Християнство и насилие

Днес представяме на вниманието на нашите читатели статия на католически свещеник от Латинска Америка, който е свързан с Тупамарос. В нея той разказва за лицемерието на християните, които отхвърлят и осъждат насилието (особено в съвременна Европа) на угнетените, но прибягват към насилие, за да защитят своите интереси (както винаги се е случвало в Европа). Авторът разграничава по този въпрос европейските християни, който не смятат себе си за част от народа, и техните съмишленици от Латинска Америка, които поставят под съмнение тезата за ненасилие. Историята показва, че християнството дава на човечеството не само лицемерната безделническа църковна класа, но и такива предани на идеята за освобождение на народа хора като Флориан Гайер, Борис Донски, Иван Каляев и много други.

християнство и насилиеПреди десет години един млад марксист от Източен Берлин ни каза на нас, група латиноамерикански свещеници:

„Винаги съм признавал на християните честността и добрата воля, но не знам защо, никога не съм им се доверявал. Един ден, ако започна да се давя и да моля за помощ, вие вместо да ми подадете ръка, ще седите на брега и ще се молите на Бог да ме спаси!“

Този човек и казаното от него се забиха дълбоко в главата ми и всеки път мисля за това, когато получавам информация за отношенията на много християни към големите нужди на човечеството.

Защо повечето християни избягват активното участие в актовете на насилие? Ако насилието е съставна част от историята, няма ли да се случи така, че християните да останат в периферията на обществения живот и въобще да слязат от сцената на историята?

Мисля, че е важно да се разсеят всякакви предразсъдъци по отношение на този въпрос.

Предразсъдъци на християните срещу насилието

В майските дни на годината, когато Париж гореше, а улиците бяха блокирани от барикади, Католическият университет и други духовни заведения във френската столица продължаваха да работят нормално. На 16 май се проведе събрание на „Католическата студентска младеж“, което, под претекст за „преразглеждане на позицията за живот“, направи следното изявление:

„Много християни се противопоставят на студентските демонстрации, защото вярват, че насилието е възмутително и неприемливо. Те се отказват да вземат участие в борбата, защото не признават средствата, с които тя се води.“

Това отхвърляне на насилието явява ли се необходимо за християнството?

Католически студент от университета в Нантер, където започват вълненията, на среща на 18 май казва:

„Мисля, че християните трябва да се противопоставят на подобни демонстрации, като част от структура, която подкрепя реда.“

Такова отношение, повтарящо се в продължение на дълги години, разумно обосновава подозренията сред редиците на социалните бойци по отношение на християните. Това не е изненадващо. Примерите са доста красноречиви. Изглежда, че не бихте могли да разчитате на християните в трудни времена, защото те само ще се молят, докато вас ви убиват в битка. Според думите на Че „не трябва да желаем успех на жертвите на агресията, а да разделим с тях съдбата, да вървим заедно с тях към смъртта или победата.“

Това важи с пълна сила за европейските християни.

Но латиноамериканските католици са готови да отрекат тези твърдения. Идалго и Морелос вече показаха това в борбата за независимост, в Монтеросо, в Ламас, Фарадиняне. Днес служителите на нашия Бог продължават да се борят: видяхме ги в Сиера Маестра, помним загиналия свещеник-партизанин от „Армията за национално освобождение на Колумбия“ Камило Торес Рестрепо, подкрепяме Саломон Боло Идалго, създателят на „Фронта за национално освобождение“, който се намира в перуански затвор заради „подривни действия“, и Франсиско Луже, изгонен от Бразилия…

Отхвърлянето на насилието от християните не се основава на някакви убедителни аргументи, и единственото, с което може да се обясни отказа от насилие е отсъствието на истинска любов към тези, които наистина носят светлината на вярата. В повечето случай тези християни прибягват към насилие само тогава, когато са засегнати интересите на църквата, т.е. техните собствени интереси. Помним какво грандиозно насилие се завърза в църквата в Аржентина, когато стана въпрос за орязване на нейните права. Наблюдавах тази вакханалия лично, – в Буенос Айрес и Кордоба – когато тълпи от фанатици атакуваха „перонистките безбожници“, встъпващи с антиклерикални лозунги. Отсъствието на каквато и да е реакция на църквата по отношение на широкоразпространеното потисничество на народите в Латинска Америка от страна на управляващото малцинство означава само едно: свещениците сами не се идентифицират с хората, те не чуват стремежите на бедните и тези в неравностойно положение, те не желаят освобождението на народите.

Предразсъдъците на християните срещу насилието в повечето случаи се дължат на социалните предразсъдъци, поддържани от управляващата класа. Очевидно е, че ако посланието на Христос бъде предадено в автентичния му вид, – във вид на послание към угнетените и бедните – то повечето християни от Третия свят без колебание ще грабнат оръжието, за да се борят с икономическото и културно робство, което насажда олигархията и империализма. Но се случва обратното – много християни по волята на своите „пастири“ са далеч от пролетариата, въпреки че в по-голямата си част и пролетариатът, и християните са част от едно маргинализирано общество, експлоатирано от олигархията.

В същото време църквата продължава да следва своята политика на умиротворяване на класовата борба, за да не обиди някого, защото „всички ние сме овце на Христос“. За съжаление, по този начин църквата нарушава своя дълг и директно предава Христос, който казва:

„Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.“

(Матей 10:34)

Мечът, който носи правосъдие, за да няма мир с лъжци, лицемери и предатели. За тези хора не може да има мир, а само война. Стига лъжи, стига лицемерие, стига предателства. Най-добрият начин да се служи на Христос е да се започне борба с лъжците, лицемерите и предателите. Безмилостна борба.

Любовта е насилие

Павел VI ни предупреждава за опасността от „теологията на насилието“ (обръщение към кардиналите на 24 юни 1968 г.), но в същото време ни напомня, че насилието е оправдано като последна мярка в случай на „дълга и жестока тирания“.

Считаме, че Латинска Америка се намира в състояние на постоянна тирания в последните 400 години. Това ни убеждение произлиза от официалната статистика, която ни казва за смъртността на населението, за липсата на храна, за ниското ниво на здравеопазването, културата, за корупцията, престъпността и т.н. Бедността, гладът и деградацията не намаляват, а се увеличават от година на година. Икономическите планове за развитие, а също и знаменитият план на Съюза за напредък, се оказват пълен блъф. Според официални данни, от началото на реализацията на плана на Съюза за напредък, нетния доход на глава от населението е намалял, но пък за сметка на това външният дълг на всички латиноамерикански страни се е увеличил. Това означава, че сме изправени пред една нова форма на експлоатация, брилянтно илюстрирана от Виже и Вайсанд в труда им „Научна революция или нов империализъм“, представена на Културния конгрес в Хавана през януари 1968 г.

Много християни смятат, че все още не е достигната критичната точка, в която трябва да се използва насилие за освобождаване на Латинска Америка. Сред тях са повечето наши епископи. Това е заблуждение.

С цялото ми уважение към църковната йерархия, аз не мисля, че те трябва да определят степента на експлоатация и угнетение на народите от континента, и не те трябва да избират кой път да се следва или пък техническите решения, които трябва да бъдат използвани в процеса на освобождение.

Лицемерите и лъжците се противопоставят на насилието на угнетените, като в същото време зад маската на цивилизоваността крият собствените си инстинкти на убийци. Войната във Виетнам, нахлуването в Доминиканската република, клането в Панама – всичко това се представя от северноамериканския империализъм като победа на хуманизма.

Истинският хуманизъм и истинската любов са насилието на партизанина, което се извършва заради любовта към народа. Омразата срещу империалистите, олигарсите, лъжците и лицемерите не може да противопостави това насилие на любовта. Насилието на партизанина – това е дълбока форма на любов към истината. Истината, която прави човека свободен.

Исус Христос се е изправил срещу книжниците, фарисеите и садукеите, които са били реалната власт в теократичен Израел. Неговата любов към истината го е довела до кръста. Той е убит, защото „надига народа наш и забранява да се дава данък на кесаря“.

Да вземем автомата, както взимаме кръста. Камило Торес загина в планините на Колумбия с автомат в ръка – този нов образ на разпнатия Христос.

Християнинът, който не разбира тази нова форма на любов към човечеството, може да се спаси, дори и с почтително мълчание пред огромните жертви на любовта, които се правят от толкова много честни хора по целия свят.

Отец Хуан Карлос Сафарони

„Християнство и революция“ № 9, септември 1968 г.

Движение за национално освобождение – Тупамарос

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s