Християните и въоръжената борба в Уругвай

И отново Тупамарос! Последният път разгледахме въпроса за насилието и християнството, а този път читателите могат да прочетат за прякото участие на уругвайските християни в градската гериля и за тяхното влияние върху съзнанието на съратниците им.

християните и въоръжената борба в уругвай„Тупамарос“ влиза в църквата

През 1962 г. в Уругвай възниква координационен организъм, съставен от различни ултралеви групи, проповядващи „пряко действие“. Съвсем скоро на основата на тази координация е създадено „Движението за национално освобождение – Тупамарос“: най-известната градска партизанска организация в Уругвай. „Тупамарос“ осъществява своя първи акт на въоръжено насилие през 1963 г., а след девет години тази мощна групировка е напълно разгромена от обединените сили на армията и полицията: за седем месеца са убити 62 бойци, около 3000 са арестувани, иззети са над 400 автомата, 900 пушки, 2000 пистолета, 400 килограма експлозиви, около 40000 различни боеприпаси, комуникационно оборудване, медикаменти, типографски апарати, автомобили, ценни книжа и парични средства. С други думи, от организацията, гордееща се със своята репутация на непобедима, не остава почти нищо. Една година по-късно, след поражението на Тупамарос в Уругвай, се случва военен преврат, установявайки в страната диктатура, която продължава дванадесет години (1973-1985).

Официалният документ на MLN-T от 1971 година (Документ № 5) показва, че един от принципите на революционната стратегия на „Тупамарос“ е проникването в църквата:

„6. Църква

Съучастниците на тиранията в целия латиноамерикански континент, а дори и северноамериканските империалисти в свой доклад пред Рокфелер, отбелязват, че един от стълбовете (църквата), който традиционно подкрепя реакцията, не само се колебае, но и активно встъпва срещу империализма, олигархията и народното потисничество. Можем да кажем, че тези хора ни подкрепят, че нашият опит с тях е много положителен и вървим в една посока: ние ще проникнем в тяхната среда, тъй като те не са само наши надеждни приятели, но и наши мъченици, подобно на отец Индалесио Оливера, който загина с оръжие в ръка през 1969 г.

По този начин, ние развиваме своето революционно действие на различни нива.“

Тази стратегия на проникване в религиозната среда носи значителни резултати.

Според проучване, проведено от Министерството на вътрешните работи, касаещо състава на MLN-T през 1972 г., сред 976 членове на партизанското движение, които са били арестувани, 12 човека са католически свещеници и протестантски пастори1. Ако предположим, че затворническият „състав“ на MLN-T е подобен на движението като цяло и „Тупамарос“ наброява в този момент няколко хиляди души, без да броим симпатизантите, можем да кажем, че в Уругвай няколко десетки официални духовници не просто подкрепят партизаните, но и активно участват в дейността им. Това е доста много, ако се вземе предвид малкия брой на националния клир2.

В допълнение към твърдото ядро“, съставено от революционни свещеници, MLN-T е в състояние да повдигне вълна от съчувствие в широката среда на „прогресивното“ духовенство.

В интервю, което дава през 1999 г. пред списание „Revista Umbrales“ Марсело Мендиарат, бивш главен епископ на областта Салто (най-голямата епархия в Уругвай) от 1968 г. до 1974 г., признава, че в даден момент е станал голям симпатизант на „Тупамарос“:

… Аз не се срамувам да говоря за някои неща; например, че съм симпатизирал на „Тупамарос“, но съм се опитвал да разубедя много от тях от използването на крайно насилие. Това беше достатъчно за полицията, която достигна до извода, че принадлежа към MLN-T.“

Бъдейки обвинен във връзки с подривни елементи, епископ Мендиарат е изгонен от страната през 1974 г. Връща се през 1984 г., в годината на националните избори, които водят до връщането на демокрацията.

Сафарони

Най-известният от революционните свещеници, действащи в рамките на Тупамарос, е Хуан Карлос Сафарони. Ето какво казва за него Ефраин Мартинес Платеро, който е един от главните ръководители на MLN-T по това време:

„През годините на въоръжена борба Мартинес Платеро командва две колони – №5 и №10. В първата значителна роля играе католическият свещеник Хуан Карлос Сафарони. „Той привлече със себе си много католици, които се интегрираха непосредствено в организацията. Дори още повече християни искаха да се присъединят към нашето движение“ – казва Мартинес Платеро. „Тези две колони се развиваха най-бързо  и скоро се преобразуваха в политическа колона, която даде живот на нашия политически апарат – Движение 26 март“. Според оценки на Платеро, много католици в този период са участвали в градската гериля.“³

„Свещеник Хуан Карлос Сафарони работи заедно с партизаните още от средата на 60-те години, но първоначално не влиза в MLN-T. Когато постъпва в движението, остава в него за дълго. В крайна сметка, напуска редиците на партизаните. „Мисля, че ние просто го разколебахме“ – казва Платеро.“³

През 1968 г. Карлос Сафарони публикува книгата „Християнство и революция“, в която, от гледна точка на католическата вяра, се опитва да оправдае използването на насилие, което се използва на целия континент от марксистките партизани.

„В един философски смисъл, насилието е злоупотреба с власт. В този смисъл християнството осъжда насилието. Но във всекидневната реч под термина „насилие“ имаме предвид всяко използване на сила. В този смисъл, християните не просто, но и са задължени в някои случаи да използват насилие. Например, един християнин трябва да използва сила, за да защитава правата си и близките си. Т.е. християнинът, следователно, е човек на насилието /…/ Всеки, който използва сила, за да защити потиснатите и невинните, постъпва правилно. Обратното, не използването на насилие не е просто унижение, а нарушаване на християнската етика.“4

Съвсем скоро отец Сафарони става известен и в чужбина:

„Отец Хуан Карлос Сафарони, син на свещеник-работник, получил образование в Сорбоната, настоява, че това е единственият път – моралната подкрепа на революционното насилие. „Трябва да се идентифицираме с угнетените, да признаем реалността, в която живеем. Реалността на Уругвай – това е насилието.“5

Традиционният християнски католически морал включва в себе си сложно учение за законосъобразността на въстанието срещу тиранията. Тази доктрина, чийто произход може да бъде проследен от Тома Аквински (13 век) и е одобрена през 1967 г. от папа Павел VI в енцикликата си „Populorum Progressio“, допуска строги изисквания, необходими за моралното допускане на насилствено въстание срещу тиранията. Очевидно е, че в Уругвай в периода 1962-1972 г. тези условия не са взети предвид. Може би затова Сафарони и останалите революционни свещеници често са изложени на риск от отлъчване от страна на висшия клир.

Нарушавайки учението на църквата, непокорните свещеници се опитват да използват християнството, за да оправдаят въоръжената социалистическа революция, като се аргументират, че бедността на американските народи е една от формите на насилие на управляващата класа срещу угнетените, което легитимира бурната реакция на последните.

Революционен фанатизъм

Бунтовническите свещеници достигат до това да сравняват комунистическия идеалист Ернесто Че Гевара с Исус Христос, което ясно може да се види в основното издание на революционните християните от това време – алманаха „Християнство и революция“. Подобно на Христос, който не носи мир, а меч, Гевара в своето знаменито „Послание към народите по света“ (1967 г.)  задава реторически въпрос – нужен ли е на човечеството мир, за поддържането, на който все трябват грижи, ако той води към деградация, бедност, експлоатация на все по-голям брой хора? Не, отговаря Гевара, този фиктивен мир не е нужен на човечеството – само тотална война:

„Ако империалистите шантажират цялото човечество със заплахата от война, верният отговор на това предизвикателство ще бъде да спрем да се страхуваме от войната. Обща тактика на народите трябва да станат постоянните и решителни атаки срещу империалистите навсякъде, където има конфронтация.

Каква задача трябва да решим там, където жалкият, едва поносим „мир“ все още не е нарушен? Освобождение на всяка цена!“

Точно като Христос, Гевара губи своята битка срещу света и претърпява мъченическа смърт. Аскетизмът на Че, неговата любов към човечеството, революционният му ентусиазъм и готовността му да пожертва живота си, за да промени света, правят аржентинеца икона за много латиноамерикански католици.

Проникването на идеите на Гевара в църковните среди не минава без последствия: в Бразилия, Аржентина, Уругвай, Перу, Колумбия, Салвадор, Никарагуа, десетки, ако не стотици, учещи в семинариите, монаси, свещеници и обикновени вярващи влизат в герилята, разчитайки с помощта на оръжието да построят Царството Божие на земята.

От друга страна, християнството също оказва значително влияние сред латиноамериканските партизани с появата на фанатизма, който понякога достига до псевдорелигиозна форма.

Волунтаристката концепция за „новия социалистически човек“ на Гевара се смесва с традиционните класически възгледи и създава „нов революционен морал“ – експлозивна смес от християнски аскетизъм, рицарски дух и марксистки материализъм -, който може да се наблюдава практически сред всички марксистки партизани на латиноамериканския континент.

Свидетелството на Луис Алеман е илюстрация на идеологическия фанатизъм, царящ в редиците на „Тупамарос“:

„Днес – казва Алеман, – сред младежите се разпространява проблема с наркоманията. По наше време такъв проблем нямаше. Наркотик за нас беше идеологията /…/ Много просто се пречупваха без да влязат в битка, защото не бяха подготвени. Те израстваха в буржоазни семейства, в обятията на грижовни родители, сред безгрижни приятели. Но когато идваха при нас, те виждаха нещо съвсем различно. Това наистина беше идеологически наркотик, който отхвърля и живота ти, и всички твои възгледи. /…/ По негово мнение (на Луис Алеман), този факт (убийството на американския агент Дан Митрионе) бележи новият етап в историята на движението, в което започва да доминира бойният дух и високият морал. „Това беше един романтичен феномен, но в същото време беше и силна тенденция, която ни даваше сили: идеологическият и войнственият фанатизъм, духът на противопоставяне и саможертва започнаха именно тогава да се развиват.“6

Такъв войнствен фанатизъм, достигащ до лудост, не е единствено прерогатив на MLN-T; други въоръжени групировки, придържащи се към геваристката линия, достигат още по-далеч в своята борба за формиране на „новия човек“.

В своя труд6 Леса привежда свидетелство на Карлос Масети, бивш боец на аржентинската „Народна революционна армия“, което показва до каква степен достига аскетизмът на марксистките партизани:

„По време на нелегалността на моя баща (Хорхе Масети, личен приятел и другар на Ернесто Гевара, създател на „Партизанската народна армия“, сражаваща се през 1963/64 г. в планините на Салта, Аржентина), неговите първи жертви не са нито жандармите, нито армейските офицери. Не става въпрос и за предателите… Той застрелва един другар, защото се занимавал с мастурбация, която не се вписва в понятието за морал на новия човек…“

Можем да видим, че обвиняващите църквата в реакционен буржоазен морал, привърженици на геваристката тенденция действат много по-жестоко, отколкото светата служба. Развратът, хомосексуалността, безделието и прочие дребнобуржоазни „класови отклонения“ от лявата линия се наказват със смърт. Абстрактният хуманизъм на християните отстъпва място на пролетарския социалистически хуманизъм, който се противопоставя на индивидуализма и човешките пороци.

Даниел Иглесиас Глесес

Бележки:

1  – таблицата е дадена в книгата на Alfonso Lessa, La Revolución Imposible. Los Tupamaros y el fracaso de la vía armada en el Uruguay del siglo XX, Editorial Fin de Siglo, Montevideo, 2004

2 – Клир (клир, клирици от гр. κληρος-жребий, наследени по жребий дела) – специална категория членове (свещеници и духовници), отличаващи се от миряните, призвани чрез постановление да извършват специална църковна служба.

3 — Alfonso Lessa, o.c., Cap. 18: Efraín Martínez Platero: un histórico entre cuatro hermanos tupamaros

4 — Juan Carlos Zaffaroni, Cristianismo y Revolución, 1968

5 — TIME Magazine, 23/08/1968, Latin America: A Divided Church

6 —  Alfonso Lessa, La Revolución Imposible. Los Tupamaros y el fracaso de la vía armada en el Uruguay del siglo XX, Editorial Fin de Siglo, Montevideo, 2004

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s