Какво е „синдикат“?

анархия„Синдикат“, термин, който ще използваме (също наричан „производителен кооператив“, или кооператив, понякога „колектив“, „производителна комуна“, „сдружение на производители“, „заводски съюз“), е демократично самоуправляващо се производително предприятие, чиито активи са контролирани от работниците в него. Този използван термин описва положението, към което се стремят анархистите, а именно „сдружения от мъже и жени, които обработват земята, работят в заводи, в мини и т.н., и сами контролират продукцията.“ [Kropotkin, Evolution and Environment, стp. 78]

Това означава, че където трудът е колективен, „собствеността на продукцията трябва също да бъде колективна.“ „Всяка работилница, всяка фабрика“, правилно казано от Джеймс Гийом, „ще се организира от сдружения на работници, които ще бъдат свободни да управляват продукцията и да организират работата си както сметнат за добре, като сдружението ще гарантира, че правата на работниците са защитени, а принципите на равенство и справедливост са спазени. Това се отнася и за земята, като анархистките стремежи отговарят на въпроса „кой е най-добрият начин за обработване на земята и каква форма на собственост е най-добра.“ Няма значение дали селяните „държат своите парчета земя и ги обработват с помощта на своите семейства“ или пък „имат колективна собственост върху обширни пространства земя и я обработват колективно“, тъй като „основната цел на революцията“ е постигната, а именно че „земята сега е собственост на тези, които я обработват, и селяните вече не работят за печалбата на безполезния експлоататор, който живее на техен гръб.“ „Бившите наемни работници“ ще се превърнат в „партньори, които споделят продукцията от своя общ труд върху земята“, тъй като революцията ще премахне земеделският наемен труд и земеделският пролетариат ще се състои от свободни работници, които живеят в мир и изобилие.“ Що се отнася до промишлените работни места, „вътрешната организация няма нужда непременно да бъде еднаква; организационните форми и процедури ще варират много според предпочитанията на сдружените работници.“ „Управлението на общността“ може да бъде „поверено както на едно лице, така и на комисия от много членове“, но винаги ще бъде „избирано от всички членове.“ [“On Building the New Social Order”, стp. 356–79, Bakunin on Anarchism, стp. 363, стp. 359, стp. 360 и стр. 361]

Трябва да се отбележи, че този либертарен стремеж на премахване на йерархичното капиталистическо работно място и слагане край на наемния труд ще се постигне чрез сдружаване и демократизиране на промишлеността. Тази цел е толкова стара, колкото анархизма. Така откриваме твърдението на Прудон от 1840 г., че целта е общество на „притежатели без господари“ (вместо наемни работници и наематели, „контролирани от собственици“) и без „лидери и водачи“, като „работниците ще избират сами какво е най-добро за тях.“ [What is Property?, стp. 167 и стр. 137]

„Взаимността и взаимодействието съществуват“, твърди Прудон, „когато всички работници в промишлеността вместо да работят за предприемач (entrepreneur), който им плаща и се разпорежда с благата от труда им, работят един за друг и така си сътрудничат в направата на една обща продукция, чиито печалби се споделят между тях. Като разширяваш принципа на взаимността, обединявайки труда на всяка група в работнически общества, създаваш форма на цивилизация, която от всички гледни точки – политическа, икономическа и естетическа – е из основи различна от всички по-ранни цивилизации. Обобщено: „Всички сдружени и всички свободни.“ [цитиран от Мартин Бъбър, Paths in Utopia, стp. 29–30 и стр. 30]

Тази идея не е измислена нито от Прудон, нито от другите анархисти. Тя за първи път е издигната от самите работници и след това е подета от Бакунин и Прудон. Така че хората от работническата класа сами излизат с тази фундаментална либертарна социалистическа идея. Идеята, че наемният труд ще бъде заменен от сдружен труд се надига в много страни през 19 век. Във Франция това се случва по време на вълната от стачки и протести до революцията от 1830 г. През тази година парижките печатари, например, издават вестник (L’Artisan: Journal de la classes ouvriere), който предлага, че единственият начин да се сложи край на експлоатацията от страна на господарите е работниците да формират кооперативи. По време на стачките от 1833 г. идеята се подема от други работници и така кооперативите се разглеждат от работниците като метод на освобождаването им от наемния труд. Прудон дори въвежда термина мутуализъм (Mutualisme), свързан с работниците в Лион в началото на 1840-те години и техните идеи за кооперативно доверие, обмяна и производство, които оказват въздействие върху него, както най-вероятно и той оказва влияние върху тях. В Америка, както отбелязва Чомски, „ако се върнем към работническия активизъм от първите дни на индустриалната революция и стигнем до печата на работническата класа през 1850-те години и т.н., ще видим, че сред работниците има истински анархистки оттенък. Те никога не са чували за европейския анархизъм… Това се случва спонтанно. Те смятат че наемният труд не се различава много от робството и трябва работниците да бъдат собственици на фабриките.“ Това е често срещан отговор на работническата класа, която е изправена пред възхода на капитализма.

В много отношения синдикатът е подобен на кооператива при капитализма. Прудон отбелязва, че „кооперативните сдружения“ са ключовата част на „основното ликвидиране“ на капиталистическото общество. [General Idea of the Revolution, стp. 203] Бакунин по същия начин твърди, че анархистите са „убедени, че кооперативите ще бъдат преобладаващата форма на социалната организация в бъдеще, във всеки клон на труда и науката.“ [Basic Bakunin, стp. 153] Ето, че и от ограничените примери на кооперативно функциониране в капиталистическия пазар могат да се видят основните характеристики на либертарната социалистическа икономика. Основният икономически елемент, работното място, ще представлява свободно сдружаване на хора, които ще организират съвместната си работа като равни. Цитирайки Бакунин отново, „само сдруженият труд, т.е. трудът организиран върху принципите на взаимност и сътрудничество, е подходящ да издържа цивилизованото общество.“ [The Political Philosophy of Bakunin, стp. 341]

Сътрудничеството в този контекст означава, че политическите решения, свързани със своето сдружение, ще се основават на принципа „един член, един глас“, с управителен персонал, който е избран и подведен под отговорност на работното място. По думите на икономиста Дейвид Елерман, „Всяко предприятие трябва да бъде правно изградено като партньорство на всички, които работят в него. Всяко предприятие трябва да бъде демократична фирма, която е работническа собственост.“ [The Democratic Worker-Owned Firm, стp. 43] Анархистите, неизненадващо, отхвърлят ленинистката идея, че държавната собственост означава край на капитализма, тъй като е неясна и объркваща. Собствеността е юридическо отношение. Същинският въпрос е върху управлението. Дали ползвателите на ресурса трябва да го управляват? Ако това е така, то ние имаме истинско (т.е. либертарно) социалистическо общество. Ако ли пък не, то ние имаме някаква форма на класово общество (например, в Съветския съюз държавата заменя капиталистическата класа, но работниците все още нямат официален контрол върху своя труд и благата на своя труд).

Самоуправлението на работното място не означава, както някои апологети на капитализма предполагат, че знанията и уменията ще бъдат игнорирани и всички решения ще се взимат от всеки. Това е очевидна заблуда, тъй като инженерите, например, имат по-добро разбиране върху своята работа, отколкото неинеженерите, и при работническото самоуправление те ще контролират непосредствено своята работа:

„трябва ясно да разберем какво означава тази демокрация на съюзите и най-вече какви отношения носи между различните работнически класи, включени в един съюз. Тъй като съюзът ще включва всички работници, които извършват физическа и умствена дейност в едно общо учреждение, е ясно, че ще има сред неговите членове много голямо отклонение на функции, технически умения и ръководещи органи. Нито съюзът като цяло, нито заводът може да реши всички въпроси чрез масово гласуване, нито пък демокрацията на съюзите означава, че по всички въпроси всеки член се брои за един. Масовото гласуване на технически въпрос, който се разбира само от малцина експерти, ще е явен абсурд, и дори ако този технически фактор бъде отказан да се разглежда, то постоянното масово гласуване в завода няма да бъде нито ефективно, нито ще бъде приятно да се работи на такова място. В съюзите ще има техници, които заемат специални позиции по силата на знанията си, и ще има ръководители, които притежават специално правомощие въз основа както на умения и способности, така и на лични квалификации.“ [G.D.H. Cole, Guild Socialism Restated, стp. 50–51]

Фактът, че някои решения се взимат по този начин понякога кара хората да се замислят дали синдикатът няма да бъде просто една друга форма на йерархия. Отговорът е, че той няма да бъде йерархичен, защото работническите събрания и техните съвети, открити за всички работници, ще решават какви типове взимания на решения да делегират, като по този начин да се гарантира, че крайната власт лежи в основата. Нещо повече, властта няма да бъде упълномощавана. Малатеста ясно показва разликата между ръководните решения и политическите решения:

„Разбира се, във всяко голямо колективно начинание е необходимо разделение на труда, техническо управление, ръководство и т.н. Но авторитаристите нескопосано играят на думи, за да приведат причината, че правителството трябва да се заеме с организирането на труда. Правителството, добре е да се повтори, е струпване на хора, които са сграбчили правото да създават закони и да карат хората да се подчиняват; ръководителите, инженерите и т.н. противно на това са назначени и поемат отговорността да извършват определена работа и т.н. Правителството означава делегиране на власт, което е полагане на инициативата и суверенитета на всички в ръцете на малцина; ръководството означава делегиране на работа, даване и получаване на задачи, свободен обмен на услуги, базиран на свободно споразумение… Нека никой не бърка функцията на правителството с тази на ръководството, защото те са съществено различни, и ако днес двете се бъркат често, това е само заради икономическата и политическа привилегия.“[Anarchy, стp. 41–2]

Като се има предвид, че властта остава в ръцете на работническите събрания, е ясно, че организацията на всяко колективно начинание не може да се сравни с правителството. Също така, никога не забравяйте, че ръководещият персонал е избран от останалата част от сдружението и има отговорност пред него. Ако се окаже, че се злоупотребява с определен тип делегирано взимане на решения, то може да бъде отменено от цялата работна сила. Поради този масов контрол има всички основания да се мисли, че дейността по взимане на особено важни решения, която може да се превърне в източник на власт (и така сериозно да се засегне живота на всички работници), няма да бъде делегирана, а ще остане в рамките на работническите събрания. Например, правомощията, които се упражняват по авторитарен начин от управителите при капитализма, като например назначаване и уволняване, въвеждане на нови производствени методи и технологии, промяна на продуктова линия, преместване на производствени съоръжения, определяне характера, темпото и ритъма на производствената дейност и така нататък, ще останат в ръцете на сдружените производители и няма да бъдат делегирани на никого.

Новите синдикати ще бъдат създадени въз основа на инициативата на отделните лица в рамките на общността. Това може да е инициатива на работници в съществуващ синдикат, които искат да разширят производството, или на членове на местна общност, които виждат, че настоящите синдикати не предоставят адекватност в определена област на живота. Така или иначе, синдикатът ще бъде доброволно сдружение за производство на полезни стоки и услуги и ще се появява и изчезва, когато е необходимо. Анархисткото общество ще вижда синдикалното развитие спонтанно, тъй като отделните хора се сдружават, за да задоволят своите потребности, като на лице ще бъдат както местните, така и конфедеративните инициативи.

Докато имаме обща представа за кооперативните работни места, различните форми на анархизма ги разглеждат па различен начин. При мутуализма работниците организират себе си в синдикати и споделят своите доходи и загуби. Това означава, че във „фирмата, която се управлява от работниците, няма печалба, а само доходи, които се разпределят между членовете й. Без наети лица фирмата, управлявана от работниците, не разполага със заплати, а трудовите стойности не се причисляват към разходите, които се изваждат от печалбата, защото те съществуват в капиталистическата фирма. Фирмата, която се управлява от работниците, не наема работна ръка. Това е колектив от работници, който наема капитал и необходими материали.“ [Christopher Eaton Gunn, Workers’ Self-Management in the United States, стp. 41–2] По този начин, Прудон и последователите му твърдят, че експлоатацията ще свърши и работниците ще получат пълния продукт от своя труд. Това, следва да се отбележи, не означава, че работниците изразходват всички постъпления от продажби за лична консумация (т.е. няма инвестиции). Това означава, че работната ръка контролира какво да прави с приходите от продажби, т.е. колко да инвестира и колко да отпусне за потребление:

„Ако работната ръка присвоява целия продукт, това ще включва присвояване на задълженията, свързани със собствеността, използвана по време на производствения процес в допълнение към присвояване на произведената продукция. Работната ръка трябва да плати на доставчиците на производствени ресурси (отвъд труда), за да се погасят тези задължения. [Ellerman, Пак там, стp. 24]

При мутуализма, излишъците (печалбите) или ще бъдат разделени по равно между всички членове на кооператива, или ще бъдат разделени неравномерно на базата на вида извършена работа, като процентите, които трябва да се предоставят на всеки вид, се решават чрез демократично гласуване на принципа един работник, един глас. Работническите кооперативи от този тип имат силата да предотвратят експлоатацията и потисничеството от страна на капитала, тъй като работниците не са наети за заплати, а стават партньори във фирмата. Това означава, че работниците контролират както продукта от своя труд (така че чистата продукция, която произвеждат не се присвоява от привилегирования елит), така и работния процес (така вече не продават своя труд на други). Въпреки това, като ограничена форма на сътрудничество, тя е отхвърлена от повечето анархисти. Немутуалистките анархисти твърдят, че това е стъпка в дясна насока и че крайната цел е разпределение в зависимост от нуждите.

Продукцията за използване, а не за печалба/пари, е ключовата идея, която разграничава колективистките и комунистически форми на анархизма от конкурентния мутуализъм, защитаван от Прудон. Това е поради две причини. Първо, заради вредното въздействие на пазарите, което може да превърне кооперативите в „колективни капиталисти“, и заради конкуренцията един между друг на пазара, която ще бъда толкова яростна, колкото при съвременните капиталисти. Както заявява Кропоткин, сътрудничеството „по своята същност има черта на взаимопомощ“ и „често се описва като общ индивидуализъм“, докато „сътрудничеството, каквото е в момента, несъмнено е склонно да поражда кооперативен егоизъм, не само към обществото като цяло, но също и сред самите кооператори.“ [Mutual Aid, стp. 214]

Докато той обсъжда кооперативите при капитализма, неговите притеснения са еднакво приложими и по отношение на конкурентните синдикати при мутуалистката система. Това също би довело до ситуация, при която пазарните сили гарантират, че замесените работници взимат ирационални решения (както от социална, така и от лична гледна точка), за да оцелеят на пазара. За мутуалистите тази „ирационална рационалност“ е цената, която се плаща, за да се гарантира, че работниците получават пълния продукт от своя труд и всеки опит да се преодолее това притежава многобройни опасности за свободата. Други социални анархисти не се съгласяват. Те смятат, че сътрудничеството между работните места може да увеличи, а не да намали, свободата. Второ, разпределението според труда не взима под внимание различните нужди на работниците (нито безработните, като болните, децата и възрастните). Като такъв, мутуализмът не поражда това, което повечето анархисти смятат за благоприлично общество, в което хората си сътрудничат, за да направят на всеки живота достоен.

Какво ще кажем за влизането в синдикат? По думите на Коул, съюзите (синдикатите) са „отворени сдружения, към които може да се присъедини всеки човек“, но „това не означава, че всеки човек ще може да претендира да бъде допуснат, като негово абсолютно право, в съюз по негов избор.“ Това означава, че може да има изисквания за обучение (например) и очевидно „човек не може да се присъедини към съюз, който няма нужда от нови попълнения. Работникът ще има свободен избор, но само за наличните свободни места.“ [Пак там, стp. 75] Както отбелязва Дейвид Елерман, важно е да се знае, че „пазарът на труда не би съществувал“ в самоуправляваща се икономика, защото работната ръка „винаги би била останал заявител.“ Това означава, че капиталът не трябва да наема работна ръка, както е при капитализма, а вместо това работниците ще търсят сдружения, към които да се присъединят. „Ще съществува пазар на труда в смисъл на хора, които търсят фирми, към които да се присъединят, а не пазар на труда в смисъл на пласиране на работна ръка с трудов договор.“ [Пак там, стp. 91]

Всички школи на социалния анархизъм се основават върху защитата на правата в конкретния синдикат, докато собствеността ще бъда социализирана вместо да бъде ограничена за работниците в синдиката. Това ще осигури свободен достъп до средствата за производство като новите членове на синдиката ще имат равни права с тези, които вече са в него. В противен случай, новите членове ще бъдат наемни роби на останалите в синдиката и за да се избегне това, анархистите предлагат социализация. Със социализацията свободният достъп е гарантиран и така всички работници са в едно положение като така се осигурява самоуправление, а не връщане към йерархията на работното място.

Очевидно е, че във всяко общество отделният човек може да не практикува работата, от която е заинтересован най-много (въпреки че като се има предвид естеството на анархисткото общество, човек ще има достатъчно време да я прилага като хоби). Можем да си представим, че едно анархистко общество ще прояви интерес към осигуряването на справедливо разпределение на работата и така ще се опита да организира подялбата на работата, ако едно работно място е по-популярно от друго.

Може поради опасения даден синдикат или съюз да ограничи влизането в него поради вътрешен мотив, като например да не се изгради монополна власт над други групи в обществото. В едно анархистко общество отделните хора ще бъдат свободни да създадат свои собствени синдикати и това ще гарантира, че подобна дейност е един вид лична победа. В неиндивидуалистката анархистка система, синдикатите ще бъдат част от конфедерация. Това е отговорност на междусиндикалните конгреси да гарантират, че членовете и заетите в синдикатите не са ограничени по никакъв антисоциален начин. Ако дадено лице или група смятат, че са несправедливо изключени от синдикат, тогава ще бъде организирано разследване на конгрес. По този начин всякакви опити да се ограничи влизането ще бъдат намалени (ако приемем, че се случват). Разбира се, отделните лица са свободни да формират свои нови синдикати и да напуснат конфедерацията, ако желаят.

С въпроса за влизане в синдиката идва и въпросът, дали ще има достатъчно места за тези, които търсят работа (което може да се нарече с термина „безработица“). В крайна сметка, винаги има обективен брой места на работното място: няма особен смисъл хората да се присъединяват към синдикат, в който няма достатъчно машини и материали, с които да работят! Самоуправляващата се икономика ще гарантира ли, че са налице достатъчно свободни места за тези, които търсят работа?

Може би не е изненадващо, че неокласическата икономика отговарят с не и също така не е изненадващо, че този извод се основава не върху емпиричните доказателства на истинските кооперативи, а по-скоро върху абстрактния модел, който е развит през 1958 г. Този модел се базира върху извода, че фирмата, управлявана от работници („Илирийска“), се опитва да увеличи нетния доход на работника,  в капиталистическата фирма, а не нетната печалба. Това води до различни погрешни резултати, свързани с капиталистическата фирма. Това прави една кооперативно базирана икономика изключително нестабилна и неефективна и води до уволняване на работници, докато заплатите се вдигат и следователно доходите на работника (останал на работа) се увеличават. Такава кооперативна система завършва с „произвеждането на по-малко продукция и използването на по-малко труд, отколкото е при капиталистическия дубликат.“ [Benjamin Ward, “The Firm in Illyria: Market 2211 Syndicalism”, стp. 566–589, The American Economic Review, Vol. 48, No. 4, стp. 580]

Разбира се, би било грубо да не отбележим, че за разлика от теорията, действителният капитализъм е белязан от обширна безработица, което не е изненадващо, защото трябва да се осигури господарска власт над наемните роби. Също толкова грубо би било да не отбележим, че, да цитираме един югославски икономист, това е „една теория, чиито прогнози нямат абсолютно
нищо общо с наблюдаваните факти.“ [Branko Horvat, “The Theory of the Worker-Managed Firm Revisited”, стp. 9–25, Journal of Comparative Economics, vol. 10, no. 1, стp. 9] Както обобщава Дейвид Елерман: 

„трябва да се отбележи между другото, че има цяла академична литература върху това, което се нарича „Илирийска фирма“… Основната особеност на този модел е, че той приема, че фирмата ще уволни членове и в същото време ще увеличи нетния доход на останалите. Получената погрешност в краткосрочен план причислява модела към капиталистическата икономика. И все пак Илирийският модел е академична дреболия в грандиозната традиция на голяма част от съвременната икономика. Предполагаемият краткосрочен аспект на режим на работа не е наблюдаван в Югославия или на друго място, докато самоуправляващите се фирми като кооперативите в Мондрагон взимат членството в краткосрочен план като предварително уговорен фактор… Ето защо ще продължим да пренебрегваме заслужено Илирийския модел.“ [Пак там, стp. 150]

Опитът на самоуправляващите се колективи по времето на Испанската революция също потвърждават това. Колективите споделят работата справедливо, за да избегнат уволнението на хората по време на тежки икономически условия, продиктувани от Гражданската война (например, един колектив „приема тридневна работна седмица, разделяйки работата сред всички онези, които са работили във фабриката избягвайки по този начин безработицата и всеки продължава да получава основна заплата“ [Martha A. Ackelsberg, Free Women of Spain, стp. 101]).

Ние трябва да се обърнем към „емпиричната действителност и здравия разум“, когато оценяваме твърденията на неокласическата икономика по въпроса за кооперативите. „Емпиричните доказателства подкрепят“ довода, че този модел е погрешен. Не е имало тенденция работници да съкращават свои колеги, когато времената са добри, нито в Мондрагон, нито в Югославия. Дори в лошите времена, уволненията са рядкост.“ Не е изненадващо, че „в краткосрочен план, фирмата, управлявана от работници, реагира по същия начин, като капиталистическата фирма“ и работниците се присъединяват към колектива, за да се справи с повишеното търсене. [David Schweickart, Against Capitalism, стp. 91, стp. 92 и стр. 93] Извод, споделен от икономиста Джефри М. Ходжсън:

„Голяма част от доказателствата, които имаме за поведението на работническите кооперативи в практиката е, че те реагират на промените в пазарните цени по подобен начин като капиталистическата фирма… Основните предположения в модела са оспорвани от доказателствата.” [Economics and Utopia, стp. 223–4]

Така че, както Бранко Хорват отбелязва, въпреки че неокласическият анализ поражда определени прогнози, „самият факт, че нито една не се е случила на практика в световната икономика, ги оставя непокътнати.“ В повечето случай се отбелязва, че „самоуправляващата се фирма не може да се разглежда предварително на теория, защото тя се държи ирационално. Ако нещо не е наред, това не е теорията, а реалността.“ Интересното е, все пак, ако приемем, че капиталистическите фирми „увеличават доходността, печалбата на инвестиционната единица“, а не общата печалба, тогава неокласическата теория „генерира еднакво абсурдни резултати.“ Ето защо разграничаването между краткосрочен и дългосрочен план е измислено, така че в краткосрочен план размерът на капитала е фиксиран. Ако това е приложено в кооператив, така че „в краткосрочен план работната сила е фиксирана“, тогава предполагаемите проблеми с работните места, управлявани от работниците, изчезват. Излишно е да казваме, че истинският кооператив действа върху допускането, че работната сила е фиксирана и тъй като „работниците вече не са наемани“, това ще означава, че работниците-ръководители „няма да уволняват своите колеги, когато работата е в застой; те ще намалят работното време и ще работят на материалните запаси. Когато търсенето се повиши, ще полагат извънреден труд.“ [Пак там, стp. 11–13]

В обобщение, неокласическата теория на фирмата, управлявана от работници, има толкова общо с истинския кооператив, колкото неокласическата икономика има като цяло с капитализма. Показателно е, че австрийските“ икономисти обикновено приемат неокласическата теория на кооперативите (тъй като тя потвърждава тяхната неприязън към всички форми на социализъм). Дори един такъв привърженик на самоуправлението като Дейвид Л. Причитко я приема, но скромно я критикува понеже тя „свежда фирмата до краткосрочна обективна функция“ и „докато се допуска навлизане на нестабилност на пазара, то пазарът, управляван от работната ръка, отхвърля всяка вероятна несигурност.“ [Markets, Planning and Democracy, стp. 81] Макар и вярна, тази критика напълно пропуска най-важното. Да, в дългосрочен план кооперативите ще бъдат „закалени“ и това ще увеличи предлагането на стоки, нарастването на заетостта и така нататък, но това не трябва да ни заслепява пред ограничените допускания, които задвижват неокласическата теория.

Да обобщим, синдикатите са доброволни сдружения на работници, които управляват своето работно място и собствената си работа. В рамките на синдиката, решенията как да се развива и променя работното място, са в ръцете на тези, които работят в него. Това означава, че всеки раздел на работната сила управлява своя собствена дейност и всички работници, ангажирани с ръководни задачи (т.е. „управление“), подлежат на избиране и отзоваване от тези, които са засегнати от решенията.

Накрая ще кажем две неща. Първо, малцина индивидуалистки анархисти, не всички, не се противопоставят на (неексплоататорския) наемния труд и затова не поставят кооперативите в центъра на своите идеи. Тази позиция е малцинство в анархистката традиция, тъй като не е нито в съответствие с либартарните принципи на свободна воля, нито ще сложи край на експлоатацията на труда. Повечето анархисти смятат такъв индивидуализъм за противоречив на анархизма. Второ, важно е да се отбележи, че хората, които не искат да се присъединят към синдикатите, ще могат да работят сами за себе си. Няма „принудителна колективизация“ при нито една форма на либертарния социализъм, защото принуждаването на хората е несъвместимо с основните принципи на анархизма. Тези, които искат да бъдат самостоятелно заети лица, ще имат свободен достъп до производствените активи от които се нуждаят, при условие, че не монополизират повече активи, отколкото те и техните семейства се нуждаят, и няма да се опитват да наемат други с цел заплащане.

An Anarchist FAQ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s