Partido Revolucionario de los Trabajadores Centroamericanos

prtc-salvadorСлед победата на Кубинската революция в редиците на салвадорската левица започват разгорещени дебати по въпроса за въоръжения път за завземане на властта. Пацифизмът на Комунистическата партия, проповядваща след краха на въстанието от 1932 г. силна електорална борба, води към разкол с новото поколение революционери заради това, че старата партийна организация се отнася критично към радикализма. Този разкол през 1969/70 г. дава живот на „Народни сили за освобождение“ (Fuerzas Populares de Liberacion). Паралелно с тези събития процес на радикализация се наблюдава и в социалхристиянския лагер, най-вече в неговия младежки сектор, стоящ на принципите на теология на освобождението. Тези идеи във въоръжената борба проникват не само благодарение на Кубинската революция, но и благодарение на Камило Торес: колумбийски свещеник и един от основателите на партизанската „Армия за национално освобождение“, който умира с оръжие в ръка през 1966 г. Сплотяването на социалхристиянската младеж и ултралевите води до появяването на радикални групи, които по-късно се преобразуват в „Народна революционна армия“ (Ejercito Revolucionario del Pueblo).

През 1972 г. след като диктаторът Армандо Молина сформира правителство, което се позовава на масови измами, в рамките на ERP се развиват дискусии по въпроса за концепцията на организацията. Именно в хода на тези спорове от лоното на организацията се отделя малка група от другари, която формира „Революционна организация на трудещите се в Централна Америка“ (Organización Revolucionaria de los Trabajadores Centroamericanos), която, от своя страна, през 1975 г. преживява нов разкол: една част се присъединява към „Национална съпротива“ (Resistencia Nacional), а друга създава „Революционна партия на трудещите се в Централна Америка“.

Централноамериканска концепция на борба за национално освобождение, военно-политическа стратегия, анализ на настоящата ситуация и необходимата тактика: всички тези въпроси са обсъдени на първия конгрес на партията, проведен в края на 1975 г. – началото на 1976 г.

Партията ръководи „Масова армия“ (Ejercito del Masas), която се развива в рамките на „Лигите за освобождение“ (Ligas para Liberacion) – масов фронт, организиран през май 1975 г. след разкола с „Фронт за обединено народно действие“ (FAPU). Военното крило на PRTC, съставено от няколко въоръжени команди, получава името „Въоръжена армия за национално освобождение“ (Ejercito Armado de Liberacion Nacional).

Развитие

През 1973 г. в ERP настъпва първия разкол: от организацията се отделя малка група, която създава „Революционна организация на трудещите се в Централна Америка“. Основният фактор на разкола е въпросът за политическата линия: ако в ERP главното направление е геваризъм и фокизъм, то в ORTC се чувства силното влияние на марксизма-ленинизма и особено на т. нар. „виетнамски марксизъм“, чиито главни апологети са Чионг Тин и Во Нгуен Зиап.

В края на 1974 г. в ORTC започват ожесточени дебати по въпроса за т. нар. „Централноамериканска революционна позиция“: едни другари казват, че все още не е дошло времето да се говори за единна централноамериканска революция, а други са склонни към мнение за необходимостта от обединение на всички революционни сили в региона в борбата срещу северноамериканския империализъм. В резултат на тези дискусии отново се случва разкол: „антирегионалната“ група с националистически тенденции напуска редиците на организацията и се присъединява към „Национална съпротива“.

В същото време, във „Фронт за обединено народно действие“ (FAPU), с който ORTC все още поддържа отношения, се разгръщат идеологически дебати, касаещи анализа на настоящата ситуация. В същото време привържениците на ERP-RN заявяват, че на власт в Ел Салвадор е фашизмът, а техните опоненти от „Революционна организация на трудещите се в Централна Америка“ характеризират съвременната държава като диктатура от нов тип. Отново назряват жестоки схватки, в резултат на което през февруари 1975 г. масов фронт напуска ядрото начело с Марио Лопес Акоста, което, присъединяващо се през април същата година към ORTC, става основа на „Лигите за освобождение“.

През 1975 г. се търсят политически тези, върху които да бъде организирана нова партия. Правят се предварителни конгреси в Коста Рика, Хондурас и Ел Салвадор, на които са сформирани управляващи комитети (Зонални ръководства) във всяка от тези страни. Организират се доста големи „клетки“ в Мексико и САЩ и по-малки в Белиз, Гватемала, Панама и Никарагуа.

След една година на подготовка, през декември 1975 г. в Коста Рика, се състои Първият пленарен конгрес на PRTC, на който присъстват представители на почти всички страни от региона. Той продължава до 25 януари 1976 г.

Тук е избран генерален секретар. Това е доктор Фабио Кастильо Фигероа. Приемат се официално името, емблемата и знамето на партията. Взет е ленинисткия модел на партийна структура и нейната дейност се базира на демократически централизъм.

Фабио Кастильо Фигероа

Фабио Кастильо Фигероа

Тук, в Коста Рика, е взето решение за създаването на „Команди за национално освобождение“ (Comandos de Liberacion Nacional), които по-късно се трансформират в EALN.

Скоро започва издаването на печатните органи на PRTC – вътрешният бюлетин „Червена лента“ (Cinta Roja) и списанието „Централноамериканска позиция“ (Posición Centroamérica). По-късно, по време на гражданската война, партията издава вестник „Anastasio Aquino“, а също се ангажира и с пропагандата по радиото: много кратко време на територията на Усулутан се излъчва радиото на PRTC „Единство“ (Unidad).

Вторият конгрес се провежда три години по-късно – през април 1979 г. в столицата на Хондурас Тегусигалпа. По това време PRTC изпитва големи трудности с изпълнението на дейността си в Ел Салвадор заради репресивните действия на правителството на генерал Карлос Умберто Ромеро.

Следва да се отбележи, че през същия период, под натиска на кървавия терор на диктатурата, революционните салвадорски организации поставят началото на процес по обединение за създаване на успешна борба срещу държавната хунта. Нещо повече, група-участници в този съюз, който година по-късно се трансформира във FMLN, се отнася много критично към PRTC, обвинявайки я в троцкизъм. Минава много време, докато партията изчисти името си от тези клевети.

Наред с другите неща, задачата на Втория конгрес включва избора на нов генерален секретар, тъй като Фабио Кастильо Фигероа взима участие в герилята в Никарагуа и трагично умира на 20 юли 1978 г. на южния фронт, попадайки в автомобилна катастрофа. Нов генерален секретар става хондурасецът Хосе Мария Рейес Мата, който в същото време е представител на гватемалските „Въоръжени въстанически сили“ (Fuerzas Armadas Rebeldes): той умира през 1984 г. заедно с отец Гуадалупе и още дузина другари в правителствена засада близо до Оланчо. Също така по време на събранието е сформиран Политически комитет на Централна Америка, който включва представители на всички държави от региона.

Хосе Мария Рейес Мата

Хосе Мария Рейес Мата

През октомври 1980 г. в столицата на Никарагуа PRTC организира пленарно заседание на своя ЦК, което взима решение да бъдат ликвидирани зоналните ръководни съвети и да бъде учредена Конференция на революционните партии в Централна Америка, която да координира съвместната работа на всички регионални структури. Тази стъпка е необходимо условие за присъединяване към единния „Фронт за национално освобождение Фарабундо Марти“, създаден на 10 октомври 1980 г. Процесът на интеграция на PRTC във FMLN завършва на 5 декември същата година.

В този момент масовият фронт на партията – „Лиги за освобождение“ са разширява. През 1979 г. фронтът е реорганизиран и разделен на различни сектори:

селски – Brigadas de Trabajadores del Campo;

студентски – Brigadas Revolucionaria de Estudiantes de Secundaria;

„Базовите работнически комитети“ (Comités de Base Obrera) се трансформират в „Народно движение за освобождение“ (Movimiento Popular de Liberación), което през януари 1980 г. заедно с други революционни организации взима участие в учредяването на единна „Масова революционна координация“ (Coordinadora Revolucionaria de Masas).

През март 1980 г., след убийството от десни бойци на сансалвадорския епископ Оскар Ромеро, известен със своята симпатия към герилята, в страната назрява нелегална революционна ситуация, от която революционните сили не съумяват да се възползват поради липсата на единство. Партизанските групи в Ел Салвадор продължават да дискутират и да се консултират помежду си, твърдейки, че авангардът за водене на революционна война все още не е достатъчно укрепен.

След формирането на FMLN ситуацията рязко се променя. Социална несправедливост, репресии от страна на хунтата, пряка намеса на северноамериканците във вътрешните дела на страната: всичко това кара народните сили да осъзнаят необходимостта от генерално настъпление срещу режима, което ще улесни преминаването към пълномащабна революционна война.

През януари 1981 г., когато се води война за национално освобождение, зоните с най-голямо влияние на PRTC са Гуасапа, северен Сан Висенте, южен Усулутан и северен Сан Мигел. Партията разполага със значителни сили и в столицата.

Натрупването на военни сили започва с организирането на „Отряд (еквивалент на батальон) Луис Диас“, получил името си в чест на другаря, загинал на 15 август 1980 г.

PRTC учредява две фронтови школи. Първата е политико-идеологическа школа, носеща името на Адан Диас – другар, загинал в Гватемала през 1971 г. Отговорна за обучението на курсантите е назначената Нидия Диас.

Втората школа служи за обучение във военното дело и е наречена в чест на Умберто Мендоса, убит на 27 ноември 1980 г. заедно с други ръководители на „Демократическия революционен фронт“.

През 1983 г., след „Годината на големия скок напред“ (1981/82), PRTC сформира „Градски команди Мардокео Крус“ (Comandos Urbanos Mardoqueo Cruz), които правят голям принос в Ел Салвадор за възраждането на градската гериля. През същата година са учредени и „Специални сили“ (Fuerzas Speciales), изпълняващи ролята на „политически спецчасти“ и действащи в авангарда при прилагането на най-важните стратегически задачи – такива като нападението на казарми на Трета бригада и т.н.

През януари 1983 г., в разгара на гражданската война, в Гуасапе се провежда Третият конгрес на PRTC.

След смъртта на генералния секретар, на негово място е избран Франсиско Ховел. Конгресът приема следната важна бележка: поради постоянната намеса на северноамериканците в гражданския конфликт на страната на режима, войната ще бъде дълга и много кръвопролитна, затова всякакви помисли за лека победа или пораженство са недопустими. Решено е да се продължи работата с масите като се формират социални и народни организации.

През 1987 г. партията участва активно в организирането на „Движение хляб, земя и огън“ (Movimiento Pan, Tierra y Fuego), което допринася за реактивирането на затихналото радикално народно действие.

По време на подписването на мирните споразумения, PRTC най-последователно и целенасочено от всички участници в гражданската война провежда социално-икономическа линия, заради което много, които се опитват да изместят акцента от въпроса за социалната политика, наричат партията популистка.

След края на гражданския конфликт, през септември 1992 г. PRTC взима участие в създаването на политическа партия FMLN, допринасяйки много във формирането на линията на новия политически организъм: „централноамериканската теза“, към която партията се придържа от самото начало на своето създаване, намира своето място в официалната позиция на „Фронта“.

През 1995 г., с решение на Шестия конгрес на PRTC, партията официално се разпуска, ставайки част от единната организация на FMLN.

Източник: Никитич Винтер

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s