Защо анархистите призовават за самоосвобождение?

%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%80%d1%85%d0%b8%d0%b7%d1%8a%d0%bcСвободата по своята същност не може да бъде дадена. Човек не може да бъде освободен от някого, а трябва да счупи оковите си със своята воля. Разбира се, неговата воля също може да бъде част от колективното действие, а често това е просто необходимо, за да се постигне резултат. Както справедливо отбелязва Ема Голдман:

„Историята ни учи, че всяка угнетена класа (група или човек) ще постигне истинско освобождение от своите господари само чрез собствената си воля“ [Red Emma Speaks, стp. 167].

Затова анархистите признават, че йерархичните системи, както и всички обществени отношения, се формират от тези, които участват в тях. Както заявява Букчин, „класовите общества организират нашите психически процеси с цел командване и подчиняване“. Това означава, че хората усвояват ценностите на йерархичното и класовото общество и затова „държавата не е просто плеада от бюрократични и принудителни институти. Тя е също психическо състояние, внушен манталитет за нареждане на реалността… Но нейните възможности за управление с помощта на груба сила са винаги ограничени… Без висока степен на сътрудничество, дори с най-угнетените класи на обществото, нейната власт в крайна сметка би изчезнала. Страхът и апатията пред лицето на държавната власт социално обуславят възможността за съществуването на тази сила“ [The Ecology of Freedom, стр. 159 и С. 164-5]. Самоосвобождението е средство, с което ще сломим както вътрешните, така и външните окови, освобождавайки себе си умствено и физически.

Анархистите винаги са заявявали, че хората могат да освободят себе си само чрез своите действия. Разнообразието на методите, които анархистите предлагат за съдействие на този процес ще бъдат приведени в раздел J („Как се борят анархистите“). Няма да отразяваме тук всички тези методи, основани на въвличане на хората в самоорганизацията, предлагайки им сами да определят и планират своите действия със своите начини, което ще елиминира зависимостта им от лидерите, които обикновено решават вместо тях. Анархизмът формира хора, „действащи сами за себе си“ (изпълнявайки това, което анархистите наричат „пряко действие“ – вж. секция J.2).

Прякото действие има ефект върху разширяването на правата и възможностите, както и ефект на освобождение за тези, които са въвлечени в него. Самостоятелните действия са средства, с които се развива творческият потенциал, инициативността, въображението и критическото мислене на хората, подчинени на властта; средства, с които може да се промени обществото. Както пише Е. Малатеста:

„Между човека и неговата социална среда съществува взаимодействие. Хората правят обществото такова, каквото е, а обществото прави хората такива, каквито са, и в резултат на това се получава един вид порочен кръг. За да се преобразува обществото, хората трябва да се променят, а за да се преобразуват хората, обществото трябва да се измени… За щастие, съществуващото общество не е създадено от вдъхновената с желание господстваща класа, която успява само в това да приведе всички социални субекти до пасивни и безсъзнателни инструменти на своите интереси. То е резултат от хиляди кръвопролитни битки, хиляди човешки и естествени фактори…
В това се крие възможността за прогреса. Ние трябва да използваме всички средства, всички възможности и шансове, които ни предоставя съществуващата социална среда, позволявайки ни да въздействаме на нашите събратя и да развием тяхната съзнателност и тяхната потребност… да претендираме и да се доберем до такива основни социални преобразувания, които са възможни и които могат да открият пътя към по-нататъшните постижения… Трябва да се стремим да убедим всички хора… да искат и да упорстват, да завоюват всички подобрения на живота и свободата, които само си пожелават, и когато искат това и съберат сили да го постигнат… ние трябва да подтикнем тези хора да искат повече и да увеличат натиска (срещу управляващия елит), докато не постигнат пълно самоосвобождение“ [Errico Malatesta: His Life and Ideas, С. 188-9].

Обществото, формирайки хората, само се създава от тях: от техните действия, мисли и идеали. Сложните институти, ограничаващи нечията свобода, водят до умствено освобождение, защото те подлагат на съмнение необходимостта на авторитарните отношения като цяло. Този процес ни дава разбирането на това как работи обществото, изменяйки нашите идеи и създавайки нови идеали. Отново, цитирайки Ема Голдман: „Истинското освобождение ще започне… в душата на жената“. Трябва да се добави, че и в душата на мъжа. Само така ще можем да „започнем (нашата) вътрешна регенерация, освобождавайки се от заплахите на предразсъдъците, традициите и обичаите“ [Пак там, стp. 167]. Този процес трябва да бъде самостоятелен, защото, както отбелязва Макс Щирнер, „Човекът, на когото „даряват“ свобода, не е нищо повече от пуснато на воля крепостно… куче, което влачи след себе си вериги“ [The Ego and Its Own, стp. 168]. Изменяйки света дори едва-едва, ние променяме себе си.

В интервю, дадено по време на Испанската революция, испанският анархист-боец Дурути казва: „Ние носим нов свят в нашите сърца“. Само самостоятелните действия и самоосвобождението ще ни позволят да формираме такива възгледи и да бъдем уверени в това, че можем да ги осъществим в реалния свят.

Анархистите, въпреки това, не считат, че със самоосвобождението трябва да се изчака до „великата революция“. Хората са политическа сила, определяща характера на обществото, и от това, както ние действаме тук и сега, директно зависи какво ще бъде нашето общество и нашият живот. Затова, дори в преданархистките общества, анархистите се опитват да създадат, както казва Бакунин, „не само идеи, но също и факти за непосредственото бъдеще“. Ние можем да създаваме алтернативни социални отношения и организации, да действаме като свободни хора в несвободното общество. Само с нашите действия тук и сега можем да положим основите на свободното общество. Нещо повече, този процес по самоосвобождение продължава непрекъснато:

„Подчинените от всички типове винаги са проявявали своите способности към критическо самоосмисляне на миналото – и именно затова те постоянно се натрапват, пречат, а понякога и свалят властта. Но ако властта е свалена, а подчинените не участват в по-нататъшната политическа дейност, то никакво критическо самоосмисляне няма да сложи край на техния гнет и няма да им донесе свобода“ [Carole Pateman, The Sexual Contract, стp. 205].

Анархистите възнамеряват да поощряват тези тенденции от ежедневния живот към несътрудничество, съпротива и борба с властта, и да ги доведат до логичен завършек – общество на свободните хора, сътрудничещи си като равни в свободни, самоуправляващи се сдружения. Без този процес на критическо самоосмисляне, съпротива и самоосвобождение свободното общество е невъзможно. Затова за анархистите анархизмът възниква от естествената съпротива на подчинените хора, стремящи се да действат свободно в йерархичния свят. Този процес на съпротива често се нарича „класова борба“ (защото това е борба на трудещите се класи, на най-угнетените групи в обществото) или, в по-общ смисъл, „социална борба“. Ежедневната съпротива срещу властта (във всичките й форми) и желанието за свобода са ключът към анархистката революция. Поради тази причина „анархистите подчертават отново и отново, че класовата борба е единственото средство за постигане на контрол от работниците (и другите угнетени) върху собствената им съдба“ [Marie-Louise Berneri, Neither East Nor West, стp. 32].

Революцията е процес, а не събитие, всяко „спонтанно революционно действие“ е обикновен резултат от търпеливата многогодишна работа на организацията и обучаването на хората с „утопични“ идеи. Процесът на „създаване на нов свят в дълбините на стария“ (използвайки изразяването на ИРС) чрез изграждането на алтернативни институти и отношения е само част от това, което трябва да бъде продължителната революционна борба.

Както отбелязва Малатеста, „поощряването на народните организации от всички типове е логично следствие на нашите идеи и трябва да бъде неразделна част от нашата програма… анархистите не искат да освободят хората; ние искаме хората да се освободят сами… искаме новият начин на живот да се появи от самата същност на хората, да отговаря на тяхното състояние и да се развива заедно с тях“ [Пак там, стp. 90].

Докато не се осъществи процесът по самоосвобождение, свободното общество е невъзможно. Само когато хората се освободят сами, материално (унищожавайки държавата и капитализма) и интелектуално (освобождавайки се от покорността и пасивността по отношение на властта), свободното общество ще стане възможно. Не трябва да забравяме, че капиталистическата и държавната власт в значителна степен са власт над умовете на подчинените й (поддържана, разбира се, с огромни сили, ако интелектуалното господство се разпада и ако хората започнат да възстават и да се съпротивляват). В действителност, умствената власт на идеята управляващата класа да господства в обществото се е затвърдила твърдо в умовете на угнетените. Докато това положение се запазва, работническата класа ще проявява покорност на властта, а потискането и експлоатацията ще са нормални условия на живот. Умовете, покорни на доктрините и позициите на техните господари, няма дори да се надяват да завоюват свобода чрез революция и борба. Следователно, угнетените трябва да преодолеят умственото господство на съществуващата система преди да могат да се отърсят от нейния хомот (и анархистите призовават към пряко действие, средствата за постигането на това и други неща вижте в секции J.2 и J.4). Капитализмът и държавата трябва да бъдат победени умствено и теоретически преди победата да може да стане възможна на практика (много анархисти наричат това „класово съзнание“ или „собствена класа“ – вж. B.7.3). Самоосвобождението чрез борба срещу гнета е единственият начин, с който всичко горепосочено може да бъде осъществено. По този начин, анархистите поддържат (по думите на Кропоткин) „духът на бунта“.

Самоосвобождението е резултат от борбата, самоорганизацията, солидарността и прякото действие. Прякото действие е средство за създаване на анархисти, свободни хора и затова „много анархисти постоянно взимат дейно участие в работническите организации, създаващи се за пряка борба на труда срещу капитала и неговия съучастник – държавата“. „Тази борба, за разлика от която и да е друга косвена политическа агитация, помага на работниците да постигнат известно подобряване на своята участ; тя им открива очите за това зло, което носи на обществото капиталистическото устройство и поддържащата го държава; и в същото време тя го кара да се замисли по въпроса за това как трябва да бъде организирано потреблението, производството и непосредствения обмен между заинтересованите страни, не прибягвайки до помощта нито на капиталиста, нито на държавата“, т.е. позволява да се види възможност за свободно общество. Кропоткин, подобно на много анархисти, посочва синдикализма и профсъюзните движения като средства за развиване на либертарните идеи в пределите на съществуващото общество (въпреки че той, подобно на мнозинството анархисти, не свежда анархистката дейност изключително до тях). Всъщност, всяко движение, което „позволява на трудещите се да осъзнаят необходимостта от солидарност и да почувстват общността на техните интереси… подготвя пътя към идеите“ на комунистическия анархизъм, т.е. преодолява умственото господство при съществуващото общество в умовете на угнетените [Evolution and Environment, стр. 83 и стр. 85].

Според думите на един шотландски анархист-боец, „историята на човешкото развитие се представя като история на бунта и непокорството на хората, унижени от подчинението на властта във всичките й форми и способни да запазят своето достойнство само чрез бунта и непокорството“ [Robert Lynn, Not a Life Story, Just a Leaf from It, стp. 77]. Затова анархистите подчертават ролята на самоосвобождението, самоорганизацията, самоуправлението и самостоятелните действия. Не е изненадващо, че Бакунин смята, че „бунтът“ е един от „трите основни принципа, съставляващи съществените условия на всяко човешко, както индивидуално, така и колективно, проявление в историята“ [God and the State, стp. 12]. Понеже хората и групите хора не могат да бъдат освободени от други, те могат да се освободят само сами. Самоосвобождението е единственото средство, с което може да се направи съществуващото общество по-свободно и да се приближи възможността за анархистко общество.

An Anarchist FAQ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s