Кратка история на „Червените бригади“ (в периода 1980-1987 г.)

Brigate Rosse – Colonna Walter Alasia (1980-1983)

През декември 1979 г. „Червените бригади“ определят своята позиция по въпроса за работническата борба и разпространяват Брошура №9, озаглавена „На големите заводи“. Миланската колона „Валтер Алазия“, олицетворяваща „синдикалната тенденция“ на „Червените бригади“, („трета позиция“), не споделя представените тези и отказва да участва в разпространяването на документа. През същия месец колоната пуска свой собствен рескрипт под названието „Заводи“, в който се посочва, че организацията трябва да се върне към корените си. Разглеждайки дейността вътре в работническото движение, като единствена алтернатива на напълно прикрития на организацията политически път, колоната настоява за борба срещу приоритетните цели (буржоазия, шефове, отказващите да стачкуват, информатори), а не баналният милитаризъм с тайни и безсмислени атаки срещу държавата. Така се формира концепцията за „въоръжения синдикализъм“, предвиждащ постепенното включване на широките работнически маси в революционната война срещу експлоататорите (работодатели).

През лятото на 1980 г. конфликтът между колоната и централната организация се изостря и дори събранието на Стратегическото ръководство през юли месец не може да го реши.

В резултат на тези различия с централата на 12 декември 1980 г. колона „Валтер Алазия“ без да уведомява ръководството провежда своя солидарна акция с работниците: похитен е Ренато Бриано, ръководител на кадровия отдел на завода „Magneti Marelli“. Инициативата, която води до разцепление, се случва на 28 ноември с убийството на техническия директор на компанията „Falk“, инженер Манфредо Мацанти. „Червените бригади“ официално отговарят на тази акция с издадената Брошура №10, в която се посочва, че колоната е изключена от организацията.

На 11 декември 1980 г. бойците на колона „Валтер Алазия“ Роберто Серафини и Валтер Пецоли са заловени и убити в Милано от специален отряд на карабинерите.

На 17 февруари 1981 г. група бойци от колоната убиват директора на миланската поликлиника Луиджи Марангони. В последващото комюнике, подписано с името „Санитарна бригада Фабрицио Пели“, по повод случилото се, се казва: „Ние атакувахме християнския демократ, отговорен за преструктурирането на болницата“, намеквайки се за уволнените няколко симпатизанти на „Червените бригади“.

На 3 юни 1981 г. колона „Валтер Алазия“ похищава директора на завода Alfa-Romeo, инженер Ренцо Сандручи, който е освободен на 23 юли.

През декември колоната разпространява първата стратегическа резолюция.

На 23 юли 1982 г. в милански бар полицията убива боецът на „Валтер Алазия“ Стефано Ферари.

На 12 ноември 1982 г. в квартал Чинизело Балсамо умира боецът Маурицио Бискаро, който пада от перваз, опитвайки се да избегне арест.

През цялата 1982 г. в Милано се правят арести и въпреки разпространената през януари 1983 г. брошура „Още една стъпка“, подписана от ръководството на колона „Валтер Алазия“, през февруари историята на тази организация приключва.

По обвинения в участие в дейността на колона „Валтер Алазия“ към наказателна отговорност са привлечени 123 човека.

Brigate Rosse – Per la Costruzione del Partito Comunista Combattente (1981-1988)

След похищението на инженера Джузепе Талиерчо (20 май – 5 юли 1981 г.), осъществено в Местре от колона „Аннамария Лудман“, и последващото отделяне на „BR – Partito della Guerriglia“, през октомври в Падуа се провежда ново събрание на Стратегическото ръководство. На дневен ред е въпросът за прилагането на „Кампания Дозиер“. В хода на вътрешни обсъждания, пред лицето на разкола се взима решение да се промени характерът на организацията. Така, остатъците от „Червените бригади“ приемат ново име: „Brigate Rosse per la costruzione del Partito Comunista Combattente“.

Барбара Балдзерани, ръководител на BR-PCC

Барбара Балдзерани, ръководител на BR-PCC

През декември 1981 г., по време на отвличането на американския генерал Джеймс Лий Дозиер (Верона, 17 декември 1981 г. – 28 януари 1982 г.), новата формация пуска своята първа резолюция. През този месец Стратегическото ръководство на BR-PCC публикува комюнике, което официално посочва, че структурата се напуска от още една група – колона „2 август“.

Похищението на Джеймс Лий Дозиер

Похищението на Джеймс Лий Дозиер

Благодарение на информация на един от „разкаялите се“ затворници, на 28 януари специално подразделение на полицията освобождава в Падуа генерал Дозиер. Четирима бойци на BR-PCC са арестувани и изтезавани. Вследствие на това, че трима от тях си сътрудничат с властите (особено Антонио Савасте), през следващите дни са осъществени десетки арести в цяла Италия.

През май 1982 г. във Векиано, в покрайнините на град Лука, в борба с карабинерите умира членът на Стратегическото ръководство Умберто Катабиани.

След неуспеха на „Кампания Дозиер“ и някои тягостни размишления, BR-PCC за първи път пуска комюнике, в което призовава за „стратегическо отстъпление“: предложение, което активно се обсъжда на разширено съвещание през април, и е представено като основа за обща дейност не само на BR-PCC, BR-WA и BR-PG, но и за всички останали малки формации на революционното движение. Материалите от това събрание са структурирани и публикувани в Брошура №18 през декември 1982 г.

Обсъждането на „стратегическото отстъпление“ съвпада с изпълнението на три въоръжени инициативи:

  • на 3 май 1983 г. в Рим е убит Джино Джуни, сенатор от Социалистическата партия. Тази акция показва новата стратегия на „Червените бригади“, които се отказват от „удара в сърцето на държавата“ чрез полицаи, съдии и военнослужещи; вместо това BR-PCC имат намерение да поразят „мозъка на държавата“, нанасяйки изключителни щети на икономическата политика;
  • на 15 февруари 1984 г. в Рим е убит американският дипломат Лиман Хант. Чрез това действие BR-PCC премества своите действия в рамките на конфликта между Запада и Изтока, като в същото време встъпва за формирането на интернационален антиимпериалистичен фронт;
  • на 27 март 1985 г. в Рим е убит доцентът по политическа икономия и преподавател в Института за икономически изследвания Ецио Тарантели.

В брошурата „Две вътрешни линии на BR-PCC“ (май 1984 г.) се разглеждат две основни направления в рамките на организацията. Ортодоксално-ленинистко, получило названието „първа позиция“, чиито последователи са лидерите и по-голямата част от бойците на BR-PCC („Войнствено крило“, което заема доминиращо положение в централната и североизточната част на страната). Това направление предвижда по-нататъшното развитие на милитаристичната линия. Позицията се фокусира върху стратегията на въоръжена борба и „военни действия“ срещу държавата, насочени към създаването на обективни условия за революционна промяна. Народните маси, – аспект напълно експулсиран в първите фази на борбата – постепенно ще бъде привличани в революционния процес, придържайки се към „Сражаващата се партия“ в резултат на нейните военни успехи.

„Втората позиция“, олицетворение на която става „Червени бригади – партизанска партия“, а по-късно и отделилият се от BR-PCC „Съюз на сражаващите се комунисти“ („Спонтанно крило“), изисква отказ от жестокия казармен милитаризъм в полза на по-гъвкава и мобилната структура за дейност (легална и нелегална) на всички фронтове. Противопоставяйки се на „милитаристичната идея“ за по-бавно и постепенно въвличане на народа към въоръжената борба, Джовани Сенцани, – главен апологет на „втората позиция“, – вдъхновен от маоизма, разработва тактиката „за спонтанно и не просто последователно“ участие на масите във въоръжената борба. Стратегията на въоръжената спонтанност се състои в разработването и осъществяването на различни кампании в подкрепа на пролетарските искания („краткосрочни политически нужди“) в условията на специфични конюнктурни обстоятелства.

Този процес на „демократизация“ на въоръжената борба сближава „втората позиция“ на BR-PG и BR-UCC с „третата позиция“ („въоръжен синдикализъм“) на колона „Валтер Алазия“. Въпреки това, Сенцани прави някои резерви, като се аргументира, че „работническата класа е била и остава основа на революционния процес,  но ние смятаме, че и други, не по-малко мощни сили могат да бъдат включени в процеса на изграждане на системата на пролетарската въоръжена власт“.

На 14 декември 1984 г. по време на обир на брониран камион на охранителната фирма „Metro Security Express“ в сблъсък с полицията умира боецът Антонио Густини.

През 1985 г. разликите между привържениците на двете позиции постоянно нарушават цялостта на организацията.

Последователите на „първата позиция“ („Войнствено крило“) „завземат“ ръководенето на политическата линия на BR-PCC.

Победените привърженици на „втората позиция“, вдъхновени от спонтанността, се оформят в нова група: „Brigate Rosse per l’Unione dei Comunisti Combattenti“ („Червени бригади за съюз на сражаващите се комунисти“).

На 10 февруари 1986 г. във Флоренция BR-PCC осъществяват убийството на бившия кмет Ландо Конти, във връзка с неговото участие като един от акционерите в установяването на производство на военни материали за силите на НАТО.

На 14 февруари 1987 г. след обира на банка в Рим, по време на започналата престрелка със силите за сигурност, са убити двама бойци на BR-PCC от карабинерите: Джузепе Скравалиере и Роландо Ланари.

В края на юни 1987 г. затворниците бойци на организацията взимат участие в широка затворническа дискусия, обобщаваща борбата на „Червените бригади“. Докато се съгласяват, че опитът на „Червените бригади“ през 70-те години е закономерен, то обаче членовете на „Сражаваща се комунистическа партия“ не приемат позицията за прекратяване на станалата вече безсмислена въоръжена борба. Така на 16 април 1987 г. във Форли BR-PCC убиват сенатора на ХДП Роберто Руфили. В издаденото след това комюнике, организацията изразява намерението си да продължи въоръжената борба, въпреки признаването й за безсмислена от почти всички бивши бойци на „Червените бригади“.

Между септември и октомври 1988 г. в хода на полицейски операции в Лацио и Тоскана са арестувани последните активисти на BR-PCC.

По обвинения в участие в дейността на BR-PCC към наказателна отговорност са привлечени 93 човека.

Колона „2 август“ (1981-1982)

Октомври 1981 г. – март 1982 г.: в състава на колоната във Венето „Аннамария Лудман“ назрява разкол – някои бойци, несъгласни с ръководството и целите на операцията по отвличането на Талиерчо (Местре, 20 май – 5 юли 1981 г.), след края на акцията изразяват своето критично мнение за всичко случило се, не намирайки съчувствие нито в самата колона, нито в местния сектор на „Фронта на големите заводи“.

След издаването на Брошура №17, съдържаща документа „Резултати от кампанията Талиерчо“ (октомври 1981 г.), вътрешните противоречия се изострят. Между октомври и ноември, след заседанието на Стратегическото ръководство, несъгласните бойци от колона „Аннамария Лудман“ окончателно напускат организацията. Ръководството разрешава този разкол.

На 17 декември 1981 г. BR-PCC колона „Аннамария Лудман“ осъществява похищението на американския генерал Джеймс Лий Дозиер. По този повод е издадено комюнике №1, в което се посочва, че няколко месеца преди това, някои бойци от местната колона, които са я напуснали, са създали новата фракция „2 август“, която не е част от организацията.

Дейността на тази формация не е особено енергична. Колона „2 август“ не извършва нито една въоръжена акция, а се ангажира предимно с раздаването на листовки.

Арестите, последвани след освобождаването на американския генерал, първоначално са насочени предимно срещу колоната на „Червените бригади“, но засягат и колона „2 август“, като по този начин са арестувани всички бойци в хода на специалните полицейски операции.

На 17 март 1993 г. по време на престрелка с испанската полиция загива бившият боец на колона „2 август“ Ермано Фаджиани, който отива на Пиренеите след като е излежал осем години затвор в родината си.

Brigate Rosse – Partito della Guerriglia (1981-1982)

След отвличането на съдия Джовани д’Урсо (12 декември 1980 г. – 15 януари 1981 г.), политическите разногласия между „Затворническия фронт“, колоната в Неапол и централната организация водят до усилена вътрешна борба.

Джовани Сенцани, ръководител на BR-PG

Джовани Сенцани, ръководител на BR-PG

„Затворническият фронт“ и неаполитанската колона, подкрепени от члена на Изпълнителния комитет Джовани Сенцани, взимат решение да осъществят няколко независими инициативи:

  • на 27 април 1981 г. в Неапол е отвлечен съветникът на ХДП Чиро Чирило, в резултата на което са убити двамата му охранители – Марио Канчело и Луиджи Карбоне. Операцията приключва с плащането на откуп на 24 юли 1981 г. за отвлечения;
  • провеждане на „Кампания Печи“. Тя започва на 10 юни в Сан Бенедето дел Тронто с отвличането на брат на Патрицио Печи, един от разкаялите се бойци от първите „Червени бригади“, Роберто. На 3 август 1981 г. Роберто Печи е убит в Рим в знак на отмъщение заради предателството на неговия роднина.
Похищението на Роберто Печи

Похищението на Роберто Печи

Решението за провеждането на двете похищения от „Затворническия фронт“ и неаполитанската колона води до недоволство от страна на централната организация. През лятото на 1981 г. членовете на Изпълнителния комитет се срещат с представители на двете формации с цел изглаждане на отношенията, но опитът за помирение завършва с неуспех.

Разколът е официално формализиран през септември 1981 г. През декември новата група нарича себе си „Brigate Rosse – Partito della Guerriglia“ („Червени бригади – партизанска партия“) и разпространява организационния документ „13 точки за същинската дейност на партията в настоящия етап“.

Теоретическата позиция на BR-PG се основана на тоталната и абсолютна враждебност между различните класи, прокарвайки червена нишка през всички обществени отношения. Групата предполага, че италианското общество е във фазата към пълзяща гражданска класова война и обявява себе за авангард, изравнявайки баланса на силите в този етап от сблъсъка и задълбочавайки враждебността между класите чрез въоръжени действия в подкрепа не само на пролетариата, но и на други обществени слоеве, опозиционни на буржоазията. Така, според думите на Сенцани се задава „двойна диалектика: привличане на масите към въоръжената борба и удар в самото сърце на държавата“.

Предложението на BR-PG за въоръжени нападения срещу затворите с цел „освобождение на политическите затворници“ получава одобрение сред затворниците комунисти.

На 4 януари 1982 г. групата получава тежък удар от държавата: арестувани са десетки бойци и ръководители. Загубите водят до това, че през следващите месеци BR-PG са активни само в Торино и Неапол.

В столицата на Кампания се провеждат следните акции:

  • на 27 април е убит регионалният профсъюзен съветник Рафаеле Делколиано и неговия шофьор Алдо Йермано;
  • на 15 юли е застрелян заместник-комисарят на полицията и глава на мобилния отряд с особено значение Антонио Аматуро и неговия шофьор Паскуале Паола.

На 27 юли 1982 г. боецът от BR-PG Еннио ди Роко, поемайки по пътя на сътрудничество с властите след тежки изтезания, е убит в затвора в Трани. На 30 юли анонимно телефонно позвъняване в редакцията на ежедневника „Живот“ гласи, че за смъртта на предателя са отговорни „Червени бригади – партизанска партия“.

На 26 Август 1982 г. бойците на BR-PG в Салерно атакуват военен конвой с цел експроприация на оръжия. В започналата битка са убити полицейските агенти Марио де Марко и Антонио Бандиера, а също и военнослужещия Антонио Палумбо. „Червените бригади – партизанска партия“ са отговорни и за експроприацията на оръжия на 19 август от Центъра за радиовръзка на ВВС на улица Понтина в Рим.

На 21 октомври 1982 г. в Торино в близост до „Банка Неапол“ на улица Домодосола, бойци на организацията застрелват служителите на агенцията за сигурност „Mondialpol“ Антонио Педио и Себастиано д’Алео.

Между ноември и декември 1982 г. са арестувани последните членове на бойното крило на BR-PG.

През лятото на 1982 г. някои бивши активисти на „партизанската партия“, които идват от работническото движение и движението на безработните, и които са оцелели от арести, създават координационен център с цел възобновяване на въоръженото присъствие в Торино.

На 8 септември в Рока Канавезе автомобил, който се е отправил към едно оперативно съвещание, с няколко бойци в него, е спрян за проверка. В последващия непланиран въоръжен сблъсък загива бригадира на карабинерите Бенито Атцей. Въпреки няколкото анонимни телефонни обаждания, в които се казва, че за убийството са отговорни фашистите, след известно време се издава комюнике подписано от името на „Комунисти за изграждане на система на червена власт“ (Comunisti per la costruzione del sistema di Potere Rosso), в което се обясняват причините за случилото се.

Политическите задачи на тази нова формация от бивши бойци на BR-PG се синтезира от един от бойците, както следва:

  • „гарантиране на присъствието на въоръжена съпротива сред безработните, уволнените и получаващите обезщетения“;
  • „противопоставяне на репресиите и изтезанията, получаващи все по-голямо разпространение в хода на борбата срещу политическата опозиция“;
  • „организация на основна политическа линия и въоръжена съпротива на независими групи, ръководени от координационен център“.

Въпреки това, след престрелката на пътя и последващите задържания, новата група не съумява да постигне конкретни резултати, ограничавайки работата си до раздаването на листовки и брошури.

През пролетта на 1983 г. историята на „Comunisti per la costruzione del sistema di Potere Rosso“, последният фрагмент на „Червени бригади – партизанска партия“, окончателно завършва.

По обвинения в участие в дейността на BR-PG към наказателна отговорност са привлечени 193 човека.

Brigate Rosse – L’Unione dei Comunisti Combattenti (1984-1987)

През май 1984 г. някои бойци от BR-PCC, които в хода на вътрешна дискусия взимат страната на „втората позиция“ (спонтанно/мовиментистко крило), публикуват брошурата „Политическата битка в революционното италианско движение“, в която се посочва създаването на новата фракция на BR-PCC: „Съюз на сражаващите се комунисти“.

Първата акция е покушението срещу ръководителя на Икономическия отдел към Министерски съвет Антонио да Емполи, което се случва на 21 февруари 1986 г. в Рим. По време на въоръжените сблъсъци, които придружават операцията, служител на охраната на чиновника убива участницата в организацията Вилма Монако.

Вилма Монако

Вилма Монако

В чантата на убитата е намерен документ под името „Манифест и теза на учреждението“, датиращ от октомври 1985 г. В него се потвърждава факта за разкола в BR-PCC:

„Импулсът и инициативата на някои бивши бойци на „Червените бригади“, встъпващи във вътрешната политическа битка на страната на така наречената „втора позиция“, водят до учредяването през октомври 1985 г. на Съюза на сражаващите се комунисти…“

На вниманието на обществото след покушението на да Емполи, UCC разпространява „Автоинтервю“.

Последната акция на организацията се случва на 20 март 1987 г. в Рим, когато е убит началникът на снабдяването на ВВС, Личо Джорджери.

След започналите арести, които се провеждат не само в Италия, но и в други европейски градове през май-юни 1987 г., организацията прекратява съществуването си.

По обвинения в участие в дейността на UCC към наказателна отговорност са привлечени 73 човека.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s