивидуалните права, тъй като този „трибунал справедливо представлява всички хора“, понеже „нито един закон не може да се прилага от сдружението в неговия корпоративен капацитет, спрямо стоките, правата или личността на отделно лице, докато не се съгласят всички членове на сдружението да го приложат“ (Спунър подкрепя идеята за журита, защото признава, че „би било невъзможно на практика“ всички членове на сдружението да са съгласни) [Trial by Jury, стp. 130–1f, стp. 134, стp. 214, стp. 152 и стр. 132]

Пряката демокрация и индивидуалните/малцинствени права не са в противоречие. На практика можем да си представим как пряката демокрация ще може да бъде използвана за взимането на повечето решения в сдруженията (може би със супермнозинства, необходими за основни решения) плюс някаква комбинация на система с жури и малцинствен протест/пряко действие и оценяване/защитаване на малцинствените искове/права в анархисткото общество. Действителните форми на свободата могат да се създадат само чрез практически опит от страна на хората, които участват пряко.

На последно място, ние трябва да подчертаем, че анархистката подкрепа за прякото демокрация не означава, че това решение трябва да бъде предпочитано при всички обстоятелства. Например, много малки сдружения могат да насърчават взимането на решение с консенсус. Въпреки това, повечето анархисти мислят, че пряката демокрация в рамките на свободното сдружаване е най-добрата (и най-реалистичната) форма на организация, която е в съответствие с анархистките принципи на индивидуална свобода, достойнство и равенство.

An Anarchist FAQ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s