Партия и класа (Антон Панекук)

Старото работническо движение беше организирано в партии. Вярата в партиите е основна причина за слабостта на работническата класа. Ние избягваме да създаваме нови партии, но не защото сме твърде малко, а защото партията – това е организация, целта на която е да направлява и контролира работническата класа. В противовес на това, ние твърдим, че работническата класа може да стигне до победа само когато самостоятелно се заеме с решаването на своите проблеми и своята съдба. Работниците не трябва сляпо да се съгласяват с лозунгите на другите, в това число и лозуните на нашата група, а трябва да мислят и да действат самостоятелно. Тази концепция противоречи на традицията, в която партията се разглежда като най-важното средство за възпитание на пролетариата, затова социалистическите и комунистическите партии ни се противопоставят. Това отчасти се явява следствие на техните традиционни концепции – ако виждаш в класовата борба борбата на партиите, то става трудно да я раглеждаш като борба на самата работническа класа (а не на партиите), т.е. класова борба. Но частично тези концепции са основани на идеята, че партията играе ключова роля в борбата на пролетариата. Дайте да разгледаме последната идея по-подробно.

По същество партията е обединение на хора, придържащи се към определени възгледи и концепции, а класата – обединение на хора на основата на техните икономически интереси. Принадлежността към дадена класа се определя от ролята в процеса на производство, а партията обединява хора с еднакво разбиране на своите социални проблеми. По-рано се е мислило, че това противоречие ще бъде премахнато от особена класова „работническа“ партия. По време на възхода на социалдемокрацията е изглеждало, че тя постепенно ще обедини цялата работническа  класа, една част като членове, друга като симпатизанти, защото марксистката теория твърдеше, че подобните интереси пораждат подобни гледни точки и цели, а противоречията между партия и класа постепенно ще изчезнат. Историята доказа, че това не е така. Социалдемокрацията остана в малцинство, другите групи на работническата класа се организираха срещу нея, някои течения се откъснаха от нея, и характера й се измени. Програмата й бе подложена на ревизия и ново тълкуване. Развитието на обществото става не гладко, по права линия, а в конфликтите и противоречията.

С нарастването на интензивността на класовата борба, могъществото на врага също расте и предизвиква в работниците нови съмнения и спорове за това по какви пътища трябва да се върви. А всяко съмнение поражда разколи, противоречия и фракционна борба в работническото движение. Безполезно е да съжаляваме за тези конфликти и разколи, пагубни вследствие разделението и отслабването на работническата класа. Работническата класа не е слаба, защото се разцепва, а се разцепва, защото е слаба. Именно защото врагът е силен, а старите методи на борба са доказали своята непригодност, работническата класа трябва да намери нови методи. Нейната задача ще стане ясна в резултат на просвещението, тя трябва да открие своите задачи в тежката работа и стълкновението на различните мнения. Пролетариатът трябва да открие своя собствен път като резултат на вътрешната си борба. Той трябва да изостави старите идеали и илюзии и да открие нови, което е доста трудно вследствие големината и остротата на разкола.

Ние не можем да се залъгваме, че периодът на партийната и идеологическа борба ще бъде временно явление и ще открие пътища за нова хармония. Наистина, в процеса на класовата борба има обстоятелства, когато всички сили се обединяват в стремежа си към реална велика цел, и революцията се осъществява със силата на обединената работническа класа. След всяка такава победа възниква въпроса, а какво ще правим по-нататък? Когато работническата класа победи, тя винаги се сблъсква с най-трудните задачи за разоръжаване на врага, реорганизация на производството и установяване на новия порядък. Невъзможно е всички слоеве и групи, с техните често различни интереси, да са съгласни по всички въпроси и да са готови на единни решаващи действия в бъдеще. Те ще намерят правилната посока само след остра полемика и конфликти и само по такъв начин ще постигнат яснота.

Ако в такава ситуация хората, придържащи се към едни и същи фундаментални концепции, се обединяват за дискусии и практически стъпки, търсят яснота и разпространяват своите идеи, то такива групи можем да наречем партии, но те ще бъдат партии в съвършено друг смисъл, отколкото този който влагаме сега. Действието, действителната класова борба, е задача на самите трудови маси в цялата тяхна пълнота, в техните реални обединения, например фабричните работници във фабриките или другите производствени групи, защото историята и икономката са ги поставили в такива условия, в които и когато те могат и трябва да водят класова борба. Ще бъде лудост, ако привържениците на една партия излязат в стачка, по време когато останалите продължават да работят. Напротив, и двете  тенденции трябва да защитават своята позиция (да се стачкува или да не се стачкува) на заводското събрание, предоставяйки по такъв начин, възможността да се вземе едно добре обосновано решение. Тази борба е толкова значителна, а врагът толкова силен, че само всички трудещи се заедно могат да удържат победа – резултат от материалната и нравствена сила на действията, единството и ентусиазма, но също и резултат от силата на разума. В този случай огромното значение на такива партии и групи е основано на мнението, че те допринасят за яснота в конфликтите, дискусиите и пропагандата. Те се явяват органи на самопросвещение на работническата класа, средство за търсене на свой път към свободата.

Разбира се такива партии не се явяват статични и неизменяеми. Всяка нова ситуация, всеки нов проблем ще пораждат възгледи, разделящи старите групи и пораждащи нови групи с нови програми. Те имат неустойчив характер и постоянно преправят сами себе си в новата ситуация.

В сравнение с такива групи съществуващите сега работнически партии имат коренно различен характер и цели: те се стремят да завземат властта за себе си. Те не си поставят за цел да помогнат на пролетариата в неговата борба за освобождение, а искат да ги управляват и заявяват, че това е освобождението на пролетариата. Социалдемокрацията, израснала в епохата на парламентаризма, разбира това управление като парламентарно управление. Комунистическата партия прокарва идеята за партийно управление до крайния предел на партийната диктатура.

Тези партии, за разлика от по-горе описаните групи, по необходимост имат строго определена структура с ясни демаркационни линии във вид на членски карти, партийна дисциплина, процедури за приемане и изключване. Те са инструмент на властта – борят се за власт, контролират своите членове с помощта на сила и постоянно се опитват да разширят сферата на своята власт. В техните задачи не влизат развитието на инициативата на трудещите се, нещо повече – тяхната цел е възпитаването на лоялни и незадаващи въпроси последователи на тяхната вяра. В същото време в което пролетариатът в неговата борба се нуждае от неограничена интелектуална свобода и свобода на дискусиите, ръководството на такива партии трябва да потискат всички мнения различни от нейното собствено. В „демократическите“ партии това потискане е завоалирано, а в диктаторските то е грубо и с нищо неприкрито. Много работници вече разбират, че управлението на социалистическата или комунистическа партия би било само замаскирана форма на буржоазно управление, при което ще останат експлоатацията и потискането на работническата класа. Вместо в такива партии, те участват в създаването на „революционни партии“, които всъщност ще се стремят към ръководство на работниците и построяването на комунизма. Но не новите партии, в описаното по-горе значение на тази дума, а партии подобни на съществуващите днес, които също се борят за власт, като класов „авангард“, като организация на съзнателно революционно малцинство, което ще завземе властта, за да развие класата.

Ние твърдим, че терминът „революционна партия“ съдържа вътрешно противоречие. Такава партия не може да бъде революционна. Тя е не по-революционна, отколкото създателите на „третия райх“. Когато говорим за революция, ние имаме предвид пролетарска революция, т.е. вземането от работническата класа на властта над самата себе си.

„Революционната партия“ се основава на идеята, че на работническата класа е необходима нова група ръководители, която ще победи буржоазията и ще създаде ново правителство. Забележете, че в рамките на тази концепция работническата класа не се счита за способна сама да реорганизира и регулира производството. Но след като пролетариата ни се струва слаб и неспособен за революция, нима няма необходимост от революционен авангард, партия, която да направи революцията вместо него? И нима всичко това не е така, докато масите доброволно търпят капитализма?

В противовес на това ние задаваме въпроса: коя е тази сила, която ще вдигне подобна партия на революция? По какъв начин тя е способна да победи капиталистическата класа? Само ако масите застанат зад нея. Само ако масите се повдигнат на борба чрез масови стачки и свалят стария режим. Без действията на масите не може да има революция. От това следват две неща. Масите ще продължат да действат – те няма да се разотидат по домовете си и няма да оставят управлението на нова партия. Те ще организират своите сили във фабриките и в работилниците и ще се готвят за бъдещите конфликти, за да победят капитала. Посредством работническите съвети те ще основат формални съюзи, за да поемат изцяло управлението на обществото, с други думи те ще докажат, че са способни на революция. В този случай, по необходимост, ще възникнат конфликти с партиите, които сами искат да завземат контрола и които виждат в самодейността на работническата класа само безредие и “анархия”. Възможно е работниците да развият своето движение и да разгонят партиите или партиите, с помощта на буржоазните елементи, ще удържат връх над работниците. И в двата случая такива партии са пречка за революцията, поради факта, че те се чувстват призвани да ръководят и управляват.

От друга страна, масите могат да последват партийната вяра и да предоставят на партиите изцяло да управляват обществените дела. Те ще следват лозунгите спуснати отгоре, ще се доверят на новото правителство (както в Германия и Русия), обещаващо да построи комунизма, и се връщат по домовете си. Незабавно буржоазията, корените на която още не са разрушени, използва всичките си сили и цялата си финансова мощ, своите огромни интелектуални ресурси и своята икономическа мощ във фабриките и големите предприятия. Срещу това управляващата партия е прекалено слаба. Само чрез сдържане и отстъпки тя може да се задържи. Такава партия, лишавайки се от поддръжката на класата, ще стане инструмент на буржоазията.

По-горе ние твърдяхме, че от гледна точка на пролетариата, терминът „революционна партия“ съдържа противоречие. Ние можем да го обосновем и по друг начин. Под термина „революционна партия“ и „революционери“ винаги се подразбира буржоазна революция. Винаги когато масите са сваляли правителството и нова партия е завземала властта, ние имаме буржоазна революция – смяна на старата управляваща каста с нова. Така беше и в Париж през 1830 г. когато финансовата буржоазия измести земевладелците, и в 1848-а когато индустриалната буржоазия завзе властта. В Руската революция партийната бюрокрация дойде на власт като управляваща каста. В Западна Европа и Америка буржоазията доста по-добре се беше укрепила в заводите и в банките, така че партийната бюрокрация не можеше да я изтласка така лесно.

Буржоазията може да бъде победена само чрез подготвени единни действия на масите, чрез които те ще завземат фабриките и заводите и ще създадат свои съвети. Тези, които говорят за „революционни партии“, правят непълни и ограничени изводи от историята. Социалистическите и комунистически партии стават органи на буржоазното управление за увековечаване на експлоатацията. Някои хора не могат да разберат, че неудачите на такива партии са следствие от фундаменталното противоречие между саморазвитието на пролетариата, опиращ се на собствените си сили и умиротворяването на революцията от новата управляваща клика. Те мислят, че се явяват революционен авангард, защото виждат, че масите са безразлични и неактивни. Но масите са неактивни, защото все още не могат да разберат направлението на борбата и единството на класовите интереси, въпреки че инстинктивно чувстват огромната сила на врага и значимостта на своята задача. Създалите се условия ще ги поставят в действие и те ще се опитат да решат задачата за самоорганизацията, чрез завземане на икономическата мощ на капитала.

Антон Панекук, 1936
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s