Ляв комунизъм за начинаещи

Това е брошура, подготвена от нашите другари от „Група комунисти-максималисти“ за 1 май 2013 г. В нея накратко се разказва за това течение в марксизма като левия комунизъм, за неговата история и отличителните му черти.

1918, Berlin, Germany --- A huge crowd turns out for a Communist rally in Berlin. One person holds a large star-shaped placard emblazoned with a hammer and sickle. 1918. --- Image by © Hulton-Deutsch Collection/CORBIS

Ляв комунизъм за начинаещи

За съжаление, много от днешните леви активисти в Русия не знаят какво представлява левият комунизъм. Тази кратка статия има за цел да даде най-обща представа за него.

Левият комунизъм, както и ленинисткият комунизъм, възникват в епохата на война и революция – като революционно-пролетарски отговор на империалистичната война 1914-1918 г. и като осмисляне на победите и пораженията на световната революционна вълна 1917-1923 г. Преди всичко левият комунизъм е революционно-марксистко движение, и левите комунисти действат като част от Комунистическия интернационал. Но поради това, че впоследствие приема реформаторски и националистически позиции „за социализъм в една страна“, левите комунисти излизат от официалното комунистическо движение. Немско-холандските леви комунисти правят този разкол в началото на 1920-те години, а италианските леви комунисти – в средата и края на 1920-те години.

Левият комунизъм е нееднороден. Съществува традиция на немско-холандския ляв комунизъм и традиция на италианския ляв комунизъм. Немско-холандският ляв комунизъм води началото си от Комунистическата работническа партия на Германия, създадена през октомври 1919 г. в резултат на разкола от Комунистическата партия на Германия на нейното ляво крило, което е в тясно сътрудничество с най-големите марксистки теоретици в Холандия – Херман Гортер и Антон Панекук. Италианският ляв комунизъм се появява като група в създадената през 1921 г. Комунистическа партия на Италия, която се оглавява от Амадео Бордига. Следва да се отбележи, че думите „немско-холандски“ и „италиански“ показват само историческия произход на тези течения, и че привърженици както на немско-холандския, така и на италианския ляв комунизъм има и в други страни. Между немско-холандския и италианския ляв комунизъм съществуват големи различия, свързани преди всичко с разбирането на ролята на партията в революцията. Във всяко от тези течения има различни посоки.

В революционното марксистко движение в Русия в началото на 20 век действат направления и групи, които са близки до позициите на левия комунизъм: група „Напред“ начело с Богданов след революцията 1905-1907 г., левите комунисти 1918 г., Работническа опозиция (Шляпников и Колонтай), Работническа група (Г. Мясников), децисти (Т. Сапронов и В. Смирнов). Но тяхната традиция е унищожена от сталинисткия терор.

От събитията 1914-1923 г. левите комунисти са извлекли същите поуки, както и болшевиките в своя най-добър период (периода 1914-1917 г.) – поуки от необходимостта за безмилостен разрив с всички видове „класови компромиси“ и сътрудничества с всякакви буржоазни сили, от необходимостта за последователен интернационализъм и отказ от защита на „своето собствено“ буржоазно отечество, от необходимостта за насилствено сваляне на буржоазния строй и установяване на диктатура на пролетариата във формата на власт на съветите. И накрая, признаване на необходимостта от световна пролетарска революция и отричане на утопията за възможността „за социализъм в една страна“. Те отиват по-далеч от ленинисткия комунизъм в осмислянето на причините за реформаторското прераждане на работническото движение на Запад и в осмислянето на основните на революционната политика.

Левите комунисти се различават от ленинистите в това, че имат различна гледна точка по въпросите за парламентаризма, профсъюзите и партиите.

И Ленин, и левите комунисти прекрасно са разбирали, че преобразуването на обществения строй, смяната на капитализма с комунизъм, е невъзможно посредством избори. Реалната власт на капитала и държавата се опира, в крайно сметка, на пряката физическа и военна сила, и да се чака буржоазията да се откаже от властта и от собствеността, само защото пролетариите го отмятат на хартия, би било чудовищна глупост. Но Ленин и неговите поддръжници вярват, че революционната организация може да използва предизборната кампания и парламентарната трибуна за целите на революционната агитация и организация на масите.

От гледна точка на левите комунисти, парламентарните избори служат за маневра, която отвлича вниманието на широките маси от подготовката към пряка физическа конфронтация с държавата, и внушават на пролетариите лъжлива успокояваща илюзия: за какво са барикади, ако има избирателни урни? Все пак бавният и безкръвен път за целта е по-надежден, отколкото трънливият и труден път на революцията.

Революционната организация трябва да скъса с традицията на парламентарното маневриране, интригантството, измамата на масите с утешителни илюзии. Ако подобна традиция дойде от социалдемократическия Втори интернационал към новия, комунистически Интернационал, тя ще го отрови и ще доведе до възстановяване в него на старите реформаторски методи.

Както знаем сега, така и се случва. Дори и след 15 години, в средата на 1930-те години, официалното комунистическо движение е напълно мъртво за каузата на комунизма. В цялата история на миналия век няма нито един случай на победа на социализма чрез парламентарен път, и да стане, използването на парламентаризма от официалната компартия ще доведе до нейното бързо разграждане, като накрая ще стане откровена буржоазна сила.

Друго различие с ленинисткия комунизъм е въпроса за профсъюзите. Не идеализирайки профсъюзите, болшевиките ги считат обаче за класови организации, в които пролетариатът набира опит за класовата борба и съзрява за осъществяването на комунистическата революция.

Немско-холандските леви комунисти смятат профсъюзите не за класови организации на пролетариата, а за кабинет, в който се продава труда на техните членове. Такъв кабинет се ръководи от свои мениджъри – профсъюзни бюрократи, който фактически е независим от редовите членове. Метода на действие на профсъюза е сключване на сделки с различни буржоазни групи с цел да се оказва натиск върху други групи, а също и пиаркампания и класови компромиси. Всичко това никак не прави профсъюзите „школа на комунизма“, а в йерархичната структура на профсъюза, в която са подчинени редовите му членове, профсъюзните бюрократи никак не способстват за развитието у работниците на самочувствието, активността и инициативата, необходими за осъществяването на комунистическата революция.

През последните сто години в този спор се вижда, че са прави не болшевиките, а левите комунисти. Съвременните профсъюзи отдавна са се отказали от претенцията за класов подход, като са се застъпили за „социалния консенсус“ и никак не се явяват школа на революцията, която се вижда в тях от болшевиките.

За алтернатива на профсъюзите левите комунисти считат работническите съвети и заводските комитети. Тези организации, за разлика от профсъюзите, възникват в хода на революционната борба и се създават от самите борещи се маси. Съветите и работническите комитети са съставени от избирателни общи работнически събрания и делегати, които са под контрола на работниците. Делегатите координират дейността на общите събрания на трудещите се и са под техния контрол благодарение на такива механизми, като императивния мандат на делегата. Той е задължен постоянно да се отчита пред избирателите и може да бъде оттеглен от трудещите се по всяко време. Благодарение на такива механизми съветите и заводските комитети са основани на принципите на пролетарската демокрация и се контролират отдолу от пролетариите. Следователно те, според немско-холандските леви комунисти, могат да станат средство за революционното преобразуване на обществото. Не случайно днешните наследници на традицията на немско-холандския ляв комунизъм обикновено говорят за „комунизъм на работническите съвети“.

Следващият пункт на разногласие между левия комунизъм и болшевизма е по въпроса за партиите. Немско-холандските леви комунисти доста бързо започват да смятат, че болшевишкият тип партия възпроизвежда обикновено буржоазна партия, която се дели на командващ връх и подчинени членове, партия, която претендира за власт над пролетариата и поради това не е оръжие за неговото освобождение, а препятствие по пътя към освобождението му.

В същото време немско-холандските леви комунисти не отричат по никакъв начин значението на революционната организация. Но, според тях, трябва „партия на масите, а не партия с вожд“, „партия твърда като желязо и прозрачна като кристал“ (думи на Х. Гортер), партия, която не командва пролетариата, а съдейства за развитието в него на ясно революционно съзнание и със своя пример го вдига на борба.

Бордига не е съгласен с подобна идея. Неговото разбиране за партията се отличава от теоретиците на немско-холандския ляв комунизъм, но не съвпада и съвсем с болшевишката идея за партия. Бордига казва още, че не класата създава партията, а партията създава класата, разбирайки под това, че именно партията, борещата се и съзнателна част от пролетариата превръща пролетарската класа като съвкупност от хора, обединени от едно и също икономическо положение, в революционен субект, противопоставящ се на другите класи и борещ се за революционното преобразуване на обществото. За Бордига партията е пазител на историческата памет на класата, без която класата се разпада. Тя е носител на програмата на световната комунистическа революция и в същото време въплъщава революционната воля на класата, нейния мозък. Бордига е убеден, че диктатурата на пролетариата е диктатура на революционната партия. Това е погрешна идея, която се дължи на неразбирането на това, че като има власт над пролетариата, революционната организация, въпреки добрите намерения, е обречена на прераждане и трансформация в нова експлоататорска класа. Някои от привържениците на италианския ляв комунизъм в началото на 1930-те и 1950-те години – Онорато Дамен и неговите единомишленици – разбират това и стигат до идеята за диктатура на пролетариата, като власт на съветите. Революционната организация активно работи в тях, но решенията не се взимат от нея, а от съветите.

От само себе си се разбира, че левите комунисти са безкомпромисни врагове на сталинизма. Те отричат твърденията на сталинистите, че в СССР е построен социализъм. В крайна сметка, социализмът не е просто национализация на средствата за производство, а унищожение на всички съвкупности на капиталистическите производствени отношения: разделение на труда, класи, държава, пари, стоково производство и т.н. Всички тези неща са останали, макар и малко по-изменени в сравнение с класическия капитализъм, и в СССР, така че и дума не може да става, че в СССР е построен социализъм.

Левите комунисти отричат и троцкистката идея, че в СССР съществува много деформирана, но все така работническа държава. Всички те смятат, че в Съветския съюз (и във възникналите по-късно подобни на него общества) господства държавният капитализъм.

В действителност, при капитализма работниците нямат никаква власт над средствата за производство, и, за да живеят, трябва да продават работната си сила. За своята работа получават заплата, а процесът и резултатът от тази работа не зависи от тях – не те решават какво и как да се произвежда и как да се разпределя произведеното. Точно такъв е случаят и в СССР.

Най-голям принос към изучаването на природата и характера на социалните отношения в СССР има Амадео Бордига. Той счита сталинизма, като строй, който въвежда лека-полека капитализма, строй, който извършва отчуждаването на малките независими производители – селяните, и ги превръща в наемни работници на капиталистическата промишленост. Бордига смята, че след изпълняването на тази историческа задача, сталинисткият режим ще бъде заменен от обикновения капитализъм. Както знаем сега, така и се случва.

Като врагове на държавно-капиталистическия обществен ред в СССР, левите комунисти смятат, че официалната компартия води политика, която няма нищо общо с освобождението на пролетариата. Левите комунисти са противници на политиката на Народните фронтове и на всякакви съюзи с „прогресивните“ групировки на буржоазията с цел борба срещу „по-реакционните“ нейни групировки. Те смятат, че подобна политика лишава независимостта на пролетариата и го подчинява на буржоазията. Тя е в задънена улица, дори и от гледна точка на борбата срещу фашизма и крайната реакция.

В крайна сметка, гарванът на гарван око не вади и „прогресивната“ буржоазия винаги успява да се договори с по-реакционните си колеги, предавайки наивните пролетарии, които проливат кръв за нея. Това се случва винаги и навсякъде. Политиката на Народните фронтове води пролетариата от поражение към поражение. Отхвърлянето на социалната революция в полза на защитата на буржоазната република в Испания в крайна сметка води до победата на франкистката диктатура. Френският парламент, който през 1940 г. докарва на власт прогерманското правителство на Петен, е същият парламент от 1936 г. на Народния фронт. Може да се цитират и много други примери. Независимостта на пролетарските сили от всяка буржоазна групировка и независимостта на класовата политика са същината на защитаваната от левите комунисти стратегия и тактика.

Можем да кажем, че от анархизма левите комунисти разграничават привързаността към марксисткия, историко-материалистичен мироглед и признават значението на революционната организация. От сталинизма ги разделя интернационализма, фокусирането върху световната революция, отказът от сътрудничество с всякакви буржоазни групировки и разбирането за социализма не като държавен капитализъм, а като строй за всеобщо самоуправляване на трудещите се. Накрая, разграничителната линия с троцкизма е по въпросите за парламента и профсъюзите, а също и по въпроса за това, дали СССР е бил „работническа държава“ или строй с държавен капитализъм.

От всички критики по отношение на левия комунизъм единствената, която има голяма сила е тази, че той никъде и никога не е довел до победа на революцията и комунизма. Но досега и всички останали течения на комунизма не са довели до победа на революцията и комунизма. Капитализмът все още господства над света и неговите врагове, честно казано, не се гордеят много.

Нито едно от революционните течения от миналото не ни дава универсален ключ за решаване на всички проблеми на съвременността, но усвояването на положителния и отрицателен опит на революционната борба в миналото е необходим за революционната борба в настоящето и бъдещето.

Платформа на „Група комунисти-максималисти“

Ние се борим за комунизъм – общество без частна собственост, класи, държава, наемен труд, пари и стоково производство, общество, в което не се води борба между хората, а другарско сътрудничество. Осъществяването на това общество е възможно и необходимо. Необходимо, защото само при това общество човечеството няма да умира от предизвиканата от капитализма катастрофа и може да се развива по-нататък; възможно, защото съвременните производителни сили дават възможност да се унищожи разделението на труда и да се сложи край на глада, бедността и безсмисления труд.

Капитализмът е основан върху експлоатацията и угнетяването на болшинството от обществото от страна на паразитното малцинство, което си присвоява от труда на цялото човечество. Капитализмът през 20 век доведе до две световни войни и много регионални войни, войни, в които загинаха десетки милиони души. В съвременната епоха производителните сили при запазването на капитализма все повече се превръщат в разрушителни сили, които поставят човечеството пред избор: или сваляне на капитализма, или смърт.

Преходът към комунизъм може да се осъществи само чрез пролетарска революция, извършена от класата на пролетариите. В хода на тази борба пролетариите ще разрушат буржоазната държава и ще експроприират експлоататорската собственост, установявайки своя революционна власт – власт на общите събрания на трудещите се с избрани делегати, които са под техен контрол. Пролетариите ще реорганизират производството, като върху него ще лежи задачата да се удовлетворят човешките потребности.

Съветският съюз и подобни на него страни не са били социалистически или комунистически, а са представлявали режим на държавен капитализъм, където работниците са били наемни роби, лишени от власт и собственост. Революционното комунистическо движение няма нищо общо с носталгията по тях.

Комунизмът, както показва историческият опит, не може да бъде постигнат по мирен, парламентарен път. Структурите на властта са създадени, за да съхраняват и увековечават експлоататорската система и не могат да бъдат използвани за нейното събаряне. Те са основани върху отчуждението на народните маси като не им дават възможност да взимат решения и приучават трудещите се да не се доверяват на себе си, а на самозваните благодетели отгоре. Парламентът и „органите на местното самоуправление“ в условията на съвременния капитализъм са лишени от реална власт, която принадлежи на капитала и чиновническите структури, и служи преди всичко като средство за парализиране на борбата на масите, внушавайки им фалшивата надежда, че своето освобождение могат да го постигнат не по трудния път на революцията, а просто като маркират едно безполезно парче хартия. Ето защо, ние отказваме да участваме в изборите за всички органи на буржоазната власт, считайки такова участие за вредно, защото насърчава парламентарни илюзии у масите.

Също се отнася и за легалните и аполитични профсъюзи. По своята същност профсъюзите са органи за борба за тактическо подобряване на икономическото положение на своите членове в пределите на съществуващата класово-производствена система. Те не могат да се борят за нейното унищожение. Затова е безнадеждно дело да се използват структурите на профсъюзите за революционни цели. Ние трябва да извършим своята агитация сред пролетариите, които са както вътре, така и извън профсъюзите, и да ги насърчим към преки действия и безкомпромисна класова борба.

Единственият начин за освобождение на трудещите се ние виждаме не в играта по правилата, установени от буржоазията и държавата, не в парламентаризма и профсъюзите, а в социалната революция – въстание на трудещите се маси, което ще унищожи бюрократичната държавна машина и ще експроприира експлоататорската собственост.

Буржоазният национализъм и патриотизъм като идеологии внушават на угнетените, че имат общи интереси с техните угнетители и потисници, които са наши врагове. Ние встъпваме за сътрудничество с трудещите се и угнетените от цял свят в борбата срещу угнетителите.

Сътрудничеството в общата борба на пролетариата от цял свят е необходимо условие за победата на световната комунистическа революция, тъй като интернационализацията на производствените сили, извършена от капитализма, прави идеята за възможна победа на социализма в една страна пословично реакционна и вредна утопия.

За победа на революцията е необходима революционна организация, която трябва да си постави за задачи:

А) Пропаганда с думи и дела на революционно-комунистическата идеология сред трудещите се маси;

Б) Пряко участие и организация в социално-освободителната антикапиталистическа борба (от стачки, които не се контролират от официалните профсъюзи, до масови демонстрации срещу правителството и собствениците);

В) Иницииране на общи събрания на борещите се работнически колективи и жители на бедни райони като единствен суверенен орган за взимане на решения;

Г) Насърчаване създаването на органи на революционната власт и управление на икономиката след свалянето на капиталистическата и бюрократична система.

Ние встъпваме за създаването на такава организация в бъдещето, но не считаме, че в настояще време сме подобна организация. Трезво оценяваме своята сила и виждаме себе си като една малка агитационно-пропагандна група, която в най-добрия случай ще бъде една от многото съставни части на бъдещата революционна организация.

В работата ни с масите наш приоритет трябва да бъде пропагандата на методи за пряко действие, т.е. форми на борба, които пряко унищожават авторитета и господството на днешните „господари на живота“. Само в такава борба трудещите се придобиват умения за самоорганизация, смелост и безстрашие, само в такава борба привикват да чувстват своята сила и солидарност, само в такава борба придобиват способности, необходими за извършването на комунистическата революция.

Борбата на пролетариата не се ограничава с борбата на предприятията. Тя се разгръща в три измерения: икономическо, политическо и теоретично. Революционната група трябва да участва във всички тези видове борба, наблягайки на задачите на настоящето време. Ако в условията на обществена пасивност и апатия на преден план неизбежно стои теоретичната работа и индивидуалната пропаганда, то в условията на обществен подем приоритет е агитационната работа сред масите.

Смятаме за неправилно както игнорирането на реалните народни протести под претекст, че не съответстват с нашите догми и идеали, така и споделянето на илюзиите на народа. С участието си в народните протести, ние разобличаваме всяка фракция на буржоазията, както управляващите, така и опозиционните, и встъпваме за организация на пролетариата в класа, способна да свали господството на буржоазията и да осъществи прехода към комунистическо общество.

Ние не сме носители на единствената спасяваща истина, готови да налагаме своите принципи за истинска освободителна борба на пролетариата. Ние сме само израз на истинското историческо движение, най-последователната и радикална част от нашата класа.

Готови сме както на сътрудничество със социалнореволюционни групи, така и на критически диалог. Имаме готовност да си взаимодействаме с всички политически традиции на левицата.

Признавайки необходимостта от координиране на действията на борците за пролетарска революция от цял свят, ние сме готови на сътрудничество и другарска полемика с близките ни по възгледи организации от целия свят.

Угнетени и експлоатирани от всички страни, съединявайте се!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s