Кратка история на „Червените бригади“ (в периода 1970-1980 г.)

brigate_rosseBrigate Rosse (1970-1980)

„Червените бригади“ възникват на фона на тежкия двугодишен период между 1968-69 г., когато се изострят работническите и студентските борби в Италия. В Милано, наред с историческите групи на „новата левица“, се появяват „Съвместни комитети“ (Comitati Unitari) и „Автономни колективи“ (Collettivi Autonomi), действащи извън традиционното парламентарно поле и синдикалните организации.

Координацията на много от тези формации води през есента на 1969 г. до появяването на единния „Градски политически колектив“ (Collettivo Politico Metropolitano – CPM), който обединява работници и техници от два завода: „Sit-Siemens“ и „Pirelli“ (най-ярката личност от тези среди е шлосерът Марио Морети). Скоро към CPM се присъединява студентския сектор: не само излизащи от работническата класа, но и деца на т. нар. „дребна буржоазия“ и „средна класа“.

Двете основни радикалните течения в рамките на CPM, – които по-късно водят до началото на въоръжената борба, – произхождат от Университета в Тренто (Курчо, Кагол, Семерия) и от Реджо Емилия (Франческини, Галинари, Онибене, Пароли, Пели). Последните представляват група, напуснала FGCI, младежкият сектор на Комунистическата партия на Италия.

Всички тези активисти на CPM, – така нареченото „историческо ядро на Червените бригади“, – идеологически се обединяват от марксизма-ленинизма на Третия интернационал, разреден с маоистки анализ. Впоследствие, именно това несъответствие между маоизма и „чистия и твърд“ марксизъм-ленинизъм в началото на 80-те години води до фатален разкол в редиците на „Червените бригади“.

В същото време много от членовете на CPM произхождат от католическия лагер. Това особено се отнася за хората от Университета в Тренто, в който през 60-те години се развива идеята „теология на освобождението“, обединяваща християнство и революция, и отнасяща се към изграждането на Божието Царство на земята в областта на марксистко-ленинистката теория. Именно към тези среди се отнася Ренато Курчо и неговата жена Маргерита Кагол.

Маргерита Кагол

Маргерита Кагол

През 1970 г. другарите от CPM дават живот на новата група „Пролетарска левица“ (Sinistra Proletaria). Именно тя формулира някои теоретични принципи, които по-късно ще формират основата на идеологическа платформа на „Червените бригади“: американската окупация на Италия, икономическият империализъм, чиито проводници са мултинационалните компании, невъзможността да се промени ситуацията с мирни, правни средства.

След нападението на Пиаца Фонтана в Милано (12 декември 1969 г.), което голяма част от лявото движение интерпретира като начало на открит държавен тероризъм за потискане на опозицията, започва преосмисляне на методологията: в много извънпарламентарни сектори идеята за използване на въоръжено насилие в работническата и студентската борба в качеството на отговор на държавния тероризъм намира енергичен отклик.

Дискусията се отразява и в „Пролетарска левица“: от една страна, започва да издава своето списание „Нова съпротива“, а от друга – в миланския завод на „Pirelli“ се създава първата „Червена бригада“ (ноември 1970 г.).

Пълното приемане на идеята за въоръжена борба се случва през есента на 1970 г. по време на среща в Киавари, Лигурия. На това събрание се формира основата на бъдещите „Червени бригади“. Тогава все още става на въпрос само за въоръжена пропаганда: с насилствени, но не кървави демонстративни акции (палежи, краткосрочни отвличания, публични унижения и т.н.), посредством които не само да се демонстрира силата и безпощадността на организацията („Удари един, за да се научат сто“), но и да се започне формирането на революционното съзнание на масите.

Между ноември 1970 г. и май 1972 г. „Червените бригади“ възникват във фабриките (Pirelli, Sit-Siemens) и в някои квартали на Милано (Лорентеджо, Куатро Оджаро).

Позициите на тези първи „Червени бригади“ достигат до обществото с помощта на листовки, оставяни на местата, където се осъществяват акции на въоръжена пропаганда, кратки документи и автоинтервюта. В рамките на насърчаването на ръста на революционното съзнание на работниците, голямо разпространение получава практиката на раздаване на листовки, съдържащи паспортните данни и адресите на омразните ръководители, а също и на работниците, заподозрени в безскрупулно „сътрудничество“ с администрацията. Тези листовки призовават към „пролетарска мъст“ срещу тях.

Първата по-голяма акция на „Червените бригади“ се осъществява на 25 януари 1971 г.: осем запалителни бомби са поставени под същия брой автовлакове на полигона за тестване на гуми на завода „Pirelli“ в община Лайнате. Три автовлака са напълно унищожени от пожара.

Първата акция на „Червените бригади“, в която целта е човек, се провежда в Милано на 3 март 1972 г., когато инженерът Идалго Макиарини, ръководител на завода „Sit-Siemens“, е похитен точно пред предприятието, сниман е с позорна табела пред него и в течение на няколко часа е разпитван по отношение на процеса на преструктуриране на завода.

Похищението на Идалго Макиарини

Похищението на Идалго Макиарини

За 2 май същата година е фиксирана първата голяма полицейска операция срещу „Червените бригади“. Повечето от издирваните активисти успяват да избегнат арест. От този момент от организацията излиза част, която от „полулегалност“ преминава в пълна нелегалност.

През август-септември 1972 г., приемайки организационния модел на уругвайската градска гериля „Тупамарос“, в Милано и Торино се формират две колони, които включват определен брой действащи хора в района и работещи в заводите. В съответствие в този модел има разграничаваща ясна линия между „редовните сили“ (бойци със значителен опит, намиращи се в абсолютна нелегалност) и „нередовните сили“ (бойци на различни нива, съставляващи част от организацията, но не намиращи се в нелегално положение).

В същото време се изграждат взаимоотношения с колективи от Лоди и Емилия-Романя.

През есента на 1973 г., по време на среща на представителите на колоните от Милано и Торино, е взето решението да се съсредоточи работата в следните сектори:

  • сектор на големите заводи;
  • сектор за борба с контрареволюцията;
  • логистичен сектор.

Междувременно, в Милано бригадата в завода „Sit-Siemens“ дава импулс за създаването на „Работнически клетки за въоръжена съпротива“ (Nuclei Operai di Resistenza Armata – NORA), които притежават собствена оперативна независимост.

NORA, действаща от 2 май 1972 г. до 28 януари 1974 г. (първа и последна акция), се занимава основно с палежи на имущество на фашисти от фабриките (по правило се палят техните лични автомобили) и нападения с „коктейли Молотов“ срещу полицейски управления.

В Торино, в сравнително кратък период от време, „Червените бригади“ печелят позиции във всички местни големи заводи (FIAT, Pininfarina, Bertone, Singer). Реорганизацията през есента и зимата прави възможно най-сетне осъществяването на по-рано запланираното похищение на ръководителя на кадровия отдел на фабриката на FIAT Еторе Америо (10-18 декември 1973 г.).

През февруари-март 1974 г. се провежда първият качествен скок на организацията: на съвместно обсъждане над резултатите на работническата борба в завода на FIAT, двете колони стигат до стратегическото решение да се даде нов дъх на организацията, като нейната дейност се насочи пряко срещу политическите институции и държавата. Фазата на въоръжената пропаганда свършва. Започва атака в центъра на държавната система.

Във връзка с необходимостта от координация на секторите на национално ниво, се създават два Фронта: „Фронт на големите заводи“ и „Фронт за борба срещу контрареволюцията“.

Първото действие, директно насочено срещу държавата, е похищението на 18 април 1974 г. в Генуа на магистрата Марио Соси, бивш прокурор по делото на „Група XXII октомври“. В същия ден Соси се явява пред „Революционния трибунал“ (съставен от Франческини, Кагол и Пиетро Бартолаци), който го осъжда на смърт. Тази акция е първата национална операция, проектирана от „Фронта за борба срещу контрареволюцията“. След похищението „Червените бригади“ искат да бъдат освободени от затвора някои от участниците във въоръжената генуезка група, въпреки че на 23 май заложникът е освободен без никакви компенсации.

В допълнение към листовките, по време на тази акция е разпространена брошурата „Против неоголизма, атака в сърцето на държавата“.

Похищението на Марио Соси

Похищението на Марио Соси

Между 1973 г. и 1974 г., „Червените бригади“ разширяват своята организационна мрежа в няколко региона:

  • укрепват отношения си с работниците от корабостроителницата в Бреда и нефтохимическия комбинат; в региона създават трета колона, колона Венето;
  • в Лигурия, след „Кампанията Соси“ някои работници от стоманодобивния завод „Italsider“ организират първото ядро на новата генуезка колона;
  • в Марка се установяват близки отношения с другарите от „Въоръжени пролетарии в борбата“ (Proletari Armati in Lotta), като някои от тях дават живот на Регионалния комитет на „Червените бригади“ в Марка.

На 17 юни 1974 г. по време на нападението срещу представителството на фашисткото „Италианското социално движение“ в Падуа на улица Дзабарела, са убити двама души: Джузепе Мацола и Грациано Джиралучи. „Червените бригади“ провеждат първата си акция, която завършва със смърт, въпреки че убийствата по всяка вероятност не са били планирани.

Въоръженото ядро на „Червените бригади“ във Венето, отговорно за случилото се, обяснява инцидента с практиката на „войнствения антифашизъм“. „Червените бригади“, неохотно приели отговорност за убийствата на национално ниво, обаче, твърдят, че главната цел на въоръжената борба все още се явява атаката срещу държавата, а не войнственият антифашизъм.

През лятото на 1974 г. разширените „Червени бригади“, след „Кампанията Соси“, взимат решението да създадат трети фронт – „Логистичен фронт“, – предназначен да координира логистиката на всяка колона, а също и да разрешава въпросите с кадровата школа и финансирането.

В издадения през лятото документ „Някои въпроси на организацията“ можем да прочетем следното:

В историята на произхода на организацията ни има едно ядро от другари, които са направили революционния избор, играейки в сраженията безспорната роля на авангард. Днес, с ръста на организацията и нейното влияние, това историческо ядро от другари е недостатъчно. Необходимо е да се преосмисли и разшири рамката на организационното ръководство. Ето защо, в хода на дискусии, ние предложихме на другари да сформират революционен съвет, който ще събира и насочва в правилната посока цялата енергия и потенциал, натрупани в революционните фронтове, колони и бригади на „нередовните сили“. Този съвет трябва да има максимална власт в организацията.

На 8 септември 1974 г. „Червените бригади“ получават първия сериозен удар: благодарение на инфилтратора, фалшивият монах „Митра“ (Силвано Джирото), в ръцете на карабинерите на генерал Карло Алберто Дала Киеза попадат двама главни лидери на организацията – Ренато Курчо и Алберто Франческини.

Арестуването на Ренато Курчо и Алберто Франческини, които се движат с Фиат 128

Арестуването на Ренато Курчо и Алберто Франческини, които се движат с Фиат 128

На 13 октомври 1974 г. във фермата Спиота ди Ардзело, Акви Терме (Алесандрия), се провежда първото събрание на Стратегическото ръководство. На дневен ред е поставен въпросът за преразглеждане на структурата заради ареста на двамата лидери.

През зимата на 1974 г. Стратегическото ръководство се събира за втори път. Този път е взето решение да бъдат освободени двамата затворници. Организацията решава да щурмува затвора „Монферато“. Акцията се случва на 18 февруари 1975 г., в резултата на която Ренато Курчо е освободен.

Ренато Курчо

Ренато Курчо

През март 1975 г. са възстановени някои контакти, установени по-рано с римски другари, излизащи от различни структури (Potere Operaio, марксисти-ленинисти). Започва създаването на римската колона.

На 15 май 1975 г., в рамките на борба с неоголизма, общинският съветник на миланската Християндемократическа партия Масимо де Каролис е прострелян в двете колена от бойци на „Червените бригади“.

На 4 юни 1975 г. се осъществява първото похищение с цел самофинансиране: за заложник е взет индустриалецът Валарино Ганчия. По време на разследването на това похищение, на 5 юни карабинерите се натъкват на фермата Спиота ди Ардзело. В течение на въоръжените сблъсъци умира карабинерът Джовани Алфонсо и жената на Ренато Курчо Маргерита „Мара“ Кагол. По-късно торинската колона приема нейното име.

Тялото на Маргерита Кагол, убита в

Тялото на Маргерита Кагол, убита в „битката при Ардзело“, където се намира похитеният Ганчия

Кратковременното политическо сближаване на „Червените бригади“ с „Въоръжени пролетарски клетки“ (Nuclei Armati Proletari) през 1975 г. води към провеждането на съвместни кампании, въплътени в две атаки:

  • против полицейските структури в няколко града на 1 март 1976 г.;
  • против централната на регионалната инспекция на Службата за наказания в Милано на 22 април 1976 г.

В листовките, разпространени по време на тази акция, „Червените бригади“ и „Въоръжени пролетарски клетки“ показват взаимното си уважение към политическата и организационна независимост, като същевременно указват възможността за съвместни въоръжени практики във формата на единен сражаващ се фронт.

Между 1974 г. и 1976 г., в различни въоръжени сблъсъци между бригадистите и полицията, са убити трима служители на правоохранителните органи:

  • сержантът на карабинерите Феличе Маритано, загинал в Робиано ди Медилия (провинция Милано) на 15 октомври 1974 г.;
  • полицейският ефрейтор Антонио Ниеда, загинал в Понте ди Брента (провинция Падуа) на 4 септември 1975 г.;
  • заместник-комисарят на полицията Франческо Кузано, загинал в Биела (провинция Верчели) на 11 септември 1976.

На 8 юни 1976 г. в Генуа група бригадисти разстрелват с автомати главния прокурор на града Франческо Коко и двамата му охранители (Антиоко Деяна и Джовани Сапонара). По време на похищението на Соси, именно Коко налага вето на освобождаването на затворниците от „Група XXII Ottobre“, отказвайки да подпише необходимите нареждания. 

Самите „Червени бригади“ определят тази акция като „военна и политическа дезартикулация в скелета на държавата“. Операцията се извършва по време на годишнината от смъртта на Маргерита Кагол.

На 15 декември по време на посещение на семейството си, боецът от миланската колона Валтер Алазия попада в полицейски капан. По време на престрелката Алазия умира, но успява да убие двама подофицери: Серджо Бацега и Виторио Падовани. Скоро след това миланската колона приема неговото име.

През 1976 г., след като отново е арестуван Ренато Курчо и редица други другари, организационната схема на „Червените бригади“ претърпява сериозни изменения, причинени от вътрешни дебати. „Фронтът на големите заводи“ става част от „Фронта за борба срещу контрареволюцията“, който, от своя страна, е разделен на различни сектори за настъпление. Предвид ръста на левите затворници е учреден още един фронт – „Затворнически“, – който е ангажиран с формирането на затворническа бригада във всеки затвор (т.нар. „kampo“). Разполага с твърда структура и с връзки към другите затвори, както и с връзка директно към централната организация.

Това преобразуване може да се нарече „второто раждане на Червените бригади“: цялата структура, всички мероприятия на организацията са преосмислени, за да се усили „атаката в сърцето на държавата“. „Войнственото крило“ начело с Марио Морети, което до този момент е малцинство, поема юздите на организацията в своите ръце. Провъзгласявайки курса на създаване на настояща нелегална партизанска армия, Морети счита осъществяването на въоръжена пропаганда за празна афера, настоявайки за изпълнението на акции във „военен стил“ против различните апарати на държавата.

Марио Морети

Марио Морети

На 12 февруари 1977 г. римската колона изпълнява своята първа акция: умишлено е ранен Валерио Траверси, председател на Министерството на правосъдието.

Похищението на корабособственика Коста в Генуа (12 януари – 3 април 1977 г.) е извършено с цел самофинансиране. До този момент, с изключение на похищението на Валарино Ганчия, „Червените бригади“ получават пари само чрез банкови обири. Платеният откуп – половин милиард лири, – позволява да се поддържа на подходящо ниво финансовото състояние на организацията през следващите няколко години.

На 28 април бригадистите убиват Фулвио Кроче, председател на адвокатския съвет в Торино. Като следствие от това местният съд спира производството по делото срещу първата група на „Червените бригади“.

Убийството на Фулвио Кроче

Убийството на Фулвио Кроче

В началото на юни 1977 г. „Червените бригади“ водят кампания срещу журналистите с цел „разобличаване контрареволюционната роля на средствата за масова информация“. В хода на тази кампания са умишлено ранени:

  • на 1 юни 1977 г. Валерио Бруно, кореспондент на „Il Secolo XIX“;
  • на 2 юни Индро Монтанели, кореспондент на „Il Gionale Nuovo“;
  • на 3 юни Емилио Роси, кореспондент на тележурнала „TG1“.

На 16 ноември в Торино е застрелян Карло Казаленьо, кореспондент на ежедневния вестник „La Stampa“. Разпространеният след акцията на „Червените бригади“ документ гласи, че убийството е част от широките действия на движенията и революционните формации в Европа в отговор на убийствата в немския затвор „Щамхайм“ на ръководителите на „Фракция червена армия“ Андреас Баадер, Гудрун Енслин и Ян-Карл Распе.

В отговор на въведените през 1977 г. нови репресивни инициативи от държавата, включвайки откриването на специални затвори със строг режим за политическите затворници, „Червените бригади“ водят нова кампания с убийства:

  • на 14 февруари 1978 г. в Рим е убит магистрата Рикардо Палма, член в ръководството на института за наказания;
  • на 11 април 1978 г. в Торино е убит надзирателят от затвора „Le Nuove“ Лоренцо Котуньо;
  • на 20 април е убит сержантът от затвора „S. Vittore“ Франческо ди Каталдо.

На 10 март 1978 г. бригадистите застрелват служителя на антитерористичния отдел на полицията сержант Розарио Берарди, в отговор на възобновения торински процес срещу първата група на „Червените бригади“.

На 16 март 1978 г. в Рим „Червените бригади“ похищават ръководителя на Християндемократическата партия Алдо Моро, автор на „историческия компромис“ и кандидат за лидер на новото правителство, „отворено за Комунистическата партия“. Пет военнослужещи от запаса, изпълняващи функцията на охрана, са убити: Оресте Леонарди, Рафаеле Йодзино, Доменико Ричи, Джулио Ривера и Франческо Дзидзи.

Похитеният Алдо Моро

Похитеният Алдо Моро

Посредством тази акция „Червените бригади“ окончателно нарушават установения в страната политически баланс. През 55-дневния си плен Алдо Моро пише различни писма, а „Червените бригади“ искат освобождаването на 13 политически затворници и разпространяват 9 комюникета и една резолюция на Стратегическото ръководство.

Операцията приключва на 9 май, когато трупът на Алдо Моро е намерен от полицията в багажника на автомобил, паркиран на римската улица Каетани.

Тялото на Алдо Моро на улица Каетани в Рим

Тялото на убития Алдо Моро на улица Каетани в Рим

На 21 юни в Генуа групата на „Червените бригади“ застрелва служителя на антитерористичния отдел на полицията Антонио Еспозито. Това събитие съвпада с началото на консилиума на съдебните заседатели, които на 23 юни внасят осъдителна присъда по отношение на първата група на „Червените бригади“.

Между октомври и декември 1978 г. „Червените бригади“ продължават своята кампания срещу засилените държавни репресии:

  • на 10 октомври в Рим е застрелян генералният директор на Департамента на затворническата администрация към Министерството на правосъдието Джироламо Тартальоне;
  • на 15 октомври в Торино са убити полицейските агенти, осъществяващи външната охрана на затвора „Le Nuove“, Салваторе Ландза и Салваторе Порчеду.

През цялата 1978 г. присъствието на „Червените бригади“ в големите фабрики в Торино, Милано, Генуа и Венето е съпроводено с различни акции срещу индустриалните ръководители и мениджъри. По време на тази кампания в Торино на 28 септември 1978 г. е убит началникът на производството на завод на FIAT Пиетро Коджола. Смъртта е неумишлена – планирано е само да бъде ранен ръководителят. За разлика от това, умишленото убийство на Серджо Гори в Местре на 19 януари 1980 г. е последната акция на „Червените бригади“, вписана в контекста на работническата борба.

През януари 1979 г. в Генуа е застрелян деятелят на Всеобщата италианска конфедерация на труда Гуидо Роса, който е смятан за отговорен за арестуването на работника от стоманодобивния завод „Italsider“ Франческо Берарди през октомври миналата година. В разпространеното комюнике „Червените бригади“ отново съобщават, че не е било планирано убийство, а само раняването на синдикалния активист (извършителят умишлено е нарушил заповедта да се стреля само в краката). Със смъртта на синдикалния деятел започват разногласията вътре в организацията.

Трупът на Гуидо Роса

Трупът на Гуидо Роса

През същия месец седем бойци напускат римската колона на „Червените бригади“. Сред тях са Валерио Моручи и Адриана Фаранда. Техните позиции са формулирани в документа „Минало, настояще и бъдеще“, издаден през февруари. По-късно седморката се присъединява към „Революционно комунистическо движение“ (Movimento Comunista Rivoluzionario).

През първите месеци на 1979 г. в Рим са извършени две нападения срещу „партията на лицемерите“, Християндемократическата партия:

  • на 29 март е застрелян общинският съветник на ХДП Итало Скетини;
  • на 3 май е извършено въоръжено нападение срещу представителството на ХДП на площад Никозия. В резултат на нападението са убити двама патрулиращи полицаи – Антонио Меа и Пиерино Олану.

„Червените бригади“ активно развиват дейност и на Сардиния, насочена не само към създаването на нова колона там, но и към организирането на бягство от затвора „Асинара“ на някои политически затворници. Въз основа на тази дейност в средата на 1978 г. на острова възниква „дъщерна“ структура на „Червените бригади“ – лявата сепаратистка група, „водеща въоръжена борба за комунизъм“ „Barbagia Rossa“.

През юли 1979 г. затворниците бригадисти от „Асинара“ съставят и предават на Изпълнителния комитет на „Червените бригади“ документ със 130 страници, в който са изброени политическите тези, които трябва да направляват дейността на организацията след съдбоносното похищение и убийството на Моро.

В организацията се случва криза, която скоро унищожава монолитното единство на структурата.

Изпълнителният комитет не споделя тезите на затворници, в резултат на това през месец октомври заключените бригадисти пишат нов документ с искания за оставката на Изпълнителния комитет.

Между юни 1978 г. и пролетта на 1980 г. „Червените бригади“ водят кампания за борба срещу антитерористичния отдел на полицията, в хода на която са убити 12 служители на правоприлагащите органи и военнослужещи с различен ранг:

  • в Генуа: Антонио Еспозито (21-6-1978); Виторио Баталини и Марио Тоска (21-11-1979); Антонио Касу и Емануел Тутобене (25-1-1980);
  • в Рим: Антонио Вариско (15-7-1979); Микеле Гранато (9-11-1979); Доменико Таверна (27-11-1979) и Мариано Ромити (7-12-1979);
  • в Милано: Антонио Честари, Роко Санторо и Микеле Татули (1/8 -1-1980).

На 2 октомври 1979 г. заключените бойци на „Червените бригади“ в специалния затвор „Асинара“ организират метеж. След една нощ на сражения, с използването на експлозиви, самоделни ножове, оръжия и юмруци, няколко сектора на затвора са доведени до неизправност.

На 24 октомври 1979 г. в специалния затвор „Кунео“ се самоубива боецът на „Червените бригади“ Франческо Берарди, осъден за убийството на Гуидо Роса. Колоната в Генуа приема името на покойния другар.

На 21 февруари 1980 г. в Торино е задържан Патрицио Печи. Подробностите за ареста му все още са забулени в тайна. Поради своето активно сътрудничество със силите за сигурност, през следващите месеци в цяла Италия са арестувани стотици бойци и симпатизанти на „Червените бригади“.

На 28 март по време на нападението срещу конспиративното жилище на улица Фракия в Генуа са убити бригадистите Аннамария Лудман, Лоренцо Бетаса, Рикардо Дура и Пиеро Панчиарели.

via fracchiaВ памет на четиримата загинали другари римската колона се именува „XXVIII март“, а колоната във Венето взима името на Аннамария Лудман.

В отговор на арестите и убийствата на бойци, „Червените бригади“ провеждат в столицата две акции срещу по-висши правораздавателни служители:

  • на 12 февруари 1980 г. е убит вицепрезидентът на Висшия съвет на магистратурата Виторио Бикелет;
  • на 18 март е застрелян кандидатът за поста ръководител на изправителния и наказателен отдел Джироламо Минервини.

На 12 май в Местре, по време на международната среща на ръководителите на индустриалните държави, „Червените бригади“ убиват ръководителя на DIGOS (отдел за специални операции) Алфредо Албанезе.

На 19 май 1980 г., след убийството на регионалния председател на ХДП Пино Амато, официално се появява неаполитанската колона на „Червените бригади“.

На 5 август в Рим се провежда събрание на Стратегическото ръководство. След обсъждането на политическите тези, изложени от затворниците бригадисти през юли 1979 г., миланската колона „Валтер Алазия“ подкрепя исканията за оставка на Изпълнителния комитет. Основни точки на разногласията са: игнорираните от Изпълнителния комитет въпроси и въпроса с освобождаването на политическите затворници. Независимо от вътрешните конфликти, Стратегическото ръководство издава стратегическа резолюция (октомври 1980 г.).

В допълнение към вътрешните боричкания, „Червените бригади“ губят доверие сред работниците на торинския завод на FIAT, след като през октомври-декември бригадистите не отговарят на многобройните жалби на работниците срещу ръководството, което съкращава около стотина трудещи се и планира да продължи с масовите съкращения.

На 12 ноември колона „Валтер Алазия“ без одобрението на ръководството осъществява собствена акция – убива индустриалния ръководител Ренато Бриано. С тази акция се демонстрира неприемането на позициите на Изпълнителния комитет. Последвалите опити да бъдат изгладени отношенията не дават резултат.

През декември 1980 г., в Брошура №10, Изпълнителният комитет официално обявява изключването на колона „Валтер Алазия“ от организационната схема на „Червените бригади“.

На 12 декември, с похищението на съдията Джовани д’Урсо, „Червените бригади“ искат от правителството пълното затваряне на специалния затвор „Асинара“, в който след въстанието от 2 ноември 1979 г. има малък брой политически затворници.

Кампанията за закриването на затвора продължава с убийството в Рим на 31 декември на Енрико Галвалиджи – завеждащ координацията на сигурността в затворите, отговорен за насилственото потискане на двудневния бунт в затвора в Трани на 29 декември 1980 г.

Пленяването на съдия Джовани д’Урсо приключва на 15 януари 1981 г. след като е закрит специалния затвор „Асинара“ на остров Сардиния.

С тази акция приключва историята на „Червените бригади“ като единен въоръжен организъм на революцията.

През април 1981 г., противопоставянето на различни вътрешни тенденции и политически позиции, достига своята кулминация. На 4 април е арестуван този, който със своята личност продължава да държи под единен контрол всички инстанции на „Червените бригади“. Арестуван е безспорният лидер на организацията Марио Морети.

Самоуправството на „Червени бригади – колона Валтер Алазия“, която без никакво уведомление отвлича главния инженер на завода „Alfa Romeo“ Сандручи, става пример за неаполитанската колона и „Затворническия фронт“, които съвместно провеждат кампаниите „Чирило“ и „Печи“. Те създават „Червени бригади – партизанска партия“ (Brigate Rosse – Partito della Guerriglia), която действа под ръководството на Джовани Сенцани.

Само отвличането на инженера Джузепе Талерчо (20 май – 5 юли 1981 г.), ръководител на нефтохимическия комбинат в Местре, се провежда все още под егидата на единните „Червени бригади“. Но след това, поради разликите, които възникват в хода на тази операция, през октомври-ноември от колона Венето излизат някои бойци, които създават колона „2 август“.

През август 1981 г. по инициатива на римската колона е направен опит да се изгладят противоречията и да се възроди някогашната единна структура, но той завършва с провал.

През октомври в Милано се провежда заседание на Стратегическото ръководство. На него са обсъдени детайли около бъдещата кампания срещу американския генерал, заместник-началник на южноевропейския щаб на сухопътните войски на НАТО, Джеймс Лий Дозиер. За да се избегнат нови конфликти, е решено да се промени характерът на организацията: структурата е преименувана на „BR – Per la Costruzione del Partito Comunista Combattente“ („Червени бригади – за изграждане на сражаваща се комунистическа партия“). В хода на заседанието е избран новият ръководител на „Червените бригади“. За първи път лидер на революционната структура става жена – Барбара Балдзерани.

От този момент нататък, „Червените бригади„, като единна въоръжена структура, престават да съществуват.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s